Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (10)

Десета глава
Рийд

Мислите ми препускаха бясно, докато струйките вода обливаха тялото ми. Всичкият хотелски сапун на света не бе в състояние да отмие душевната ми мръсотия.

На всичкото отгоре тя взе, че ми даде проклетите бонбони и ме накара да се почувствам като още по-голям задник.

Кой дава бонбони на човек, който се е подиграл с него?

Шарлът Дарлинг. Изпълнената с живот, духовитата и непоправима оптимистка Шарлът Дарлинг. А аз от самото начало се опитвах да потъпча позитивизма й, опасявайки се да не ме прихване.

Споменаването на Алисън ме изправи на нокти. Единствено близките ми знаеха истината за случилото се между мен и бившата ми годеница. Така и трябваше да си остане.

Съвсем бях забравил за снимката в портфейла си. Сигурно съм изглеждал като един сантиментален мухльо. Може и да съм бил такъв, преди Алисън да ме накара да загубя вяра в любовта.

Излегнах се на леглото с хавлия около кръста и мокра коса, но не можех да заспя на празен стомах. Бях хапнал само пакетчето бонбони и щеше да ми се наложи да изляза от стаята си, за да потърся нещо за ядене. Или поне в това се мъчех да убедя себе си. Истинската причина беше, че не можех да спра да мисля за Шарлът. Може би щях да спя по-добре, ако й се извиня за гневния си изблик.

Облякох се набързо и се отправих към нейната стая.

Поех дълбоко дъх и почуках на вратата й. Пълна тишина. Почуках отново. Все същото.

Е, без кола едва ли беше отишла далеч. Спуснах се във фоайето с асансьора и надникнах в бара, но нямаше и следа от Шарлът.

Единственият ресторант наблизо, до който можеше да се стигне пеша, беше „Руби Тюздей“. Щом плъзгащите се врати на „Холидей Ин“ се отвориха пред мен, ситният ръмеж навън ме удари право в лицето. Дъждовни капчици блещукаха по колите на паркинга.

Когато влязох в ресторанта, по масите се виждаха двама-трима клиенти. Беше късно и явно, се канеха скоро да затварят. Нужни ми бяха няколко секунди да забележа Шарлът. Седеше в едно от ъгловите сепарета и замислено дъвчеше химикалката си. После се захвана да пише нещо на салфетката пред себе си. Напуши ме смях — сигурно драскаше ругатни по мой адрес.

Бях дошъл да й се извиня, ала точно в този момент предпочитах просто да я наблюдавам отдалеч. Трябваше да престана да се самозалъгвам. Изпитвах неприязън не към нея, а към факта, че ми напомняше за нещата, които отчаяно се опитвах да забравя. Закачливият темперамент на Шарлът ми напомняше, че навремето и аз бях щастлив. Част от мен все още скърбеше за изгубеното щастие.

Приближих се до нея и реших да я избъзикам.

— Свършили са книжките за оцветяване, а?

Тя подскочи. Каквото и да пишеше, така се бе вглъбила в него, че изобщо не ме беше забелязала.

— Какво правиш тук? — попита и обърна салфетката наопаки.

— Чух, че имат салатен бар на свободна консумация. А и добре ще ми дойде едно питие.

— Както и хапче за нерви.

— Не бива да се взема с алкохол, затова ще карам само на бира. — Седнах срещу нея. — Позволяваш ли ми да ти правя компания?

— Не съм сигурна, че ми допада идеята да се намърдваш неканен на вечерята ми, Истууд.

Да се намърдваш. С моите камъни по моята глава. Мамка му. Така ми се падаше.

Преглъщайки егото си, измъдрих нещо като извинение.

— Съжалявам, че използвах тези думи преди малко. А също и че си изпуснах нервите.

— Можеше просто да ми кажеш, че не ти се говори. Не е нужно винаги да си толкова груб.

Лицето й беше почервеняло. Личеше си, че е адски ядосана.

— Права си.

Шарлът сбърчи чело.

— Ти се съгласи с мен? Това вече е нещо ново.

— Днес ми се случиха доста нови неща.

— Като например?

