Ви Кийланд, Пенелъпи Уорд
Обяснения в омраза (1)

Първа глава
Шарлът

Само допреди година кракът ми не би стъпил на подобно място. Не ме разбирайте погрешно — не съм някоя снобка. Навремето двете с мама прекарвахме часове в магазините за дрехи втора употреба. Тогава този род магазини се наричаха „Гудуил“^[1] и се намираха предимно в работническите квартали. Днес на употребяваното се лепва етикет „винтидж“ и се продава за цяло състояние в Ъпър Ийст Сайд.

Носех дрехи с „леки следи от употреба“ преди облагородяването на Бруклин. Нямах проблем с дрехите от секънд хенд.

Проблемът ми с булчинските рокли втора ръка идваше от факта, че те имаха някаква предистория.

Как са се озовали тук?

Свалих от закачалката дизайнерска рокля на Вера Уанг с мрежест корсаж и волани от тюл. Очаквания за вълшебна приказка, а вместо това развод след шест месеца, отсъдих наум. Деликатна дантелена рокля в стил „Русалка“ на Моник Люлие — младоженецът загива в ужасяваща катастрофа. Съкрушената бъдеща булка я дарява на църквата, която я включва в годишната си разпродажба. Прозорлива купувачка се сдобива с нея на безценица и утроява инвестицията си, като я препродава.

Всяка употребявана рокля си имаше история. Моята принадлежеше към онези от рафта „Кучият син ми изневери“. Въздъхнах тежко и с неохота се върнах при двете спорещи рускини на касата.

— Моделът е от следващата колекция, нали? — попита по-високата жена с изрисувани в причудлива форма вежди.

Колкото и да се опитвах, не можех да откъсна поглед от тях.

— Да. От пролетната колекция на „Марчеса“.

Макар още с влизането да им казах, че роклята е от предстояща, непубликувана колекция, от двайсет минути насам двете жени неуморно прелистваха каталозите. Вероятно искаха да проверят какви са цените на марката.

— Не мисля, че ще я откриете там. Бъдещата ми свекърва… — подхванах, но побързах да се поправя: — Бившата ми бъдеща свекърва е роднина на един от дизайнерите или нещо такова.

Продавачките ме изгледаха за момент, сетне продължиха да се надвикват.

Добре тогава.

— Явно ви е нужно още време — смотолевих.

В задната част на магазина се натъкнах на щанд с надпис „Пуръчкови дрехи“. Не успях да сдържа усмивката си. Майката на Тод би получила инфаркт, ако я заведа на място, където табелите са с правописни грешки. Тя беше направо потресена, когато веднъж влязохме да разгледаме булчинските рокли в един магазин, а на нея не й поднесоха шампанско, докато бях в пробната. Боже, самата аз бях на път да се превърна в същата високомерна кучка.

С дълбока въздишка прокарах пръсти по поръчковите рокли. Навярно техните истории бяха още по-интригуващи. Еманципирани дами, твърде необуздани за скучните си гаджета и съпрузи. Онзи тип жени, които отстояват правата си и знаят точно какво искат.

Вниманието ми привлече тясна бяла рокля, украсена с кървавочервени рози. Червени шнурове се кръстосваха по вталения й корсет. Зарязала е гаджето си банкер и е забягнала със съседа, френския художник, за когото се е омъжила в тази рокля.

Нито една дизайнерска рокля не би подхождала на тези жени, защото са знаели точно какво искат и не са се страхували да го изразят. Последвали са сърцето си. Страшно им завиждах. Някога бях една от тях.

Дълбоко в себе си бях пуръчково момиче — да, с правописната грешка. Кога се превърнах в покорната девойка, която съм днес? Така и не събрах смелост да разкрия истинските си чувства пред майката на Тод — ето как се сдобих и с шикозната си и изключително скучна сватбена рокля.

Последната от „пуръчковите“ рокли прикова погледа ми.

Пера!

