С. Дж. Кинкейд
Императрица (9)

8.

Тирус знаеше, че не можем да отидем на територията на Пасус само с нашия кораб, затова беше мобилизирал всички кораби на династията Домитриан освен един да ни придружат. Както винаги, Високопочитаемите го следваха. Тирус знаеше, че не бива да ги обижда открито, като им нареди да стоят настрана от него по време на пътуването. Вместо това снабдил с припаси и персонал всички космически кораби освен Тигрис, така че Високопочитаемите, които напирали да го придружат, си оставили отворена вратичка и се помъчили да си запазят места на всички кораби освен на Тигрис с надеждата да се озоват на един и същ кораб с императора. После Тирус ме преместил на Тигрис. Заради сведения до минимум персонал никой не очаквал, че ще отидем там. Ето как Тирус беше успял да ни осигури спокойствие в хиперпространството. Бяхме съвсем сами с изключение на Девини, която нямаше да ни безпокои. Докато аз се възстановявах от фрактурата на гръбначния стълб, Тирус направи нещо, което си позволяваше много рядко — проспа почти целия първи ден, за да се възстанови след първите няколко седмици от управлението на галактиката.

След това можехме да се наслаждаваме един на друг в пълно усамотение.

Далеч от очите в Хризантемиума нямаше нужда от формалности. Тирус ми даде най-хубавите стаи за гости на борда на Тигрис и се настани в една стая съвсем близо до мен. Това ми спести странната смесица от ужас и приятно очакване, която изпитвах, когато си помислех за възможността двамата да спим в едно и също легло.

Следващия път когато се събудих, към мен безшумно се приближиха прислужници с голям куп дрехи за деня. Избрах няколко напосоки.

Тирус вече беше в стаята, която гледаше към солените бани. Обслужващите ботчета приготвяха омлета от шест яйца, с който той винаги закусваше.

В ръката си държеше блестяща фиала с наркотик.

— Рано си започнал — отбелязах аз. Може би се намираше под по-голям стрес, отколкото осъзнавах.

Тирус вдигна вежди и сякаш не разбра веднага какво имам предвид.

— Какво, това ли? О, не. Това не е за удоволствие.

— Разбира се.

Той се усмихна.

— Говоря сериозно.

Той влезе в базата данни на кораба и в центъра на масата се появи прожекция — програма. Наркотици от най-различни видове. Планирани за следващите три месеца, като тренировъчна програма. Освен вида имаше и дози. Днес очевидно беше ред на еуфористичния.

— Нарича се митридатизъм — обясни той. — Навремето древните императори на Земята вземали малки дози отрови всеки ден, за да придобият имунитет.^[1] В общи линии се опитвам да придобия известен имунитет към интоксикирането — такъв, какъвто ти имаш по рождение.

— Интоксикантите за развлечение не са отрови.

— Това е спорно — отговори сухо той. — Във всеки случай острието на убиец никога не би могло да ме застраши толкова, колкото замаян ум в присъствието на баба ми. Тъй като не съм надарен с метаболизъм на изчадие, така подготвям химическите си рецептори. Когато употребявам наркотик пред хората, вече съм се упражнявал насаме с много по-голяма доза, така че мога да запазя ума си ясен и просто да се преструвам, че изпитвам ефекта, който се очаква.

Погледнах към програмата му за днешния ден.

— Халюцинираш ли сега, докато говорим?

— Не особено… ако изключим рогата ти — забеляза той. — Сигурен съм, че обикновено нямаш такива.

— Обикновено нямам — съгласих се сериозно аз, вдигнах глава и опипах скалпа си.

— И банани вместо пръсти — продължи Тирус, разсеяно загледан в ръцете ми.

Водена от някаква странна прищявка, вдигнах пръсти и ги размърдах пред лицето му. Той се наведе напред и игриво ги гризна, но не толкова силно, че да пробие кожата ми. Напълно се владееше.

— Странна ли изглеждам? — зачудих се аз, защото никога не бих могла да изпитам това, което чувстваше той.

— Ела малко по-насам. Ще ти кажа.

