С. Дж. Кинкейд
Императрица (8)

7.

Ужасът закънтя като ехо в главата ми, когато забелязах Тирус с вдигнати ръце. Пристъпваше към мен сантиметър по сантиметър.

Беше си загубил ума. Беше извършил самоубийство.

— Не го ли доказвам? — попита тихо той.

— Елате и я вземете — нареди Мъка. — Но преди това хвърлете оръжието, което криете.

— Ка-какво?

Последва плътен циничен смях.

— Стига! Нали казахте, че сте ни наблюдавали? Аз пък наблюдавах вас. Това е единственото, което правим ние. А сега го хвърлете.

Шумолене на дрехи. Дрънчене.

— Всичките — заповяда Мъка. — Имате още.

— Това са всичките.

— Всичките — повтори Мъка. — Ако пак ме излъжете, ще ви убия и двамата.

От гърлото на Тирус се изтръгна нисък звук. А после…

Още едно издрънчаване. И още едно.

Ненадейно Мъка ме пусна. Тялото ми се люшна на една страна.

— Тогава я вземете.

Видях как ботушите на Мъка отстъпват назад. А Тирус…

Направи една крачка към мен, а после още една… без да откъсва поглед от Мъка. И тогава забелязах как по лицето му преминава твърдостта на взето решение — мигът, в който Тирус реши, че доверието не стига, че не може да поеме риска да е сбъркал.

— Сега! — извика той.

Хвърли се над мен в същия миг, в който Мъка се стрелна срещу ми в отговор на предателството на Тирус. Но изчадието се подгъна: във въздуха над главите ни се разнесе някакъв нисък звук, Тирус заби ботуш в лицето на Мъка и го изрита назад. Грабна ме на ръце, надигна се и дръпна и двама ни извън обсега на изчадието.

— Вдигайте! — изкрещя Тирус и силовото поле шумно се върна на мястото си…

Полезрението ми се изпълни с объркани лица. Тирус се извърна и нареди на хората си:

— Вземете Риск, върнете го в силово поле. После му пратете медицинско ботче. Действайте!

Той падна на колене, без да ме изпуска от прегръдката си. Покрай нас започнаха да притичват нечии тела, хората бързаха да изпълнят заповедите му… Бяхме спасени, бяхме спасени и от въздуха, който не усещах, че си поемам, ми се завиваше свят. Тирус притисна устни до косата ми.

— Лицемер.

Гласът на Мъка беше нисък, подигравателен. Изчадието се беше надигнало на крака и се беше облегнало с цялата си тежест върху силовото поле.

— Не вярвате. Никога не сте вярвали.

Тирус не му отговори. Чак сега, след като се беше спасил, се разтрепери и аз разбрах, че през цялото време е умирал от страх.

 

 

Болката ме разбуди. Всички нерви по-надолу от врата ми крещяха, защото бяха започнали да си възвръщат усещанията. Рязко отворих очи и пред мен се появи размазаният образ на Тирус, който крачеше край леглото ми, преди тъмнината отново да ме погълне.

Когато ги отворих следващия път и успях да фокусирам поглед, видях, че е положил ръка върху моята и спи с широко отворена уста, отпуснал глава на леглото. За миг не казах нищо, само го наблюдавах. Спомените за всичко случило се изплуваха в ума ми. Не бях сигурна колко време е минало, но предполагах, че от другата страна на вратата се е струпала тълпа от Високопочитаеми, а съобщенията се роят едно след друго. Толкова много хора се надпреварваха за времето на императора!

Навярно съвсем бях объркала всекидневието му. Вдигнах ръка и макар че през рамото ми премина лек спазъм, се зарадвах, че мога да го направя. Пръстите ми се задържаха над кожата му, толкова близо, че можех да усетя топлината й. А после докоснах едва-едва бледото му ъгловато чело.

Той се стресна и се събуди.

— Немезида! — възкликна задъхан. — Как се… Да доведа ли…

Навярно беше оставил скиптъра в скута си, защото зърнах как се изтърколи на пода, но Тирус сякаш не го забеляза, наведен над мен.

— Тирус — промълвих с дрезгав глас. Чувствах устата си съвсем пресъхнала. — Колко… колко време?

