С. Дж. Кинкейд
Императрица (7)

6.

— Тази умря ли?

Гласът, и познат, и непознат, премина през замаяната ми глава и бавно се надигнах, убедена, че сънувам, защото самата аз сякаш не бях истинска.

Риск дан Домитриан се наведе над мен.

За миг останах загледана нагоре, в лицето, което не можеше да бъде там, но все пак бе надвиснало над мен. Изчадието на Сигна. В полезрението ми се появи и друго лице. Мъка.

Тогава си спомних.

Осъзнах какво не е наред — беше ужасно не наред! — и защо светът изглежда изкривен.

Можех да усетя единствено лицето си. Вратът ми… Вратът ми!

Огромна вълна на ужас ме заля и ме погълна. Прилоша ми. Почувствах, че се задушавам, защото не можех да дишам, а изчадията стояха над мен свободни и в крайна сметка това се оказа моята фатална грешка.

О! О, не! Бях освободила Мъка, а той беше освободил Риск… И сега със сигурност щях да загина. Риск гледаше надолу към мен и Мъка му каза:

— Счупих гръбнака й под петия прешлен.

— Не си парализирал дишането й?

— Още не.

През цялото ми същество премина дива паника, стисна ме с железни нокти. Светът около мен се разми, а аз не можех да направя нищо. Дори и писъкът, който се мъчех да надам, не се надигна в гърлото ми. Сякаш се намирах в оживял кошмар. Как беше възможно изобщо да са тук? Как така бяха живи? Как всичко това се случва? И изведнъж осъзнах истината. Мисълта проби бурята от ужас, която ме разтърсваше. „Тирус ги е пощадил. Пощадил ги е. Но не ми каза.“

А аз току-що ги бях освободила.

Бях обречена. Бях обречена, обречена… а Тирус… Хелиос, Тирус!… Какво щеше да стане с него? Въздухът беше прекалено разреден. Тежките стъпки на Мъка го отведоха извън полезрението ми, а после дочух глас някъде в далечината…

— Нито дума повече — каза Тирус. — Получихте инструкции. Нито дума повече.

Знаеше колко добър слух имат. И все пак го подцени. Последва напрегната, ужасна тишина и на мен ми се прииска да бях вече мъртва, защото всичко друго беше за предпочитане пред това безпомощно да гледам какво щеше да се случи сега.

— Излез от силовото поле — каза Мъка с рязък глас — и го затвори около нас. Така ботчетата по сигурността няма да могат да открият огън.

Те не знаеха, че Тирус няма ботчета на разположение. Тирус нямаше скиптър.

Ботушите на Риск се отдалечиха.

Мъка се извиси над мен. Посегна надолу, сграбчи ме отзад за врата и ме сложи да седна. Продължи да държи здраво врата ми, макар че вече го беше счупил.

Един глас на напразна надежда у мен се обади: „Може да се оправи, ако започнат да ме лекуват скоро…“

Но, о, аз трябваше да оцелея и Тирус трябваше да оцелее. Напрегнах очи към страната, от която стоеше Мъка, и отчаяно се помъчих да видя в изражението му някакъв намек за плана му. На мургавото му лице бе изписана студена смъртоносна решителност. Искаше ми се преди малко да бях в съзнание, за да чуя какво бе казал на Риск.

Сега, когато можех да виждам, установих, че се намираме в животинска кошара. Риск вдигна силовото поле около нас двамата и то ни обкръжи, заключи ни в клетката, а той остана извън нея.

Във въздуха се надигна бръмчене. Една платформа се спусна над главите ни и влезе в полезрението ни.

Застанал на нея съвсем сам, стоеше Тирус.

Само Тирус.

Прилоша ми. Обхвана ме ужас. Тирус се намираше прекалено близо. Най-много на осем метра над нас.

— Ваше величество — изрече Мъка с гневен глас.

— Здравей, Мъка — отговори Тирус и влезе в полезрението ми. Със светлите си очи и коса, с бледите си устни и кожа, направена съвършена за коронацията, изглеждаше почти като някакво създание от лед. Нито в лицето, нито в тона му трепна и сянка от чувство, когато каза:

— Още е жива. Пощадихте и братовчедка ми.

