Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (12)

Дванайсета глава
Шарлът

Офисът беше необичайно тих.

Наистина беше рано, но все пак не очаквах на мен да се падне честта да отключа вратата. Въпреки че снощи останах до седем, не успях да изпълня всички точки от списъка на Айрис и реших на следващата сутрин да дойда в шест и половина.

Запалих лампите, пуснах компютъра и се отправих към кухнята за кафе. Докато чаках да стане готово, се заех да поразтребя хладилника. Никой не си беше направил труда да почисти разлетия портокалов сок, който забелязах още в понеделник. Откъснах няколко парчета кухненска хартия, взех препарат от шкафа под мивката и се захванах да търкам стъклената полица. Задната стена на хладилника също бе изпръскана с лепкави оранжеви капки, които можех да достигна само навеждайки се максимално напред и провирайки ръка зад полицата. Точно когато бях изложила задника си на тотален показ, в стаята прокънтя мъжки глас и ми изкара ангелите.

— Какво правиш, по дяволите?

Подскочих и си фраснах главата в горния рафт.

— Ох! Мамка му.

Понечих да се изправя, обаче косата ми се беше оплела в нещо.

— Какви ги вършиш, Шарлът?

Естествено, че беше Рийд.

Представих си гледката, разкрила се пред очите му, поех дълбоко дъх и казах:

— Заклещих се.

— Какво?

— Косата ми. Можеш ли да погледнеш?

Той измърмори нещо под нос и застана зад мен. Трябваше да се наведе над мен, за да надникне в хладилника.

— Как го постигна? Косата ти се е усукала около ръчката за вдигане и сваляне на рафта.

— Ще успееш ли да я размотаеш? Или просто я отрежи. Тази поза не ми е особено удобна.

— Стой мирна. Като се гърчиш така, я заплиташ още повече.

Опитах се да не мърдам, а Рийд се зае да разплита кичура коса. Не ми беше никак лесно, като усещах колко близо е тялото му до моето. Нужни му бяха само няколко секунди, за да ме освободи.

Разтривайки глава, най-сетне се изправих.

— Благодаря ти.

Рийд скръсти ръце пред гърдите си.

— Да питам ли какво се е случило?

— Докато почиствах разлетия сок, косата ми се е заплела.

— Дошла си преди седем, за да изчистиш хладилника? Не знам дали си забелязала, но имаме чистачки.

— Не. Влязох да си направя кафе. Още онзи ден забелязах изцапания рафт и ми хрумна да го забърша, докато чакам.

Кафемашината изпиука и се обърнах да си налея кафе в порцелановата чаша, която си бях донесла.

— Имаш ли чаша? — попитах Рийд.

— Не. Използвам стиропорните чашки в шкафа.

Сбърчих вежди.

— Страшно вредни са за околната среда. Донеси си порцеланова чаша.

Рийд присви подозрително очи.

— Айрис ли те подучи да ми го кажеш?

— Не. Защо?

Той се пресегна, взе си стиропорна чашка от шкафа над мен и грабна каната от ръката ми.

— Защото ми опява за това от години.

Усмихнах му се самодоволно и отпих от кафето си.

— Няма да е лошо да ни послушаш.

Излязох от кухнята, давайки му възможност да помисли върху думите ми.

* * *

Докато Рийд и брат му се занимаваха главно с продажби, Айрис менажираше имотите на семейство Истууд, както и тези на клиенти, притежаващи обществени сгради. Макар че понякога задълженията й се припокриваха с тези на братята.

Една от задачите, които Айрис ми възложи, беше да съставя списък с всички почистващи компании в базата данни, за да подбере от тях най-изгодните от финансова гледна точка. За да я изпълня, се налагаше да отворя една по една папките им в системата. Папките на Макс бяха в пълен безпорядък — уърдовски документи и екселски таблици без имена и каквато и да било подредба. Както и очаквах, тези на Рийд бяха прилежно сортирани. За всеки имот имаше отделна папка, именувана с адреса на сградата, а в нея логически подредени подразделения, сред които открих и онова, което търсех — „Поддръжка“.

