С. Дж. Кинкейд
Императрица (6)

5.

От коронацията бяха изминали две седмици, през които Тирус беше много далеч.

Толкова време беше оцелял, като се бе носил по посоката на вятъра, като беше крил истинските си вярвания зад маска на лудост или каквато друга заблуда му трябваше, за да избегне смъртта, че след като стигна до тази крайна цел, трескавата му енергия нямаше край.

Беше станал император на галактиката и не можеше да се движи достатъчно бързо.

Колкото и късно да си беше легнал предишната вечер, винаги беше буден в шест сутринта. Вече не разполагаше с два часа за физически упражнения, затова се отдаваше на един час интензивна тренировка всеки път щом имаше възможност. После, докато закусваше припряно, атакуваше някаква задача — прослушваше получени съобщения, изпращаше инструкции до далечни провинции, уговаряше срещите за деня. Четеше доклади от съветниците си, докато машините се грижеха за външния му вид, преди да се появи пред двора, или правеше записи, които щяха да бъдат разпространени в най-далечните кътчета на империята, за да успокоят хората, че техният нов император не е луд, както го изкарваха слуховете.

Следваха часове на боричкане с Високопочитаемите, които до един се опитваха да изкопчат нещо от него, със съюзниците от Лумина, които му бяха помогнали и до един се мъчеха незабавно да получат отстъпки за своята планета и не искаха да чакат. Освен това вмъкваше в програмата си и тези светски събития, в които участваше не за удоволствие, а с практически цели — събития, които уж трябваше да са забавни, но представляваха стратегически маневри в отношенията на Тирус с новия му двор.

Вземаше си от всички предложени наркотици, вместо да обижда предлагащите с отказа си и ако се налагаше, дискретно протягаше ръка към някое медицинско ботче, за да ги отстрани от системата му… без предлагащият да разбере. Бдителният му поглед винаги беше прикован върху хората, с които говореше, и мълчаливо преценяваше чувствата им, знанията им, верността им. И през цялото това време на лицето му грееше обезоръжаващо усмивка, сякаш беше само глуповат, суетен Високопочитаем, който се наслаждава на приятната поквара наоколо.

Подмазвачите, които търсеха благосклонността му, го следваха навсякъде. Най-различни Високопочитаеми му пращаха стотици послания и покани всеки ден и винаги се стремяха към среща, към разговор, към изпълняване на обещания, за които твърдяха, че са получили от предшественика му, или пък споменаваха за дългове, направени от Рандевалд от името на цялата фамилия Домитриан.

Скоро Тирус не можеше да се упражнява на спокойствие в единствения час, който си позволяваше да отдели за това. Високопочитаемите не обичаха физическите усилия и предпочитаха да се сдобиват с мускули с помощта на ботчета, отколкото с каквито и да било упражнения, но сега изведнъж цял куп техни представители откриха, че обожават физическите тренировки. За тях стероидите и амфетамините се превърнаха в предпочитан наркотик и всеки Високопочитаем или Високопочитаема се мъчеше да създаде на кораба си стая за упражнения с по-добра гравитация от всички останали. Търговията с ленти за намаляване на гравитацията също процъфтяваше, с което тези стаи за упражнения се обезсмисляха.

Бях благодарна, че Тирус ми даде Хера, защото така можех до голяма степен да избягвам тази объркана и хаотична дейност, която кипеше из целия двор, и все пак подаръкът на практика ни беше разделил в момент, в който в отношенията ни имаше несигурност. В кратките минути, които успявахме да откраднем, за да бъдем заедно, вече я нямаше онази стара фамилиарност и интимност. Сякаш бяхме непознати, свързани от обща кауза, и безсилието, изписано на лицето му, ми подсказваше, че също като мен и той не знае какво да прави… Но вниманието му беше прекалено погълнато от какви ли не неща и Тирус не можеше да се заеме с разрешаването на дилемата със скиптъра.

Сега тичах с него по залесената пътека, която се простираше на долната палуба на Валор Новус през този кратък час за упражнения сутринта. Обикновено Тирус редуваше спринт и бавно бягане, но днес го гонеха такива тълпи, че бе предпочел спринта. Дори и тези Високопочитаеми, които злоупотребяваха със стероиди, не можеха да ни настигнат — още не, — затова бягането ни предложи рядка възможност да останем насаме… Макар от бързината, с която тичахме, Тирус да беше толкова задъхан, че почти не можеше да продума.

Колкото до мен, аз се чувствах съвсем отпусната. Затова му разказах всичко, което бях научила от Фустиан.

Тирус ме изслуша, без да каже нищо. Само дишаше накъсано. Сега този ужасен скиптър висеше на гърба му в калъф с кръстосани ремъци. През първата година от царуването на императора скиптърът го придружаваше навсякъде, дори тук. Колкото и безполезен да беше.

Тирус позабави крачка и сенатор Фон Локлейт се появи зад нас, в полезрението ни. Тирус стисна зъби и пак се втурна напред с максимална бързина. Без усилие го настигнах и двамата останахме далеч пред Локлейт.

