С. Дж. Кинкейд
Императрица (53)

52.

Сидония стоеше прекалено близо до ръба. Посочи към нещо, но аз не можах да разбера какво е. Приближи се още повече и всяка частица от мен настръхна предупредително.

— Дония, Дония, не влизай в тази вода…

Само след секунда осъзнах колко абсурдни са тези думи… Макар че не знаех защо са не намясто.

Дония само ме погледна и на устните й засия усмивка, а черните й очи се озариха от мека, нежна топлина.

— О, Немезида! — промълви тя. — Аз ще се погрижа за теб. Това боли ужасно.

Знаех за какво говори. Погледът ми се спусна към босите ми крака, обгорени и покрити със срязвания, от които течеше кръв и капеше по назъбените камъни под мен.

Ръката й обви моята, тя ме дръпна настрана от болката и ме поведе към кадифените пясъци, които бяха меки като река между пръстите на краката ми. От устните ми се изтръгна въздишка и Дония се усмихна.

— Виж — каза тя и топна крака си във водата — прозрачно стъкло, в което се отразяваше мрак, осеян със звезди. — Много е топла.

Последвах примера й, но когато кракът ми докосна водата, отдолу имаше лед. Озадачена, проследих с поглед как Сидония прави още една стъпка, а после още една. Звездният пейзаж, който се диплеше над течността, вибрираше под краката й. За нея това беше толкова лесно. За мен обаче беше невъзможно.

— Дония, не мога… — опитах се да й го обясня. — Аз… аз забравих нещо.

Не можех да се сетя какво, но тя знаеше отговора. На лицето й се изписа благост и чиста, неподправена любов, когато ми каза, че ме разбира така, както не ме е разбирал никой друг. Повече, отколкото самата аз разбирах себе си.

— Аз ще съм тук.

И тогава започнах да се задушавам. Гърдите ми трескаво се надигаха и спускаха, тресяха се. Някакъв глас се обади прекалено високо:

— А добре! Сега просто трябва да се надяваме, че не е изпаднала в мозъчна смърт.

Този глас… Този глас…

Ахнах и скочих от мястото, на което лежах, но нечии ръце се преплетоха с моите, тласнаха ме обратно надолу.

Трябваше да я наблюдавам дълго време, за да разбера коя е… Да осъзная, че това е Невени, толкова променена, с къса коса и дебел страшен белег на лицето, сякаш някой се беше опитал да я заличи от лицето на Космоса…

Ръката й се стрелна напред и стисна моята. Не малката мека ръка на Дония, а коравата груба ръка на Невени.

— Знаеш ли коя съм? — попита тя.

Разбира се, че знаех! Знаех, че болката пулсира във всяка частица от мен, знаех, че над мен бръмчи непознат кораб, знаех, че флуоресцентните лампи над нас ми светят право в очите и че Дония я няма, а Тирус…

Невени.

Невени… която ме беше изоставила в Свещения град без възможност да се върна навреме.

От устните ми се изтръгна вик и аз се хвърлих към нея. Тя се дръпна назад и се изправи. Устните й се разтвориха в дивашка усмивка. Но чифт огромни ръце, натежали от мускули, се стегнаха около мен.

О! О, това беше той. Мъка.

— Аха, помни ме — отбеляза Невени и се облегна на стената срещу мен.

— Какво… Какво…

Отчаяно започнах да претърсвам ума си за нещо, което да ми помогне да разбера. Опитах се да се втурна напред и Мъка внезапно ме пусна… и аз полетях към земята. В коленете ми пламна болка и Невени тръгна към мен, сякаш искаше да ми помогне, но после се спря… премисли.

И тогава…

Тогава всичко връхлетя обратно в мозъка ми и ръката ми се стрелна надолу… Кожата над ребрата ми беше разранена.

Острието… Острието!

— Аз бях… Той… — прошепнах задъхано.

— Нека ти помогна да станеш.

Гласът й прозвуча в ушите ми, но аз сякаш не можех да разбера какво казва. Тя обви ръце около кръста ми, вдигна ме и изпуфтя. Не помръднах, отпусната в ръцете й, и Мъка ме сграбчи за ръката, за да може Невени да се дръпне.

Погледнах към нея, погледнах към него, но не можех… не можех… Какво ми имаше?