— Три дни. Трябваше да си в безсъзнание и абсолютно неподвижна, за да можем отново да споим гръбначния ти стълб. — Той ме огледа от главата до петите с тревожно изражение. — Лекарите нан Домитриан казват, че ще се оправиш.

Затворих очи и се помъчих да възприема чутото. Облизах пресъхналите си устни, докато замаяният ми мозък осмисляше случилото се.

Той беше пощадил изчадията. Беше ги пощадил, без да ми казва. А после безразсъдно се изложи на риска да падне в ръцете им.

— Тирус — казах аз с неясен глас, — току-що си спомних, че съм ти ужасно сърдита.

— Като за сърдит човек изглеждаш много спокойна.

— Гневът едва започва да се надига. Много съм уморена и точно сега не мога да го покажа както трябва. Не биваше да се излагаш на риск. Не биваше да го правиш. Беше много глупаво.

Той изви устни в лека усмивка.

— И нямаше да го сторя, ако ти не се беше опитала да убиеш братовчедка ми. Или по-скоро да й устроиш злополука, както на Саливар.

— Да, но злополуката щеше да успее, ако в кошарите нямаше изчадия, за които не знаех!

— Да. Колкото до това… — Усмивката на Тирус се стопи. Той потърка челото си с ръка. — Нарича се „неврален супресор“.

— Какво?

— Устройството, прикрепено към гръбнака на Мъка. И на Риск. С негова помощ обезвредих Мъка. Можех да го използвам и по-рано, но никога не бях виждал с очите си как действа и не бях сигурен колко бързо ще стане. — За миг той се загледа в мен. — Предполагам, че за него искаше да ме попиташ? Супресорът има звуков активатор, тоест достатъчно е само да пуснеш във въздуха правилния звук, и мускулните импулси на изчадията се забавят, а силата им става много по-лесно преодолима.

— Ти ли… Откъде го взе?

— Не съм го поставил аз на Мъка. Един от служителите на семейство Домитриан го откри в изпражненията на мантикората. Съвсем мъничко, едва забележимо устройство. Накарах да го проучат. Беше прикрепено към гръбнака на Вражда. И са й го поставили много рано. Опитах се да подкупя всички бивши стопани на кошари, с които успях да се свържа, за да разбера какво представлява това устройство, но едва във вечерта на коронацията ми те станаха нетърпеливи да предоставят обяснение на новия си император. Очевидно това е тайна на занаята. Използвали са супресори, за да се предпазят от собствените си изчадия. Прикрепяли са това устройство още преди раждането им. И не може да се махне.

Не си спомнях почти нищо от тези ранни, изпълнени със страх години от живота си. Когато бях дете, стопаните на кошарите ми изглеждаха толкова внушителни и грамадни, но бях сигурна, че сега ще ми се сторят дребни хора, които мога да пречупя с лекота. Дори не помнех как са се предпазили от мен.

Тирус зарови пръсти в косата си. По някаква причина не поглеждаше към мен.

— Разбирам защо са го крили в тайна. Ако тази информация излезеше наяве, всеки можеше да я използва, за да обезвреди телохранител изчадие. Стойността на изчадията като телохранители просто щеше да изчезне.

Изведнъж проумях истината.

— Затова си пощадил живота на Мъка и Риск. Защото си знаел как можеше да ги неутрализираш. И на мен не ми каза. — Погледнах го втренчено. — Запазил си всичко това в тайна от мен.

Той не отговори.

Аз обаче се досетих. Ако ми беше казал, че ги е пощадил, това означаваше да ми каже за супресорите.

Всички изчадия имаха такива супресори.

Включително и аз.

— Защо не си ми казал?

Тирус издиша бавно.

— Защото мислех, че е възможно да ми се наложи да го използвам. Да използвам… твоя.

— Аха.

— Ако знаеше, че го имаш, и ако искаше да ме убиеш…

— … никакъв супресор нямаше да може да ме спре, освен ако не си можел да го използваш, за да ме изненадаш неподготвена — довърших аз вместо него. — Вярно е.

— Не бях сигурен дали на коронацията ще поемеш ръката ми, или ще ми счупиш врата. Знаех, че е възможно просто да изчакваш подходящия момент, или че може все още да се съмняваш в мен…

— Разбирам.