Отне ми няколко часа да събера нужните ми данни. Не намерих информация само за един от имотите на Рийд — този на улица „Бъкли“ № 1377. След като прегледах папката отново, започнах да отварям и други без адреси. Една от тях носеше простичкото название „Лични“. Вътре имаше десетки подразделения — „Здравни“, „Договори“, „Правни“… дори и „Сватба“. Обзета от любопитство, цъкнах левия бутон на мишката, за да видя кога за последно е отваряна папката. Не беше активирана през последните шест месеца. Тъкмо се канех да отскоча до офиса на Рийд и да го попитам къде мога да намеря липсващата информация, когато погледът ми се спря върху един самотен уърдовски документ, озаглавен „Преди да умра“.

Без да се замислям много-много, кликнах върху него. Онова, на което се натъкнах, направо ме шокира. Рийд си имаше свой собствен списък „Майната му“.

* * *

Списъкът на Рийд не ми излезе от главата цяла сутрин. Озадачи ме не съдържанието му, а самият факт, че съществува. Та той ми се присмя, когато му показах моя. Проверих кога е създаден документът — снощи в осем часа — и за последно е актуализиран малко след десет. Значи Рийд е останал в офиса, след като съм си тръгнала в седем. Не можех да си представя, че с часове е работил над списъка си. Просто ми се струваше твърде нетипично за него. Рийд Истууд определено имаше две страни — едната показваше пред мен и останалия свят, а другата държеше скрита. Авторът на синята бележка без съмнение би съставил списък с нещата, които желае да постигне в живота си, но не и заядливият Рийд, когото познавах аз. От време на време другият Рийд изплуваше на повърхността, но никога не се задържаше дълго.

Потънала в мисли, обикалях с кошница в ръка из магазина. Реших през обедната почивка да си купя тави, кухненска хартия и гумени ръкавици — три неща, които все не ми достигаха, когато работех с глина — но винаги си купувах и куп ненужни боклуци. В кошницата ми имаше салфетки, няколко пластмасови купи, ластици за коса и пакетчета подправки, прекалено евтини, за да ги подмина, макар и да нямах представа за какво да ги използвам. Отбих се и до щанда с порцеланови чаши, за да избера някоя за Рийд.

Измежду тези, изрисувани с хелоуински тикви и сърчица за свети Валентин, една определена червена чаша грабна вниманието ми. На нея беше изобразена групичка момчета с пуловери и шалове, пееща коледни песни. Нямаше как да не му я купя, след като знаех третата точка от тайния му списък.

Да пея в хор.

* * *

По някое време следобед се замислих дали пък Рийд не беше качил документа на сървъра, за да се избъзика с мен. На забавен ли се правеше, или наистина се бе вдъхновил от моя списък? Не можех просто да го попитам, понеже щеше да се досети, че съм ровила из личните му документи. Затова към пет часа налях кафе в новата чаша на шефа си и се запътих към офиса му.

Когато почуках на вратата, Рийд прелистваше купчина листове на бюрото си. За пръв път го видях с очила. Имаха правоъгълни стъкла и рамка в бежово и кафяво — истински подхождаха на изваяното му лице. Божичко, същински Кларк Кент. Явно бяха само за четене, защото ги свали и вдигна поглед.

— Мога ли да ти помогна?

Няколко изключително непрофесионални отговора изникнаха в главата ми. Побързах да ги пропъдя и пристъпих напред с чашата димящо кафе. Нарочно я бях обърнала с картинката към себе си.

— Реших да ти донеса кафе.

Той стрелна поглед към мен, после и към чашата и метна очилата си на бюрото.

— Виждам, че си ми намерила чаша.

— Да. Отбих се до магазинчето с китайски стоки през обедната почивка.

— Много мило.

Усмихнах се.

— Бяха им останали няколко бройки с коледни мотиви. Надявам се, не възразяваш.

Обърнах чашата към него и зачаках да видя реакцията му.