— Как съм се озовала тук?

— Гладик — представи си, Гладик — се свърза с мен. Странна работа. Но той ми каза къде можем да те намерим. Дай да я сложим на някой стол.

Мъка кимна.

Останах безжизнено увиснала между двамата, докато те ме водеха през стаята.

— Г-Гладик?

Какво? Какво Гладик? Какво ставаше?

— Той ни разказа какво е станало — отговори Невени. — Много преди самите ние да чуем излъчването. Мисля, че искаше да му помогнем да избяга, но аз му казах, че съдействието ни си има цена. Ти. Той ни плати. Дали ние ще му платим, или не… Може би някой ден, ако ни е удобно.

Погледнах я и бавно примигнах. Да. Аз му бях дала нейната честота. Внезапно си спомних.

— Аз не… — Докато двамата ме слагаха на стола, умът ми се мъчеше да се избистри. — Аз не съм…

— Хиповолемичен шок. — Дълбокият глас на Мъка привлече вниманието ми към него. Той погледна надолу към мен. — Случвало ми се е. Ние не реагираме като тях. При голяма загуба на кръв изпадаме в нещо като хибернация. Лесно е да се сбърка със смърт.

— Освен това Гладик е инжектирал кислородно топче в кръвта ти, за да не се задушиш, когато си спряла да дишаш. — Устата на Невени се изви в усмивка, несиметрична заради тази рана, която прорязваше ъгълчето на двете й устни. — Човек си мисли, че познава някого, а после той го изненадва, когато се окаже, че не е съвсем безполезен…

Смърт.

Хибернация.

Какво?

— А после трябваше само да се погрижим да настигнем ковчега ти, преди да се събудиш… ако изобщо се събудеше. Гладик изкриви и навигацията. Със сигурност я е изкривил, в противен случай щеше вече да си се превърнала в пепел.

Гледах я и не можех да проумея какво ми казва. Нямаше никакъв смисъл. Просто…

Устата ми сякаш беше пълна с дървени стърготини. Очите ми ту си връщаха фокуса, ту го губеха, но когато погледнах надолу към това, което имаше до мен на пода, през цялото ми тяло премина ужасен шок.

Кристално ограждение.

Ковчег.

Бяха ме положили вътре. Бяха ме оставили там вътре. Бяха ме приковали вътре и ме бяха изоставили в празното пространство. Ако се бях събудила и никой никога не ме беше намерил…

Невени ме хвана, когато се превих надве, но от стомаха ми не излезе нищо — спазмите бяха само сухо гадене.

— Да, наистина е много тежко. Мъка ме предупреди — рече тя.

През тялото ми преминаваха ледени вълни. Студени тръпки щипеха кожата ми. Отново погледнах към ковчега.

— Добре дошла от мъртвите — каза Невени.

Посегна назад, взе една чаша и ми я подаде. Изпитах непоносима жажда. Изпих една огромна глътка и се задавих.

Не беше вода.

Не беше вода, а уиски.

— Освен ако не предпочиташ вода — рече Невени.

Не предпочитах. Излях чашата в гърлото си и парещият ми хранопровод сякаш стана единствената част от мен, в която ледът се разтопи.

— Да й дам ли още? — попита Мъка.

— Тя си беше умряла. Дай й цялата бутилка — отговори Невени.

Вцепенението сякаш беше проникнало в самата ми душа. Бръмченето на космическия кораб около мен като че ли караше костите ми, мозъка ми да вибрират, заплашваше да разтърси неясните мисли, които се въртяха в ума ми, и да ги разтърси така, че да ги отдели от него. Едва виждах голите стени на стаята, в която ме бяха довели.

Там седнах на леглото, чиито пружини се забиха в мен, и вдигнах ризата си, за да видя гърдите си… Върху стегнатата плът над ребрата си забелязах петно, обагрено в безжизнено бяло, малко по-ярко от кожата около него — точката, в която медицинско ботче беше съсредоточило усилията си и почти беше успяло да спаси живота ми. Или някой беше решил да закърпи мъртвото ми тяло, за да съм цяла, преди да ме изстрелят в някоя звезда.