— Добре — каза Тирус.

— Добре ли?

— Значи… не можем да получим подкрепата… на свещениците. Добре, няма значение. — За миг той се съсредоточи върху дишането си, защото бяхме стигнали до една зона с висока гравитация. После продължи забързано: — Свещениците станаха излишни по-скоро, отколкото се надявах. Мога да контролирам тази империя и без… и без скиптъра.

— Как?

— Царете… в миналото… са разчитали на добра воля… трезва преценка… съюзи. Ще се насоча към това.

— Ами обслужващите ботчета, Тирус?

Той започна да забавя крачката си — имаше нужда от почивка. Хрумна ми една идея и аз го хванах за потната ръка и го повлякох със себе си. Двамата слязохме от пътеката, влязохме сред камарата надвиснали дървета и се подпряхме на грубата кора на един голям дъб под необятния небесен купол над главите ни. Тирус облегна глава на мен и се помъчи да си поеме въздух. Претоварваше се. Във всяко отношение.

Дори с този свой нов план.

— Проблемът с… обслужващите ботчета… — започна той. Дишането му ставаше по-равномерно и аз дочух шум от далечни стъпки, които минаваха покрай нас на пътеката — хората напразно се мъчеха да настигнат своя млад император. — … е в централизацията, нали така? Щом скиптърът не работи, това означава, че две хиляди кораба са две хиляди отделни системи. Затова… затова не можем да разчитаме на обслужващите ботчета да откриват проблемите и да ги степенуват по важност, както би направила една огромна маса от ботчета. — Той ме погледна и се ухили. — Затова ще накараме да го правят не ботчета, а хора.

— Хора ли?

— Служители. Ще ги наемем. Излишни, които ще работят за империята. Могат… могат да проверяват всеки кораб, като използват очите си. Да ги инспектират всичките. По веднъж… не, по два пъти на ден. Ако има проблеми, ще ни съобщават и по този начин ние просто… ние просто ще поправяме най-належащите неща, като лично възлагаме задачите на ботчетата. Проблемът е решен. — Той разпери ръце.

Проблемът съвсем не беше решен.

— Ще ти трябват страшно много служители.

— Знам.

— Високопочитаемите ще се чувстват неловко, ако наоколо има толкова много Излишни.

— Така е. Може би ще се почувстват достатъчно неловко, за да упражнят натиск върху свещениците да направят така, че да няма нужда от нови служители.

Изгледах го със съмнение. Мислех си за безбройните машини по сигурността, които в този момент звъняха в Хризантемиума, и ботчетата, които навярно дори сега бръмчаха над главите ни. Всички те трябваше да ни защитават… и всички те се намираха извън контрола му.

Освен това съществуваха и врагове като Пасус — врагове, които кръжаха като лешояди над главата му, без да откъсват поглед от него. За момента го търпяха, но ако Пасус се оженеше за Девини, положително щеше да убие сегашния император, за да може тя да се възкачи на трона.

Тирус беше млад. Речта, която произнесе на коронацията си, навярно се беше сторила на зрителите прекалено наивно идеалистична, а целите му — малко вероятно да се осъществят. Ако започнеше да отбелязва напредък в стремежа си да възстанови престижа на науките и така да даде власт в ръцете на Излишните, Високопочитаемите щяха да изпаднат в паника. Стига да имаше друг жив член на династията Домитриан, щяха да го убият.

Към нас се приближиха нечии стъпки. Няколко гласа възкликнаха едновременно:

— А, ето къде били влюбените гълъбчета!

— Ваше величество напълно изчезна от погледа ни!

— Какво приятно тичане! — обади се Високопочитаемият Сталикс. — Дали да не опитаме нещо освежително? — Имаше готова вода. — В това шише има електролити и амфетамин.

— Тази вода е от най-чистите извори на третата луна на Силакарт — обади се друг Високопочитаем, и той с вода в ръката.

— Няма да спираме още! — обяви Тирус, оттласна се с усилие от дървото и отново хукна напред.

Този път не го последвах. Останах на мястото си и го проследих с поглед — първо него, а после и тълпата, която го гонеше, но скоро остана на десет крачки зад него… Всички те или злоупотребяваха с наркотици, или тайно носеха ленти за намаляване на гравитацията, а Тирус разчиташе само на гола сила. Той беше един, а те — толкова много и всичките се опитваха да го настигнат с помощта на най-различни преимущества, с каквито той не разполагаше. Днес не успяха — но един ден някой щеше да успее.

И когато настъпеше този ден, цялата воля, целеустременост и интелигентност на света нямаше да дадат на Тирус онова малко предимство, от което се нуждаеше, за да им избяга пак.

Любовта беше себична и знаех, че защото копнея за него с такава страст, мога да обърна гръб на опасенията си, на съмненията си и дори на този безжалостен глас на здравия разум в главата ми, който знаеше истината: аз бях причината за толкова много от проблемите му. Можех да ги реша съвсем лесно: трябваше просто да си тръгна. Той нямаше да ме задържи, ако успеех да го убедя, че не изпитвам нищо към него, ако просто се отправех към неизвестността — към живота извън това място.

