Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (11)

Единайсета глава
Рийд

Написах Шарлът Дарлинг в търсачката.

Не бях влизал във фейсбук от поне шест месеца. Социалните мрежи не ми се нравеха особено, но минаваше полунощ и не можех да заспя. За моя изненада леглото в стандартната стая, която шантавата ми асистентка резервира, се оказа удобно. Незнайно защо обаче не преставах да се въртя и сън не ме хващаше.

Шарлът вече ме беше проучила онлайн, така че реших да не й оставам длъжен. Започнах със снимките й. Последната беше отпреди няколко часа — снимка на хотелския басейн с някакъв арт филтър. Заглавието й гласеше: „Продължавай да плуваш“. Тези три думи описваха мирогледа на Шарлът Дарлинг. Способността й да вижда позитивното във всяка една негативна ситуация, ме побъркваше, но и тайничко й се възхищавах.

Аз бих описал днешния ден като „Огънати ламарини и тризвезден хотел насред нищото“. Докато пъшках и се тюхках за „неудобствата“ и „дървениците“, Шарлот развяваше мажоретни пискюли с възторжени възгласи: Басейн и Руби Тюздей!

Цъкнах на следващата снимка. Какво, по дяволите? Това… аз ли съм?

Явно скришом бе щракнала снимка в колата. На нея се виждаше само ръката ми, но веднага я разпознах. Кокалчетата ми бяха побелели, а вените ми — изпъкнали. Опитвал съм се да удуша волана? Погледът ми се спря върху заглавието на кадъра: „Разпусни“.

Не можех да повярвам, че е имала дързостта да качи моя снимка в социалните мрежи. Разпусни. Изпитах непреодолимото желание да се отбия през три врати и хубавичко да разпусна.

На какво ли още щях да се натъкна в профила на госпожица Дарлинг? Следващата снимка беше на ваза, изрисувана с ярколилави цветя. Заглавието гласеше: „Създай си свое щастие. Създай ириси“. Вероятно същата онази ваза, която бутнах от ръцете й. Увеличих снимката. Уау! Шарлът притежаваше огромен талант, ако наистина вазата беше нейно дело.

Шарлът и по-възрастна жена — навярно майка й — се усмихваха широко от снимка, озаглавена: „Благодарение на теб, аз съм това, което съм“.

На следващото изображение се припичаше на плажа по бикини с дама на нейната възраст. И двете носеха големи сламени шапки и държаха коктейли с чадърчета. Еха. Шарлът имаше страхотно телце — доста извивки за такова дребно момиче. Не беше кльощава като Алисън. И за разлика от нейните перфектно заоблени, фалшиви цици, Шарлът имаше пищни, естествени и изключително женствени гърди. Не се стърпях и увеличих снимката, представяйки си как ги обгръщам с длани.

Мамка му.

Лоша идея.

Върнах се на своя фейсбук профил, за да се поразсея от апетитната блондинка. Само че там нямаше много за гледане. Последните публикувани снимки бяха от пътешествието ни с лодка миналото лято. С Алисън изглеждахме щастливи. Взирах се в нея, сякаш тя е слънцето, сгряващо лицето ми. Трябвало е обаче да се намажа обилно със слънцезащитен лосион, за да не ме изгори толкова.

Изпуснах тежка въздишка. Защо оттогава насам нищо не бях поствал?

Селфи в офиса в единайсет вечерта? Порция китайско за вкъщи? Може би снимка с кучето? О, вярно. Алисън взе и него заедно с партакешите си.

Наситих се да гледам жалкия си профил. Посегнах да изгася лаптопа, но вместо това отново отворих страницата на Шарлът. Беше качила цял куп нови снимки. Без да знам какво точно търся, ала и неспособен да се въздържа, цъкнах на следващата снимка, после на следващата, и на следващата.

Фотография на Шарлът в обятията на някакъв мъж привлече вниманието ми. Той беше сключил ръце около тъничкия й кръст и я целуваше страстно. С едната си ръка тя беше обхванала врата му, а другата, с широко разтворени пръсти, показваше на камерата. И двамата бяха издокарани в официални дрехи. Погледът ми се спря върху надписа „Казах «да»“, сетне и върху скъпоценния камък на пръста й. Вече не го носеше. Може би с госпожица „Откачалкова“ наистина си приличахме… не само по това, че харесваме как й стои червеният бански.