Нищо не ми се струваше реално, нищо не беше такова, каквото трябваше да бъде. В главата ми се разстилаше мъгла, която не искаше да се разсее, като дебела облачна покривка. Мъка и Невени се върнаха. Тя взе празната стъклена бутилка и ме погледна изпитателно.

— Веднъж успях да го накарам да изпие цяла бутилка и кълна се, той започна да се кикоти. Можеш ли да си представиш? Всъщност беше малко страшно. Ти?

Не можех да осмисля какво ми казва.

Тя въздъхна.

— Много се надявам, че нямаш мозъчно увреждане, Немезида. Не съм сигурна какво ще правя с теб, ако имаш. Всъщност съм сигурна. Навярно ще те убия. Не мога да си позволя да се занимавам с такова нещо.

Мозъчно увреждане.

В думите й имаше предупреждение, но това ни най-малко не ме плашеше. Запуших ушите си с ръце. Очите на Тирус се взираха в моите в балната зала и аз стиснах клепачи, за да прогоня този образ, но той беше вътре, беше в мен, споменат за този поглед точно преди да… преди той… Не можех да понеса мисълта ми да се върне към това.

Каквото и друго да имаше да ми каже Невени, аз не я слушах. Гласът й заглъхна в блатото от мисли в главата ми. Потънах в сънища за тези две далечни, отчуждени, студени очи и се събудих вледенена до кости.

Към тила ми се притисна нещо твърдо.

Невени стоеше над мен. Току-що беше измъкнала възглавницата изпод главата ми.

— Стига вече! Мъка каза, че излизането от шок предизвиква нещо като… ами, като шок, но мина достатъчно време. Сега трябва да се събудиш. Ставай.

Когато не помръднах, тя ми се намръщи и червената ивица на белега очерта крещяща пътека през ъгълчето на устата й.

— Стига толкова! — продължи да мърмори Невени, извади един блестящ кинжал от ножницата и замахна надолу към мен.

Хванах я за китката и в гърдите ми се надигна гняв.

— Аз не съм немощен старец, когото завари неподготвен! — И за да покажа, че говоря сериозно, я стиснах така, че почти й смазах костите. Отблъснах я, ненадейно разярена. — Престани, ако не искаш да ти нарежа цялото лице!

Невени обаче не се опита да ме нападне пак.

— Ето това си ти! — възкликна тя и се хвана за ръката. — Още си много силна.

— Щеше ли да ме убиеш?

— Само ако ми беше позволила. — Невени вдигна рамене и прибра камата в ножницата. — Помниш ли какво ми каза веднъж? Че скоро ще се почувствам по-добре? Това беше малко след като разбрах, че всички, които познавах и обичах, са били убити…

Погледнах я потиснато. Да, сега разбирах колко безчувствено съм прозвучала.

— Това е последното, което искаш да чуеш, но се оказа права — продължи Невени. — Когато разруших Свещения град и убих Интердикта, наистина се почувствах по-добре. Както и когато взех този кораб. И когато те хванах, преди да изгориш. Помисли си само: цялата галактика знае, че императрицата им е убила техния Интердикт. Представи си какъв ужас ще изпитат, когато се върнеш от мъртвите, но този път наистина, и кажеш, че ще убиеш и други.

Затворих очи.

— Какво искаш?

— Искам да ти кажа, че разбирам как се чувстваш. Аз загубих всичко. Ти обичаше Тирус толкова много, че се върна, макар да знаеше, че те чака сигурна смърт, а какво направи той? Ожени се за теб, а после, в качеството си на твой нов съпруг, те уби.

Беше го казала, беше облякла в думи това, което беше толкова непоносимо, че не можех да мисля за него. Сега обаче ми се налагаше. Сега помислих. Притиснах длан към новата кожа на гърдите си и започнах да мисля за това, пак и пак.

Тирус ме беше убил.

Тирус… ме… беше… убил.

Беше го сторил. Наистина го беше сторил. Наистина ме беше убил.

— Има само един начин да се съвземеш след такова нещо и ти знаеш какъв е той — продължи Невени и в очите й просветна дивашки пламък. — Намери го и му се отплати със същото. И накарай империята му да рухне заедно с него. Знам, че го искаш. Ако още не го искаш, скоро ще го пожелаеш. Сигурна съм.

Само като слушах въодушевения й глас, ми прилошаваше.