Рийд безизразно се вторачи в момчешкия хор. Ако списъкът беше просто една шега, досега щеше да се е разсмял.

— Защо избра точно тази? — попита сухо той.

Ъм…

О, не.

Когато не знаех какво да кажа, често избухвах в неудържим смях.

Лошо.

Вместо отговор, от гърлото ми се изтръгна истеричен кикот. Чак очите ми се насълзиха.

— Съжалявам, съжалявам — запелтечих, мъчейки се да спра.

Отне ми поне минута да се овладея.

— Какво й е смешното на тая чаша, Шарлът? — тросна се Рийд.

Боже мой.

Ако не си призная, ще си помисли, че се подигравам с желанието му да пее в хор.

Никога! Никога не бих се присмяла на нечии мечти. Мислех си, че той е този, който се занася с мен. Смеех се на собствената си глупост… Но Рийд нямаше как да го знае.

Оставаше ми само едно — да кажа истината.

— Съжалявам. Стана недоразумение.

— Нещо не схващам.

— Аз… попаднах на списъка ти. Онзи, който си качил на фирмения сървър.

Лицето му придоби каменно изражение. Изпусна тежка въздишка и каза:

— Да, на сървъра е, но е в папката ми с лични документи, Шарлът.

— Точно така.

— Тоест не само си ровила в нея, но и дойде да ми се подиграваш?

— Не! Просто не можах да повярвам, че изобщо имаш подобен списък, след като се присмиваше на моя. Предположих, че няма как файл, качен на фирмения сървър, да е личен. Но все пак се извинявам. Помислих си, че си го сложил там, за да се избъзикаш с мен. Затова и исках да видя как ще реагираш на чашата. Очевидно подозренията ми са били погрешни. Въобще не се присмивам на желанието ти да пееш. Държа да го знаеш. Смеех се на ситуацията. Сега пък не мога да престана да плямпам. Извинявай.

Той безмълвно се взираше в мен, отпивайки кафе от новата си чаша. В ъгълчетата на устните му играеше лека усмивка. Явно бръщолевенето ми го забавляваше.

— Не спираш да ме изненадваш — каза най-после.

Ухилена до уши, попитах:

— Е… вярно ли е? Направил си списъка по собствено желание и е съвсем истински?

Рийд остави чашата и заразтрива слепоочията си. Сетне впи шоколадовокафявите си очи в моите и отвърна:

— Да.

— Наистина?

— Не ме ли чу?

Настаних се срещу него, кръстосах ръце и облегнах лакти на бюрото.

— Какво те накара да го напишеш?

— Никога не съм казвал, че списъкът ти е глупав. Нито пък съм ти се присмивал, както си си втълпила. Ти беше тази, която ме мотивира да подхвана свой собствен списък.

Побиха ме тръпки. Убедих се за пореден път, че авторът на синята бележка не си е отишъл безвъзвратно.

— Звучи невероятно.

Рийд завъртя очи.

— Идеята за такъв списък не е чак толкова невероятна.

— Мислех си, че дори не ме харесваш. А всъщност… съм те вдъхновила? Това е страхотно.

Той рязко се изправи и отиде в другия край на стаята.

— Да не се увличаме.

Взе да рови из документите си, преструвайки се на зает.

— Забелязах, че си нахвърлял само няколко неща. Ще ми кажеш ли защо избра точно тях? Изкачването на планина ми се вижда напълно логично. Звучи ми като направо спиращо дъха преживяване. Но онова с мъжкия хор… можеш ли да пееш?

С дълбока въздишка Рийд се обърна към мен.

— Май няма да се измъкна от този въпрос, а?

— Никакъв шанс.

Върна се на стола си и пресуши остатъка от кафето.

— Да, Шарлът. Мога да пея. Или поне можех да пея… като малък. Тийнейджърското ми его обаче ме накара да изоставя това хоби. Предпочитам да не навлизам в подробности, но картинката на чашата е доста автентична… направо е плашеща. Ако искаш да научиш повече за певческия ми талант, Айрис с радост ще ти разкаже всичко. Има и мои записи, с които често ме заплашва.