* * *

На сутринта се спуснах на долния етаж в търсене на кафе. Не стигнах далеч обаче, защото мярнах Шарлът в хотелския фитнес и надникнах над стъклената врата. Какви ги върши, по дяволите? Беше съвсем сама в мъничката стая с големи огледала. Само че не тренираше. Седеше върху една от онези големи топки за гимнастика, подскачаше нагоре-надолу, докато гледаше телевизора, висящ на стената, и дъвчеше желирани бонбони.

Поклатих глава и се изкисках. Боже, определено й хлопа дъската.

Когато отворих вратата, тя така се сепна, че отскочи от топката и се приземи по задник на пода.

Да му се не види.

Приближих се и й подадох ръка.

— Добре ли си?

Шарлът долепи длан до гърдите си и дрезгаво изграчи:

— Парченце от бонбона ми отиде в кривото гърло заради теб.

— Заради мен ли? От къде на къде?

— Изкара ми акъла.

Вдигнах вежда.

— Това е хотелски фитнес, Шарлът. Хората влизат и излизат. Така стоят нещата в общите помещения. Не е нужно да имаш запазен час.

Тя сграбчи ръката ми и я дръпна с всичка сила, за да се изправи.

— Леле, страшно заядлив си. Чуваш ли се изобщо?

Изтупа въображаемата мръсотия от дрехите и ръцете си. Тогава за пръв път забелязах облеклото й. Толкова бях обсебен от гледката как тя подскача нагоре-надолу върху глупавата топка, че не бях обърнал внимание на дрехите й.

— Какво, по дяволите, си облякла?

— Бетси ми ги даде — отвърна Шарлът. — Имат запас от нови дрехи, дарени от местните фирми. За случаите, в които гостите са загубили багажа си на летището например.

— Коя е Бетси?

— Рецепционистката. Снощи ни се представи, а и носи значка с името си.

Както и да е. Облеклото на Шарлът беше, меко казано, интересно. Носеше черна фланелка с логото на веригата ресторанти „Апълбий“ и мъжки шорти, които й стигаха чак до коленете. Но най-интригуващата част от нейния екип беше върху краката й — бели хавлиени чехли, които бяха поне с четири номера по-големи и имаха надпис „Холидей Ин“.

— Не можеш да използваш уредите с чехли. Опасно е.

Тя завъртя очи.

— Наясно съм. Затова тренирах с топката.

Веждите ми се стрелнаха нагоре.

— Моля? На клатушкането върху топката с бонбон в уста тренировка ли му викаш?

Шарлът сложи ръце на хълбоците си.

— Тъкмо бях приключила с тренировката и си почивах.

— Нагъвайки желирани бонбони…

— Обзалагам се, че съдържанието им не е много по-различно от това на бутилка „Гейтърейд“.

— „Гейтърейд“ хидратира тялото и съдържа електролити и калий, а тези бонбони са си чиста захар.

— Божичко, адски си досаден — сопна се тя.

С тези думи отвори вратата и напусна стаята.

* * *

На нищо не приличаше, но поне се движеше. Механикът беше закрепил криво-ляво счупената броня, колкото да се доберем до града.

Наближихме мястото, където катерицата предизвика вчерашния инцидент. Поклатих глава и се обърнах към пасажерката до себе си с въпрос:

— Чист ли е теренът? Да не пропусна случайно някоя полска мишка, докато пробягва по пътя, и да се озова с нови щети за десет хилядарки.

Шарлът ме погледна на кръв.

— Днес полска мишка или катерица, утре някоя старица на пешеходна пътека.

— Имаш развинтено въображение — отвърнах и се опитах да си придам сериозно изражение. — Кажи ми, Шарлът, така ли разговаряше и с предишния си шеф? Нищо чудно, че те е изгонил.