Най-великолепните пера, които бях виждала някога. Роклята не беше бяла като всички останали, а бледорозова. Тази рокля беше самото съвършенство. Точно такава бих си „пуръчала“ и аз. Не каква да е рокля, а роклята с главно „р“. Нямаше презрамки и беше леко вталена. Деликатни малки перца красяха деколтето. Дантела покриваше цялата й горна част, а надолу се спускаше прелестно разкроена пола, поръбена с пера. Тази рокля направо сияеше. Беше магическа.

Една от продавачките забеляза с какъв интерес я оглеждам.

— Може ли да я пробвам? — попитах.

Тя кимна с глава и ме поведе към съблекалнята.

За жалост, роклята на мечтите ми се оказа твърде тясна за мен. Стресът и непрестанното тъпчене с храна си бяха казали думата.

Просто оставих ципа отворен и вперих очи в огледалото. Това. Това вече никак не приличаше на двайсет и седем годишна, зарязала лъжливия си годеник. Нито пък на жена, която има отчаяната нужда да продаде сватбената си рокля, за да си позволи да яде нещо по-различно от нудели в пакетче.

Роклята сякаш сне товара от плещите ми. Не ми се искаше да я събличам. Не исках обаче и да оставя потни петна по разкошния плат.

Преди да я сваля, погледнах за последен път в огледалото и се представих на непознатата в отражението.

Гордо сложих ръце на хълбоците си и казах:

— Здравей, аз съм Шарлът Дарлинг.

После избухнах в смях, защото прозвучах досущ като репортерка от новинарска емисия.

Докато събличах роклята, синьо петънце привлече погледа ми. Оказа се бележка, пришита към подплатата.

Нещо, взето назаем, нещо синьо, нещо старо, нещо ново. Това ли гласеше онази прословута сватбена поговорка? Или пък беше в обратния ред?

Така или иначе, явно бях открила синьото нещо. Приближих бележката към лицето си и присвих очи. Най-отгоре бе щампован надписът „От бюрото на Рийд Истууд“. Прокарвайки пръст по буквите, зачетох:

На Алисън

Тя каза: „Прости ми, че съм такава мечтателка“, а той я хвана за ръка и отвърна: „Ти ми прости, че не съм бил до теб по-рано, за да мечтаем заедно“. — Дж. Айрън Уърд

Благодаря ти, че сбъдна всичките ми мечти.

Твоят любим:

Рийд

Сърцето ми лудо заби. Не си спомнях някога да съм чела нещо по-романтично. Не можех да проумея как тази рокля е попаднала тук. Що за жена би захвърлила подобен спомен? В този момент притегателната сила на тоалета като че ли се утрои.

Рийд Истууд я е обичал. О, не. Молех се Алисън да не е мъртва. Защото мъж, способен да напише толкова трогателни думи, би страдал вечно по любимата си.

— Наред ли е всичко? — обади се продавачката.

Дръпнах завесата и се обърнах към нея.

— Да… да. Всъщност, май се влюбих в тази рокля. Разбрахте ли вече колко мога да получа за моята „Марчеса“?

Тя поклати глава.

— Не можем да ви дадем пари. Ще получите ваучер за магазина.

Мамка му.

Парите щяха да ми дойдат добре.

Посочих бледорозовата рокля с перата.

— Каква е цената й?

— Можете да замените вашата с тази.

Предложението звучеше наистина примамливо. Имах усещането, че тази рокля е създадена за мен и бележката е оставена от въображаемия ми перфектен годеник. Не исках да гадая каква е историята й. Исках да я изживея и да напиша своя собствена. Исках мъж, който да ме цени, да споделя мечтите ми и да ме обича безрезервно. Исках мъж, който би ми посветил подобни прочувствени думи.

Мястото на тази рокля бе в гардероба ми, където всекидневно да ми напомня, че истинската любов съществува.

Побързах да отговоря, преди да съм размислила.

— Ще я взема.