— Знам какво си мислиш — продължи тя. — Какво могат да направят трима души? Но ние не сме кои да са трима души! Ние сме най-силният мъж и най-силната жена в цялата галактика — както и най-опасната терористка! Немезида, ти си галактическа императрица, публично убита от съпруга си, която ще се върне от мъртвите. Императрицата, която не е Високопочитаема, императрицата, която уби Интердикта… Мислиш, че не можем да се възползваме от тази твоя репутация? Ти си легенда! И тримата сме легенди — само си представи какво можем да постигнем!

Нищо не си представях. По-късно, след като си тръгна, отидох, без да мисля, в умивалнята. Краката още ме боляха, изтръпнали от обездвижване. Видях отражение — руините на жената, която бях само преди няколко дни — жената, която обличаше блестяща сребриста рокля и беше изпълнена с решителност да спаси това, което вече бе загубено.

Погледът ми се плъзна по това тяло, превърнато във вариация, приемлива за императрица, за Високопочитаема. Изчадие, което на два пъти се беше провалило в предназначението си. Изминаха няколко дълги секунди, преди да забележа, че един-два кичура от косата ми са задържани от нещо. Посегнах назад и разкопчах клипса, който ги прихващаше.

Огледах го и душата ми се разкъса от неописуема болка. Това беше клипсът, който Тирус бе извадил от фонтана с азот. Подаръкът, който ми беше поднесъл за сватбата ни. С каква надежда само ме изпълни това…

Свих юмрук около клипса. Изпитах диво желание да го счупя. Вдигнах глава и срещнах погледа на дивашки, свирепи сиви очи, които ме гледаха над нос, толкова старомодно разкривен. Дония го харесваше така. Тирус също.

В този миг реших нещо: аз не го харесвах.

Мразех го.

Този нос не беше съвършен. Аз можех да бъда съвършена. Бях симетрична, смъртоносна и могъща и изобщо нямаше нужда да търпя това преднамерено, ненужно обезобразяващо петно. Бях се уморила от него. Стиснах зъби, вдигнах свития си юмрук над клипса и разположих най-якия от скъпоценните камъни точно там, където исках да го видя.

А после го разбих върху костта на носа си.

Болката избухна пред очите ми, ярка и желана. Ударих пак, отново… В краката ми закапа кръв. В черепа ми запулсираха нажежени до червено вълни на агония, но това нямаше значение. Нито едно от тези неща нямаше значение. Захвърлих клипса, хванах счупената кост на носа си и я наместих. Извивах, дърпах рязко, местих, докато накрая тя стана точно такава, каквато трябваше — идеално центрирана, съвсем права. Такава, каквато трябваше да бъде през цялото време.

На мое място всяко друго момиче — всеки друг човек — щеше да е облян в сълзи. Аз дори не бях примигнала. Аз бях нещо повече от човек. Бях изчадие.

Кръвта все още капеше, затова вдигнах края на ризата си и я попих веднъж, втори път. Ако след спадането на подутината носът ми останеше изкривен или некоригиран, тогава… тогава просто щях да го счупя и наместя пак.

Когато ритнах долния край на леглото й, Невени се събуди… а до нея Мъка лениво отвори очи и едва доловимото напрежение в огромните му мускули ми подсказа, че е готов да скочи и да ме разкъса, ако е необходимо… Но засега той искаше да продължи да се излежава.

По някакъв начин двамата бяха успели да си изградят малко щастие от пепелищата. Видях го, докато ги наблюдавах. Струваше ми се, че сърцето ми е празно, че никога вече няма да изпитам нищо.

— Каквото и да искаш от мен — обърнах се аз към Невени, — не ме интересува. Ще го направя. Благодарение на теб съм жива. Ще изплатя дълга си. Ще унищожа всекиго, когото посочиш.

И се обърнах, за да си тръгна.

— Немезида! — провикна се след мен Невени. Обърнах се и видях проницателния й напрегнат поглед. — Всекиго ли?

Знаех какво има предвид. Интересуваше я само един човек. Само един.

В гърдите ми кипнаха ярост и болка. Мразех това, че изобщо ги чувствам. Исках само да се превърна в камък, в лед.

Когато проговорих, в гласа ми прокънтя безмилостна решителност.

— Всекиго.