— Знам защо повярва на баба ми — рече той. Сега ме погледна в очите. Светлите му мигли обкръжаваха сиво-сините зеници. — Веднъж вече те излъгах, за електродите. Тогава ти се заклех, че никога повече няма да направя подобно нещо. Тогава наистина вярвах в това, което ти казах, но ето че пак те излъгах.

— Да — изръмжах аз. — Излъга ме.

Отново беше показал, че ми няма доверие.

Но аз, от своя страна, на два пъти се бях опитала да убия братовчедка му зад гърба му. Не заслужавах доверие.

Освен това повярвах на лъжата на баба му.

Тирус скочи на крака и се отдалечи от леглото ми, докато се надигах предпазливо, без да смея да се доверя докрай на силите си. Погледнах към гърба му и отново си спомних ужаса, който изпитах, когато той свали силовото поле.

Тогава се страхувах, че е безразсъден. Луд. Глупав до степен на самоубийство. Той обаче действа нечестно. Беше нечестен дори с мен. При това с основателна причина. Доскоро аз наистина представлявах заплаха за него. Онази част от мен, която искаше да бъде негов партньор, изгаряше от болка при мисълта, че той не ми се довери, но онази част, която гореше от любов към него, знаеше, че точно този инстинкт ще му помогне да оцелее.

— Тирус — промълвих аз най-накрая, когато мислите ми започнаха да се изясняват. — Ядосана съм. Дразня се, че очевидно ми нямаш доверие. Ужасно ми е неприятно да знам, че понякога си нечестен с мен и ме лъжеш, но… но също така напълно разбирам защо го правиш. Аз повярвах на лъжата на Сигна. Повярвах на нея, а не на теб. Държах се глупаво. Затова… затова какво да кажа? Радвам се, че се грижиш за сигурността си и се пазиш. Дори от мен. Заслужих си да ми нямаш доверие.

Той нададе стон.

— Да, но всичко, на което вярваше, това, което направи… Знам причината, Немезида! Ето че го сторих пак — дадох ти предостатъчно основания да не вярваш на нито една моя дума. Не мога да кажа нищо за свое оправдание. Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг в тази галактика и все пак го правя дори с теб. Мога да кажа… Разбирам колко малко може да означава това за теб, но мога да кажа само, че никога не бих й навредил, ако не за друго, то поне защото ти я обичаше, Немезида. Ти я обичаше и каквото и неудобство да е представлявала тя за мен, никога не бих ти я отнел.

— Това е разликата между мен и теб — рекох тихо аз. — Защото не бих се поколебала да убия някого, когото обичаш. — Погледнах го. — Или някой член на семейството ти, който страда от прекалено тежки увреждания, за да се съпротивлява — някой, който представлява заплаха за теб само поради факта, че съществува.

— Поисках от теб нещо много трудно — каза Тирус.

— Да. Да, така е. Ти искаш от мен просто да обърна гръб на някоя заплаха. Тирус, аз съм изчадие. Такава съм. Баба ти го знаеше. Повярвах, че си способен да замислиш и организираш смъртта на Сидония, защото точно това щях да направя аз… на твое място. Недей да изпитваш угризения, задето си манипулативен и нечестен. Дори и така, пак си много по-добър от мен.

Устните на Тирус потрепнаха.

— Помниш ли първия път, когато те видях? Първия път, когато наистина те видях? Беше в деня, в който скочи на арената, за да попречиш на един звяр да разкъса на парчета едно безпомощно Благородно. Колко хора седяхме там, сред тълпата, отвратени и погнусени от това, което ни предстоеше да видим, но не направихме нищо, за да го предотвратим? Аз бях Първият престолонаследник, но не казах дума, не вдигнах пръст, за да предотвратя нещо, което беше грешно. Ти обаче го направи. Ти действа. Това е най-рядкото качество от всички: способността действително да се опиташ да спреш нещо грешно и неморално. Аз никога не съм я притежавал. От нас двамата ти си по-добрата.

— Какъв абсурд! Ти имаш идеали. Аз нямам никакви.