Но не можех. Просто не можех да се насиля да го сторя.

Имаше едно нещо, което можех да направя за него, във всеки един момент: можех да убия враговете му вместо него.

И точно това щях да направя.

 

 

Със или без мозъчно увреждане, Девини представляваше най-голямата заплаха за живота на Тирус. Самото й съществуване предлагаше алтернатива за това, кой да заеме трона. И макар че Тирус можеше да живее с тази мисъл, аз не можех.

За щастие сега животът й бе станал предвидим и рутинен — други хора трябваше да я превеждат през всяка подробност от всекидневието й.

Можех да се възползвам от това.

С лекота.

В това опасно време не можех да допусна някой да разбере, че съм я убила аз. Последната клопка, която се опитах да й устроя, улучи грешната мишена. Сегашната… сегашната нямаше да се провали.

Стоях на рампата над животинските кошари на Тигрис, където живях затворена цял месец, и наблюдавах как разхождат Девини Домитриан на въже, прикрепено към обслужващо ботче. Три пъти на ден я разхождаха из кораба й, за да може кръвта й да циркулира правилно. Така разхождаха и Саливар преди смъртта му. Жалко, че не умря тя!

Днес щеше да умре.

Погледът ми се плъзна по стаята. Тези кошари бяха предвидени за дългосрочно ползване, за разлика от претъпканите кошари директно под арената. Бях прекарала тук достатъчно време, за да знам какви създания са затворени вътре, макар че в момента силовите полета бяха настроени на максимална непрозрачност. С възцаряването на Тирус на борбите с животни беше сложен край, но животните, които се биеха в тях, останаха живи, в кошарите, където за известно време живях и аз, тъй като единствено това място разполагаше с достатъчно защити, за да удържи едно изчадие.

Освен това по време на затворничеството си се запознах отблизо с навиците на тези, които се грижеха за животните. Бях изчислила прецизно времето си и сега гледах как дежурният излиза от стаята, за да донесе храна — обикновено малка крава — за мантикората на покойния император. Разполагах с пет минути.

Предостатъчно.

Прескочих парапета и се приземих насред силовите полета. Всяка компютърна конзола контролираше мощта на шестте силови полета, които заобикаляха кошарите. Стигаше ми да изключа само едно табло, за да освободя животните в шестте кошари. Те бяха родени и отгледани, за да убиват. Девини нямаше да има никакъв шанс.

Наострих слух, за да чувам бръмченето на обслужващото я ботче, закрачих към конзолата, която беше най-близо на пътя й, и зачаках.

После пъхнах стъпалото си в мрежата от жици и стоварих с всичка сила крака си надолу, за да я скъсам.

Конзолата се изключи.

Непрозрачните полета около мен се стопиха и разкриха пред очите ми две празни клетки и едно змиеподобно създание, навито на пръстени и потънало в сън. В четвъртата клетка видях нещо обещаващо: рогат бик със змийски очи, който вдигна глава и подуши въздуха.

От петата клетка долетя поредица от тракания, когато един хибрид от мечка и влечуго, объркан от свободата, започна да бута с лапа падналия силов щит. С крайчеца на окото си зърнах някакво движение в шестата клетка.

Бързо погледнах нататък.

Нищо.

Това ме накара да се поколебая. Усещах, че нещо ме наблюдава. Сега бръмченето на обслужващото ботче се приближаваше към мен, затова бавно се отдръпнах назад. Знаех, че нещо, нещо ще възбуди тези хищници, и трябваше да се махна от тях, преди да се е случило…

И тогава гърбът ми се удари в нечии широки гърди. Рязко се обърнах и зърнах най-едрия мъж, когото бях виждала в живота си: гледаше надолу към мен с черните си очи, с лека усмивка на устните и аз го познах, познах го.

Изчадието на Сигна — Мъка дан Домитриан.

— Виждам, че не си ме очаквала — каза той.

О, не, наистина не го очаквах.

Юмрукът ми се стрелна към лицето му. Той го хвана и ме блъсна обратно с такава сила, че полетях към земята. Без да прекъсвам движението, се завъртях, за да остана на крака. Мускулите ми се движеха сами, тласкани от ужас и прилив на неистова омраза. Първият инстинкт, който притежавах открай време, най-първият, беше да атакувам, затова атакувах.

Но бях по-дребна от Мъка. По-слаба. И ме бяха направили още по-слаба, за да мога да мина за Сидония.

Силата на юмрука, който се стовари в лицето ми, накара главата ми да подскочи и почти ме повали по гръб. Докато си възвръщах равновесието, той ме нападна, но този път успях да избегна юмрука му. После направих скок във въздуха към него и го изритах жестоко в слабините… слабостта на всички изчадия от мъжки пол.

Той изсумтя от болка, но огромните му ръце сграбчиха крака ми, а аз заритах и се заизвивах, за да се спася от хватката му. Ръцете му се сключиха около главата ми. Разбрах какво ще се случи, знаех го, о, всемогъщи звезди, не, не…

Мъка ми счупи врата.