Направих го и той ме обгърна с ръце. Сгуших се до топлото му тяло и почувствах как в моето се разлива някаква непозната сладост. Палецът му проследи линията на челюстта ми, спусна се към нежната кожа на врата ми, а мекото му дишане докосна ушната ми мида.

— Изглеждаш както винаги. Прекрасна.

Без да се замислям, плъзнах пръсти под брадичката му и притиснах устни до неговите — колебливо, нежно опипване на почва, в която не бях навлизала от коронацията насам. Обгърна ме нежно с ръце, почти почтително, привлече ме още по-близо до себе си и целувката ни стана още по-пламенна, докато това, което доскоро ми се струваше почти плашещо, стана толкова естествено, толкова правилно.

— Две седмици — прошепнах аз до устните му. — Само ти и аз.

Устните му се извиха в усмивка.

— Само ти и аз.

Отново го целунах.

 

 

Отвън Тигрис приличаше на извита лапа, но отвътре лабиринтът от палуби предлагаше безброй изненади.

На нашето любимо ниво имаше изкуствена гора с буйна растителност и какви ли не животни. Към края на пътуването ни Тирус ми предложи излет, какъвто може би бяха предприемали древните обитатели на Земята. Не взехме никакви машини. Плувахме в реката, а над главите ни пееха птици, проектирани с безкрайно сладки гласове. След това седнахме край истински огън и зачакахме да изсъхнем.

Или поне това беше намерението ни. Тирус беше чел, че някога хората палели огън само с помощта на пръчки. Зае се със задачата си доста смело, но след няколко разочароващи минути и цял куп трески на мен започна да ми става забавно.

— Никак не те бива — удивих се аз.

Устните му се извиха в усмивка.

— Много благодаря!

— Ама никак.

— Благодаря ти за подкрепата.

— Просто съм учудена. За първи път виждам да не те бива в нещо.

Увеси рамене. Изглеждаше учуден.

— Дори и най-примитивните човешки същества са овладели това умение. Аз живея в Космоса, обграден от невъобразимо напреднали технологии, а не мога да запаля огън! Или пък мога?

Той изчезна от погледа ми. След няколко минути се върна със запалка… и я щракна. Докато извършваше тази измама, ме стрелна с мрачен поглед, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо.

Обзе ме някакъв рядък импулс и за своя изненада се засмях. Пламъчетата проблеснаха пред светлите очи, приковани в мен с радост и смайване.

— Ти се засмя! — промълви той удивен.

— Не съм. — Бузите ми пламтяха, но почувствах, че въпреки това се усмихвам като някое глуповато, заблудено момиче.

— Чух те. Знам какво чух. — Той ми се ухили лукаво. — Ще те накарам пак да се засмееш.

— Сигурна съм. Само трябва да се опиташ пак да запалиш огън.

Тирус ме привлече към себе си и устните му, горещи и жадни, разделиха моите. Ръката му обхвана врата ми. Палецът му галеше тила ми и по гръбнака ми пропълзяха приятни тръпки.

Той плъзна ръка надолу, а очите му срещнаха моите, преди пръстите му да пропълзят нагоре по крака ми. Тирус отправи изпитателен поглед към лицето ми и осъзнах, че се опитва да прецени реакцията ми. Исках да го накарам да престане да мисли, затова го съборих по гръб. Той издаде изненадан звук, но аз гризнах кожата на гърлото му и устните му се разтвориха в усмивка… Преплете крака с моите и двамата отново се преобърнахме. Лицето му трепкаше на топлата светлина на огъня.

— Обичам те — каза ми простичко.

Притиснах ръка към горещата кожа под туниката му, а той затвори очи, докато галех изваяните мускули на корема му. Неговата по-голяма ръка улови моята. Устните ни се срещнаха. Настойчивата му целувка ме изгори цялата…

Корабът около нас се разтресе и продължи да се тресе все по-силно и по-силно.

Тирус се отдръпна назад и на лицето му се изписа ужас. Стори ми се, че ругае наум, както правех аз.