Сервитьорката дойде да вземе поръчката ми, прекъсвайки разговора ни. Когато отново останахме сами, Шарлът настоя да получи отговор.

— Е?

— Ами… — Почесах наболата си брада. — За пръв път стъпвам в „Руби Тюздей“. — Разсмях се. — За пръв път се возих и в мини купър. За пръв път отсядам в „Холидей Ин“. За пръв път ме блъскат…

— Вярно? — попита шокирано тя.

— Да. Благодарение на теб.

— Благодарение на мен ли? Ти беше зад волана.

— Ти ме разсея.

— По-скоро не си гледаше пътя. Затова и не видя катерицата.

Точно така. Бях се вторачил в краката ти, също както сега съм се вторачил в устните ти.

— Може и да съм бил леко отнесен. — Спогледахме се за момент, сетне побързах да сменя темата. — Та какво пишеше одеве?

Шарлът сложи ръка на салфетката, за да не й я взема.

— Не съм сигурна дали искам да ти казвам.

— Защо така?

— Нещо ми подсказва, че ще ми се присмееш.

Леле, наистина ме смяташе за безчувствен задник.

— Вече няма с какво да ме изненадаш, Шарлът.

Тя обърна салфетката и колебливо я побутна към мен.

Оказа се номериран списък, озаглавен „Майната му“.

— Какво трябва да е това?

— Нещо като списък с нещата, които искам да направя, преди да гушна букета. Кръстила съм го „Майната му“, защото така го чувствам. Животът е кратък и не бива да се заблуждаваме, че разполагаме с всичкото време на света да направим нещата, които искаме. Така че, майната му! Все пак едва не умряхме днес.

Коментарът й ме накара да избухна в смях.

— Не преувеличаваш ли малко? Само ни поизкривиха бронята. Как бихме нарекли гибелта си… Смърт, причинена от катерица?

— Знаеш какво имам предвид! Можеше да е много по-лошо. Никой от нас не знае колко време му е отредено. Днешното преживяване ме накара да се замисля върху нещата, които все отлагам да направя.

— По важност ли са подредени?

— Не. Просто в такъв ред изникнаха в главата ми.

— Надявах се това да не са най-важните неща за теб… понеже номер едно „Скулптура на гол мъж“ е меко казано странно желание.

— На теб може и да ти изглежда като такова, но за мен този проект би бил един от най-предизвикателните. Като същинска сбъдната мечта.

Сетих се за вазата, която беше изработила — същата, която заради мен се разби на парченца. Съдейки по онова, което си спомнях, наистина притежаваше талант.

Втората точка в списъка изглеждаше още… по-интересна.

— „Да танцувам с непознат под дъжда“?

— Прочетох го в един любовен роман. Мъжът придърпва непозната жена на танц и над двама им се изсипва проливен дъжд. Струва ми се забавно да танцувам с непознат, даже и да не е романтично. Музиката и майката природа срещат двама души. Свързва ги простичкият факт, че са живи. Не е важно какви са политическите или религиозните им убеждения. Нищичко не знаят един за друг. От значение е само този невероятен миг, който ще помнят до края на дните си.

— Значи, на някой нищо неподозиращ човек му предстои да танцува танго с теб…

— Може би… ако не ме хване шубето.

— Съмнявам се да те хване. Въпросът е кога е правилният момент?

— Както повечето неща в живота ще дойде от само себе си.

— Това ли е всичко? Две точки?

— Все още не съм измислила останалите. Тъкмо ми беше дошла музата и ти ме прекъсна. Трябва да напиша общо девет.

— Защо девет?

— Е, всъщност са десет. Идеята ми е да оставя последната точка отворена, защото със сигурност има нещо, което на този етап не осъзнавам, че искам.

Не познавах друга такава жена. Понякога звучеше твърде мъдра за годините си, друг път — като на петнайсет.

Донякъде бях съгласен с мотото „живей за мига“, защото никога не знаеш какво ще ти поднесе животът.

Досега вече трябваше да съм женен, да живея в предградията и да кръщавам първото си куче. В действителност животът ми беше много по-различен. Сигурно трябва да хванеш живота си в ръце, когато нещата вървят добре, а не да го правиш, когато се объркат и разпаднат.