— Много хора имат възвишени идеали, Немезида. Аз започнах да се стремя към благородни цели едва сега, след като години наред извръщах поглед от злините, които се разиграваха пред мен, просто за да оцелея. Казвах си, че ако оцелея, докато дойде мигът, ще стана император и тогава цялото ми бездействие няма да има значение. Казвах си, че един ден ще седна на трона и ще компенсирам бездействието си с делата си… А всъщност бях парализиран и не го знаех. Аз съм човек, който премисля нещата многократно. Преработвах плановете си безброй пъти. Но едва когато те срещнах, осъзнах какво съм пропуснал да направя при цялото това планиране и изчакване на подходящия момент… Не бях започнал да действам, когато трябваше да го направя много отдавна. Така се озовахме в сегашното си положение.

Реших да изпробвам дали краката ще издържат тежестта ми. Тирус се приближи към мен и ме улови за лакътя, докато аз се мъчех да запазя равновесие там, до леглото. Думите се преплитаха в гърлото ми. Беше ми трудно да погледна към него, защото мисълта, че той ме… цени заради това качество, беше толкова странна.

Сега обаче разбрах едно — какво се крие зад трескавия порой от задачи, изпълнили всеки час от живота му от коронацията насам, зад безмилостната взискателност, която го тласкаше да преследва целите си. Той открай време беше възнамерявал да оправдае самото си съществуване до този момент с действията, които щеше да предприеме, след като се сдобие с върховната власт. Сърцето ми се изпълни с нежност — той не биваше да изпитва такава потребност само защото бе останал жив. Ако на мое място беше Сидония, тя щеше да знае какво да каже.

Аз обаче успях да изрека само следното:

— Спри да ме лъжеш и аз ще спра да ти давам поводи за това.

— Разбрахме се — усмихна се Тирус.

Едва сега погледът ми се спря на прозореца и аз трепнах от изненада, когато видях, че се намираме в хиперпространството.

— Къде отиваме?

Тирус погледна към бездната и лицето му помръкна.

— Докато ти беше в безсъзнание, Пасус ме заобиколи и отправи молба за ръката на Девини пряко към Сената. Затова се опитах да забавя последствията, като предложих лично да се заема с преговорите за брака им. Ще се срещнем с него на Лумина.

На лицето ми се изписа такова смайване, че Тирус добави:

— Това така и така е добър предлог да отида там и да изпълня своята част от сделката с луминарите. Дължа им технология, а освен това им обещах независимост. Това е възможност да се измъкна от ситуацията, ако изиграя правилно картите си.

Сграбчих го за туниката и платът се набра в ръката ми.

— Не можеш да го направиш! Тирус, не можеш да се съгласиш с това, нито можеш да допуснеш да се случи! Той ще се ожени за нея и тогава със сигурност ще намери начин да те убие.

— Знам — съгласи се Тирус и покри свития ми напрегнат юмрук със своята по-голяма ръка. — Той наистина вярва, че съм толкова млад и неопитен, че не виждам целите му, колкото и да са очевидни. Засега трябва да си придам вид, че отстъпвам под натиска, в противен случай ще ме накарат със сила.

Пуснах го.

— Знам, че това е още една причина да не ми кажеш, че си пощадил Мъка и Риск. Знаел си, че ще искам да ги убиеш, защото представляват заплаха за теб. Пасус е заплаха и за двама ни. Не можеш да очакваш да стоя кротко и да гледам как ти окачва примката на врата!

— Напротив, точно това очаквам — отговори Тирус и в гласа му се появи стоманена нотка, — защото аз ще се справя с тази ситуация, Немезида. Искаш от мен да спра да лъжа, а аз искам от теб да спреш да ми даваш причини да лъжа. Не нарушавай едностранно споразумението ни.

— Вече загубих Сидония. Ако допусна и ти да умреш…

Той ме взе в обятията си.

— Любов моя, аз съм извънредно труден за убиване. Нямам никакво намерение да го допусна. Възнамерявам да спра Пасус. А и има… има един начин, по който братовчедка ми никога няма да представлява заплаха за нас.

— Не виждам какъв може да е този начин, щом не искаш да я убиваме.

— Няма да я убиваме. Но почти.