Погледнах я с крайчеца на окото и видях лицето й да помръква. Проклятие. Май бях попрекалил с шегите.

— Бившият ми шеф беше свиня — отговори тя, загледана през прозореца.

Усетих как в гърдите ми се затяга възел. За миг отместих очи към Шарлът.

— Да не те е тормозил?

— Не. Не и по начина, по който предполагаш. Спипах секретарката му да „захапва“ ябълки под бюрото му една вечер, а даже не беше Хелоуин^[1].

— Хванала си я да му прави свирка?

Тя продължи да се взира през прозореца.

— Да.

— Ужас. И какво направи?

— Захвърлих годежния пръстен в лицето му.

Нужни ми бяха няколко секунди да осмисля думите й.

— Шефът ти е бил твой годеник?

— Е, не ми беше пряк началник, а шеф на прекия ми шеф.

— Гадост. Съжалявам.

Шарлът сви рамене.

— По-добре е да разбереш преди сватбата, отколкото след нея.

В това се бях убедил от собствен опит.

— Какво точно работеше там?

— Бях асистент-консултант в търговския отдел на женската секция на „Рот“. Бившият ми годеник е Тод Рот. Семейството му притежава цялата верига магазини.

— Сама ли напусна, или задникът е имал наглостта да те уволни?

Загрижеността ми я накара да се усмихне.

— Напуснах. Не можех да работя за него и семейството му след разтрогването на годежа. А и това съвсем не беше мечтаната ми работа. Макар че като се замисля, може би трябваше да си подсигуря друга работа, преди да напусна. Хващах се на какви ли не временни длъжности и профуках всичките си пари.

— Той е загубил — казах.

Устните й се извиха във вяла усмивка.

— Мерси.

Не ме биваше особено да проявявам съпричастност, въпреки че самият аз бях попадал в положението на Шарлът. Не просто губиш човека до себе си — осъзнаваш, че никога не си имал такъв. Изпитах облекчение, когато телефонът на Шарлът извибрира и прекрати темата. След няколкоминутно писане на съобщение, рече:

— Семейство Утън имат оферта за имота си във Флорида. Нийл Капшоу казва, че купувачът е предложил да заплати в брой и се очертава бърза сделка. Също така вече ти уредих телефонен разговор с господин Утън в петък сутрин и преместих срещата ти с Айрис, както ме помоли.

Погледнах часовника на таблото. Нямаше единайсет часа, а тя вече бе изпълнила всички задачи, които й бях възложил вчера.

— Супер. Благодаря ти.

Шарлът прибра телефона в чантичката си.

— Директно в офиса ли отиваме?

— Ще бъдем в града към един. Графикът ми е свободен до три, така че мисля първо да си взема душ и да се преоблека. Но ти можеш да не идваш на работа днес. Вчерашният ден беше достатъчно дълъг.

— Благодаря ти за предложението, но предпочитам да дойда. Искам да се заема със задачите, които ми постави Айрис. С удоволствие обаче бих отскочила до вкъщи за един бърз душ.

— Добре. Ще те оставя, където кажеш, и ще се видим направо в офиса.

Тя помълча за момент.

— Би ли ме оставил пред апартамента ми? Не живея далеч от офиса, но ще правят ремонт на метрото и не искам да закъснявам.

— Разбира се. Няма проблем — отвърнах, спомняйки си логиката й от вчера. — Да разбирам, че вече ми е позволено да те видя гола?

Лицето й порозовя.

— Какво?

— Спокойно. — Прихнах да се смея. — Не ти отправям предложение. Просто използвах аналогията ти от онзи ден.

Макар че, образно казано, през изминалите двайсет и четири часа Шарлът се разголи пред мен. Научих за проваления й годеж, за налудничавия й списък „Майната му“, както и че е осиновена. Чувствах я по-близка, което силно ме смущаваше.

— А, да! — Шарлът също се разсмя и се облегна назад. — Да, май вече нямам против да ме видиш гола.

През остатъка от пътуването тя като че ли се поотпусна и се почувства по-комфортно. Не можех да кажа същото за себе си — мисълта, че Шарлът няма против да я видя гола, не излизаше от главата ми.