— Тя няма за какво да ни послужи. Пратихме любимците ви обратно в кошарите им. С тази тук обаче е различно.

„Девини е още жива!“ — помислих си аз отчаяно. Трябваше да рискувам и да си навлека позора да я убия открито.

— Казаха ми, че държите Немезида. Какво искате?

Тирус говореше с неестествено спокойствие. Когато млъкна, скръсти ръце, за да покаже императорския скиптър, който държеше хлабаво в ръката си.

Само като го зърна, Риск изръмжа. Мъка обаче остана пресметлив, спокоен. Наклони глава, преценявайки врага, застанал над него.

— Напомняте ми, че ни пощадихте, така, сякаш очаквате благодарност. Не може да сте толкова глупав, Ваше величество.

— Разкажете ни за нашата господарка! — изрева Риск.

Той не беше толкова спокоен, колкото Мъка. Неспирно крачеше напред-назад с отсечени стъпки, сякаш гореше от желание да сграбчи нещо и да го накъса на парчета. Единственото хубаво за мен беше това, че Мъка бе тук, а не навън при Тирус…

„Върви си, Тирус! Моля те!“

— Знаете какво точно се случи с баба ми — отговори Тирус, без да откъсва поглед от Мъка.

— Вие я убихте! — изръмжа дрезгаво Риск. — И ние ще ви разкъсаме на парчета…

— Тихо! — нареди Мъка.

Риск млъкна.

Мъка ме придърпа по-близо до себе си, като внимаваше да държи врата ми неподвижен. Вкара ме в полезрението на Тирус. Какво унижение! Защо просто не ме уби?

— Странно — отбеляза Мъка, — че не се мобилизираха никакви ботчета по сигурността.

— Нямам желание да правя ситуацията още по-напрегната — каза Тирус спокойно. Демонстрираше увереност с такава сръчност, та започнах да си мисля, че трябва да има някаква причина… Или просто беше толкова умел в преструвките?

— Ама наистина! — разпери ръце Тирус. — Ти наистина ли си помисли, че императорът стои над теб сам-самичък и беззащитен, Мъка? Помисли логично. Сега ми кажи какво искаш.

— Кръвта ви! — изрече Риск с треперещ глас. — Болката ви! Живота ви!

— Нали разбираш — отговори провлечено Тирус, без да погледне към него, — че нямам желание да ви ги дам? Все трябва да има нещо друго.

Погледът на Мъка се плъзна към мен, огледа ме с напрегнат, хищен интерес и аз трепнах и разбрах, че се опитва да отгатне от моето изражение чувствата, които не можеше да различи по лицето на Тирус.

— Може би — разделиха се устните му в зловеща усмивка — искам просто да я гледате как умира.

Над нас Тирус стрелна ръце напред и се вкопчи в парапета. Това беше единствената му реакция — но тя бе достатъчна. Достатъчна, за да разкрие, че Мъка е уцелил уязвима точка. Никое изчадие не би пропуснало подобно нещо.

Мъка прокара пръст по бузата ми.

— Жалко — каза той, — че няма никаква чувствителност от врата надолу. Само като си помисля каква болка бих могъл да й причиня, преди да умре…

Изгледах го свирепо. Искаше ми се да можех да го унищожа с яростта си, защото аз бях изчадие. Също като него. Можех да понасям болка, така, както можеше той. Да, но тези думи бяха предназначени за Тирус, за Тирус, който беше човек и беше безразсъдно влюбен, и умът ми, който внимаваше за всички малки подробности, издаващи тревога, забеляза, че пръстите на Тирус, все още стиснали парапета, са побелели. Той се опитваше да не издава нищо и така разкриваше всичко.

Тирус навярно го осъзна, защото изведнъж смени тактиката.

— Погледни я, Мъка. Просто погледни лицето й. Толкова много прилича на Вражда. Може да й бъде близначка.

— Тя уби Вражда.

— Не — отговори Тирус и лицето му се озари от надежда, когато пред очите му се разкри тази последна възможност да разубеди изчадията.

„Не, не му го казвай! НЕДЕЙ!“

— Не, Мъка — каза Тирус. — Аз убих Вражда. Така, както убих господарката ти. Омразата ти трябва да се насочи единствено към мен.