— Вярно? Определено ще я разпитам.

— Супер.

— Знаеш ли… — подхванах с усмивка аз. — Ако не възнамеряваш да изпълниш написаното в него, то списъкът е безполезен. Нека ти помогна с планирането на поне една-две от точките.

— Ще се справя и сам.

— Всеки се нуждае от доза мотивация. Можем да си бъдем другарчета по списък… или в нашия случай — „майната му“ другарчета.

Това звучеше по-добре в главата ми. Усетих как по челото ми избиват капчици пот.

— Защо ти е да го правиш, Шарлът? Каква е уловката?

— Няма такава. Е, уловката е, че и ти трябва да ми помагаш да следвам целите си. Взаимно ще се насърчаваме.

Рийд отметна глава назад и избухна в гръмък смях.

— Добре, хайде да успокоим страстите.

— Поне ще обмислиш ли предложението ми да ти помогна? Все пак си ми началник. Защо не се възползваш от мен?

Той сниши тон, карайки кожата ми да настръхне.

— Значи искаш да се възползвам от теб?

Разбира се, Айрис влезе в стаята в най-неподходящия момент.

Плесна с ръце и се усмихна широко.

— Ооо… радвам се, че двамата вече се разбирате.

Прокашлях се и казах:

— Здравей, Айрис.

Тя се обърна към Рийд.

— Чух за катастрофата в Хемптънс. Дори не си ми споменал за нея. Какво точно се случи?

— Шарлът се опита да спаси една катерица и ни удариха отзад.

— Много благородно от твоя страна, Шарлът.

— Какво да кажа? Все някой трябва да пази и катериците. Страшно са ми признателни. — Вдигнах рамене, сетне преминах към по-наболяла тема. — Айрис, вярно ли е, че навремето Рийд се е занимавал с пеене?

Въпросът ми очевидно я изненада.

— Да, но не мога да повярвам, че го е споделил с теб. Обикновено го пази в тайна. — Бабата на Рийд затвори очи и въздъхна. — Имаше прекрасен глас, перфектният тенор. Бях готова да финансирам музикалното му образование. Наистина е жалко, че се отказа.

Рийд побърза да смени темата.

— На какво дължа тази чест, бабо?

— Ами, надявах се да хвана Шарлът, преди да си е тръгнала. Реших да преместя лятното фирмено парти в къщата в Бедфорд и ще ми е нужна помощта й.

Макар да живееше в Манхатън, Айрис притежаваше и къща в предградията. Там семейство Истууд и Локлиър си устройваха сбирки и прекарваха празниците. Родителите на Рийд също отсядаха там, когато не бяха заети да обикалят света. Явно господин и госпожа Истууд бяха решили да се пенсионират рано и да се насладят на заслужената си почивка, докато Айрис беше такава работохоличка, че трудно щеше да отстъпи компанията на някой друг.

— Нали щяхме да резервираме нещо в града? — рече Рийд.

— Размислих. Имението в Бедфорд е идеално за целта. Трябва да вземем под наем няколко големи бели шатри и да се погрижим за кетъринга. Джаред ще ни гостува точно тогава, така че датата е перфектна.

— Кой е Джаред? — попитах.

— Внукът на сестра ми от Лондон. Идвал е в Щатите само един-два пъти, затова ще разчитам на теб, Шарлът, да се погрижиш за него.

На Рийд идеята изглежда не му допадна особено.

— Защо му е бавачка на Джаред? — смотолеви той.

— Просто ми се струва, че двамата с Шарлът ще си допаднат. Може да го разведе из града, да му покаже заведенията, които посещава днешната младеж.

— С радост ще покажа на Джаред любимите ми свърталища.

— Благодаря ти, мила. Сигурна съм, че на Джаред много ще му хареса. Не смяташ ли, Рийд?

Рийд изгледа баба си кръвнишки, без да обели нито дума.