Но звездите започнаха да се връщат по местата си — виждахме ги през небесния купол над главата си и аз разбрах, че току-що сме се спуснали извън хиперпространството. Обзе ме съжаление. Погледите ни се срещнаха. Прокарах пръсти през меднокестенявата му коса, но и двамата отново почувствахме цялата тежест на задачата, която ни предстоеше.

Запътихме се към прозореца, без да сме се уговаряли предварително. Загледахме се в ярката точка, която се открояваше в тъмното пространство. Колкото повече се приближавахме, толкова по-голяма ставаше тя — ивицата лошо пространство, която се намираше съвсем близо до звездната система на Лумина.

Блестящата зона на смъртта в бяло и пурпурно зееше в празнотата като разрез и беше зловещо красива. Запитах се колко ли хора са загинали на онзи кораб, който се беше разцепил при влизането си в хиперпространството, оставяйки след себе си тази гробница.

— Разраснало се е от миналия път — обадих се аз, озадачена. Лошото пространство се беше увеличило по-бързо, отколкото очаквах. — Защо расте така? Кое го подхранва?

— То няма нужда от подхранване — просто расте. — Тирус махна неопределено с ръка, загледан като хипнотизиран в яркото петно. Наведе се към прозореца и изражението му се промени, сякаш се намираше някъде безкрайно далеч. — Когато за първи път видях лошо пространство, живеех на една планета.

— Не знаех, че си живял на планета.

— Почти десет месеца — отговори той разсеяно. — Не ми се отразяваше добре. Гравитацията беше прекалено голяма. Влажността като че ли ме задушаваше. Бях алергичен към всичко и постоянно изгарях. Насекомите, които пият кръв, много ме харесваха и… и това навярно беше най-щастливата година в живота ми. — Призна го с тих глас, сякаш беше нещо срамно. — Една злополука на ръба на звездната система се оказа достатъчна, за да унищожи всичко.

— Някой кораб се е разцепил. А после… — и аз кимнах към гледката пред нас, защото се досетих за останалото.

— Оттук гледката е плашеща и красива, но от планета е неописуема. Атмосферата размества светлината, която прониква през нея, или я увеличава. Отначало имаше само малък процеп, но после, в рамките на няколко седмици, той стана толкова голям! И денем се виждаше, но нощем изпълваше цялото небе. Тези оранжеви, алени и златисти облаци… Когато планетата загина, аз не бях там. Някои хора се евакуираха отрано, ала имаше толкова много, които обсъждаха или се препираха какво да направят. Мислеха, че ще намерят начин да го поправят. Отлагаха. И съм сигурен, че е имало и много, които просто са отказвали да приемат истината, докато не стана прекалено късно да избягат и лошото пространство не изпълни целите им небеса. Можеш ли да си представиш колко ужасно беше?

Погледнах към ивицата светлина. Знаех, че я гледаме от безопасно разстояние, че можем да си тръгнем. Опитах се да си представя как я виждам изпод небето на някоя планета, но мозъкът ми просто не можа да възприеме тази идея.

— Много ли беше страшно? — попитах и веднага съжалих. Разбира се, че е било страшно да живееш някъде, а после да знаеш, че това място вече го няма.

— Това беше много важен момент за мен — отговори Тирус. — Преди бях готов сам да си одера кожата, стига да означаваше, че мога да се откажа от семейството си. Майка ми беше мъртва и аз не можех да избягам от това, което съм. Но тази планета ми показа какво наистина означава да бъдеш Домитриан: реших, че никога няма да допусна да се превърна в жертва на обстоятелствата. Че ще ги променя така, както аз искам, стига само да оцелея достатъчно дълго, за да го сторя. Че един ден ще имам силата да направя онова, за което не стигнаха силите на цяла планета Излишни, и ще поправя това небе.

Той вдиша дълбоко и издиша. Светлината на лошото пространство обливаше лицето му и придаваше суровост на чертите му. В този миг ми се стори, че деветнайсетгодишното момче изчезва и на негово място се появява императорът, който се обърна с гръб към прозореца и каза:

— И така ето че пристигнахме. Да започваме!