— Откъде се взе, Шарлът?

Последва дълга пауза.

— Не знам — отвърна сериозно тя.

— Въпросът беше реторичен — поясних. — Но как така не знаеш?

— Бих го нарекла по-скоро ироничен, защото наистина не знам от къде съм — рече с тежка въздишка Шарлът.

— Да не би да си осиновена?

— Да.

— Тоест не знаеш кои са биологичните ти родители?

— Майка ми ме е изоставила пред прага на църквата — подхвана тя, вгледана в дъждовните капчици по прозореца. — Натиснала е звънеца и е побягнала.

Не вярвах на ушите си. Целият се вцепених. Умът ми не побираше що за хора биха изоставили детето си. Моето чувство за изоставеност изглеждаше тривиално в сравнение с другото.

— Съжалявам. Не може да бъде!

— Недей. — Тя се умълча замислено. — Не е трагично. Така се сдобих с двама страхотни родители. Разбира се, наясно съм как съм станала тяхна дъщеря и понякога имам усещането, че голяма част от мен си е отишла. Която и да е майка ми, не й се сърдя. Убедена съм, че не е имала друг избор. Все пак се е погрижила да съм в безопасност и ми се иска един ден да я открия, за да й кажа, че й прощавам.

Думите й направо ме стъписаха. Интересна гледна точка. Аз едва ли бих постъпил по същия начин.

— Хрумвало ли ти е да наемеш частен детектив?

— Естествено… мога да му платя с… фъстъци например?

Въпросът ми определено беше глупав и моментално съжалих, че го зададох. Когато произлизаш от богато семейство, е лесно да забравиш, че не всички са родени със сребърна лъжица в устата.

— Имаш право.

Шарлът сложи двайсетдоларова банкнота на масата.

— Трябва да вървя.

— Защо?

— Басейнът затваря след половин час.

— Вземи си парите, аз ще платя.

— Не исках да ставам нахална. Благодаря ти — каза тя, прибра двайсетачката и пое към изхода.

— Шарлът — провикнах се подире й.

— Да?

— Защо ми даде пакетчето бонбони?

— Какво?

— Така ти се озъбих, а ти ми подаде бонбоните, сякаш нищо не се беше случило.

Тя се позамисли за секунда и рече:

— Видях, че си разстроен. Знаех, че не аз, а въпросът ми те е ядосал. Не приех гнева ти лично, като изключим определението, че съм се „намърдала“ в живота ти. А и истината е, че… колкото и да съм любопитна… не биваше да си пъхам носа, където не ми е работа.

Повдигнах вежди.

— Какво провокира любопитството ти?

Очите й се впиха в моите.

— От самото начало разбрах, че не си този, за когото се представяш.

— Как стигна до това заключение толкова бързо?

Очевидно бях прекалил с въпросите, защото Шарлът просто се обърна и излезе.

* * *

Зарекох се да не минавам покрай басейна, но и без това ми беше на път.

Само един бърз поглед.

Ако плуваше, щях да се покажа и да й се обадя.

Изправих се пред запотената стъклена врата на басейна и надникнах вътре. Шарлът се носеше по водата с грацията на същинска русалка. Съвсем сама. Спря да отмести мокрите кичури коса от лицето си и пред мен се разкри пищното й деколте. Вадички вода се стичаха по изящните й извивки. Отместих очи от гърдите й не защото не исках да ги гледам, а защото се почувствах като воайор.

Тя продължи да прави дължини в басейна.

Завиждах на спокойствието, което излъчва. Колкото по-дълго я наблюдавах, толкова повече се изкушавах да скоча при нея.

Разсмях се на глас.

Как ли пък не? Просто да се метна във водата?

Шарлът сигурно щеше да получи инфаркт. Беше ме заклеймила за сдържан, нещастен човек. Да скоча в басейна е последното нещо, което очакваше от мен.

Именно затова ме хвана яд — че не ми стиска да го направя.

Може би повлиян от разговора ни преди малко, изпитах желанието да изляза от зоната си на комфорт — и панталоните си.