Светът пред очите ми се разтърси, сякаш шокът бе накарал Мъка да охлаби хватката си. Бях готова да разкъсам Тирус на парчета, задето му го каза, задето отстъпи така! И все пак Мъка ми хвърли бърз поглед и аз разбрах, че сега не е толкова склонен да ме убие.

Този компромис не ме зарадва, защото мотивът му да убие Тирус само беше нараснал.

Както и този на Риск.

Него го бях забравила, но той нададе рев и дори викът на Мъка не можа да го спре. Чух някакво тътрене, а после Риск прелетя в края на полезрението ми, скочи на един панел и се изстреля оттам. Очите на Тирус се разшириха и той отскочи назад, когато Риск се люшна към него…

Тирус замахна трескаво и скиптърът му се стовари в лицето на Риск. Инерцията на Риск обърна врага му, а самият той се завъртя и се стовари обратно на пода. Не видях удара, но чух грозното издрънчаване… Черепът му. В настъпилата тишина в гърлото на Мъка се надигна някакъв нисък звук… вик, задушен още преди да е излязъл.

Тирус задъхано се мъчеше да си поеме въздух.

После Мъка притисна и себе си, и мен към стената на силовото поле.

— Риск! РИСК!

Сега видях. Кракът на Риск! Риск не помръдна.

Трескаво вдигнах поглед, а лицето на Тирус сякаш се озари от някаква идея.

„Недей!“ — изкрещях аз наум.

Той обаче се хвърли през парапета и се изтърколи на пода. Само след миг се озова върху Риск и Мъка му изрева нещо. Ако Риск помръднеше, с Тирус беше свършено. Свършено.

Лицето му обаче изглеждаше обезумяло. Той довлече безчувствения Риск пред нас, така че да го видим, и допря нож до гърлото му. Натисна толкова силно, че отдолу се процеди кръв.

— Ето ти стимул, Мъка! — кресна му той. — Един за един. Ти пускаш нея, аз пускам него. Само едно грешно движение, и му прерязвам гръкляна, кълна се!

— Това какво ме засяга? — избоботи Мъка и прокара предупредително ръка по врата ми. — Ваше величество не осъзнава колко много кръв може да загуби едно изчадие, без да умре. Освен това… защо смятате, че ми предлагате равностойна замяна?

— Той е всичко, което ти остана — каза тихо Тирус. — Двамата с него сте прекарали десетилетия един до друг. Знам, че те е грижа за него. Виждал съм го. Ако я пуснеш, той ще живее. Ти ще живееш. Всички ще останем удовлетворени.

— Мислите, че го обичам, така ли? — попита Мъка със странен глас. — Така, както обичах господарката си? Така, както вие обичате тази тук? — В гласа му се прокрадна странна зловеща нотка. — Така, както ви обича тя…?

Тишина. И после:

— Да.

— Докажете го. Влезте тук.

Тирус не каза нищо.

— Докажете, че говорите истината, като влезете тук и я изведете, Ваше величество.

„Не!“ — помислих си аз яростно.

Тирус преглътна.

— Ти ще ме убиеш — промълви той с дрезгав глас.

„Ще влезе. ЩЕ ВЛЕЗЕ.“

Мъка понижи глас, злобен, подигравателен.

— Вие вярвате, че ние, изчадията, сме способни на любов. Тогава ми покажете! Ако обичам Риск — ако съм способен на това, — тогава ще имам причина да ви пощадя и рискът, който поемате, ще се окаже оправдан. — Той ме стисна още по-силно. — Ако наистина сте сигурен, че тя ви обича, значи сте сигурен, че аз мога да го обичам.

„Недей! — помислих си аз. — Тирус, не го прави! Отдръпни се. Прегрупирай силите си. Измисли друг план…“

Тирус изчезна от полезрението ми. Накъсаното му дишане стигна до ушите ми и аз се надявах, че сега, в този момент, измисля нещо, надявах се, че си тръгва, надявах се да прави всичко, всичко друго освен това…

Силовото поле се спусна около нас.

Мъка щеше да убие и двама ни.