С. Дж. Кинкейд
Императрица (51)

50.

Тирус изруга и изключи всички предавателни устройства, но беше късно, беше късно. Обърна се към мен. На лицето му беше изписан безумен ужас.

— Какво правиш?

— Не е ли очевидно?

— Върни си думите назад. Кажи, че си се пошегувала. Кажи го! — настоя той със свиреп глас.

Изчаках, докато се убеди, че ще се подчиня. Тирус включи обратно предавателните устройства.

— Прерязах гърлото на Интердикта и накарах Хера да се забие в…

— СТИГА! — изрева Тирус и предавателите пак се изключиха. — Да не си полудяла? Какво си мислиш, че правиш?

— Много добре знам какво правя.

Той сякаш искаше да ме удари. Да се самовъзпламени. Понесе се към мен, сграбчи ме за ръцете и придърпа лицето ми към своето.

— Ти каза пред цялата галактика, че си убила Интердикта! Всички ще ти повярват!

— Знам. Затова го казах.

— Черната дупка да те погълне дано, защо?

— Поставям — отговорих аз, без да откъсвам поглед от неговия — моите условия как ще продължим оттук нататък. Сега вече ги знаеш.

Тирус нададе вик на безсилие, отхвърли ме от себе си и аз се понесох със силата на инерцията, все още без да откъсвам поглед от него, докато той прокарваше ръце през косата си и очевидно се мъчеше да измисли как да поправи ситуацията. Цялата империя беше в негова власт. Цялата техника в този сектор му се подчиняваше. Но Тирус не можеше да заличи стореното от мен.

И го знаеше.

— Защо? — попита той едва чуто, но аз все пак различих думата.

Приближих се до стената, за да мога да се оттласна от нея и да полетя обратно към него. Публиката в балната зала ни наблюдаваше прехласната. Гладик се беше вкопчил в ръба на една ложа и се набираше, за да се прехвърли в нея в трескавия си стремеж да избяга.

— Нали разбираш… — започна Тирус.

— Че сама съм се осъдила? Да. Там е цялата работа.

Улових го за ръката. Много нежно притиснах дръжката на меча си в дланта му.

— Можеш да използваш това. Съпругът на една императрица е този, на когото трябва да се отреди честта да сложи край на живота й. Твой дълг ще бъде да изпълниш присъдата.

Той погледна неразбиращо меча. После ме погледна. Инерцията му го задържа близо до мен, когато се наклоних настрана. Бегло забелязах как всички екрани във всички ложи потъмняват, когато Тирус ни скри от обхвата им.

— Не те разбирам — призна той.

— Трябва да ме разбереш. Аз съм същата както винаги. Твоя. И отчаяно влюбена в теб. Няма да седя и да гледам как се превръщаш в това, което мразиш. Мислех си, че може би ще успея да ти повлияя, но очевидно не мога. Не мога да бъда твоята съвест. Ти се надяваше, че ще се науча да се преструвам, че не забелязвам какво правиш, но аз няма да се науча. Дори да бях способна на това, никога не бих могла да постъпя с теб толкова жестоко. Така че това са двете нови възможности пред теб, Тирус.

— Възможности ли? — процеди той през зъби. — Вече няма никакви възможности. Ти се погрижи за това! Ти зачеркна всички възможности освен тази, която не мога да приема! Искаш аз да те убия.

— Напротив, имаш две възможности: можеш да избереш или мен, или властта — поправих го аз и студената сигурност на думите ми проникна в съзнанието ми. — Някога баба ти каза, че за хората от рода Домитриан имало само един избор. Ти Домитриан ли си? Или си Тирус — този, когото обичам… този, който ще избере мен?

Той просто продължи да ме гледа. Забелязах, че няколко Високопочитаеми са успели да накарат екраните си отново да станат прозрачни… Тирус беше прекалено съсредоточен върху мен, за да ни заслони от тях за втори път.

Обхванах с ръце горещите му сухи бузи, взрях се в тези объркани очи.

— Императорът на тази галактика е длъжен да отмъсти за Интердикта. Император Тирус трябва да ме убие. Но Тирус, моят съпруг, любовта на живота ми… Той може да вземе друго решение. Той може да ме спаси.

— Как… — изхриптя Тирус — … как бих могъл да те спася от това?

— Ще ме отведеш оттук. Исках да те спася, но сега вече това не е в моя власт. Затова ти ще спасиш мен. Ще тръгнем към черната дупка. Ще излезем във време, в което никой не ни познава. Двамата можем да изчезнем толкова лесно, стига да искаме, а хората може дори да си помислят, че сме влетели право в лошото пространство… или нещо друго. Можем да вземем всеки един от тези кораби и да излетим в хиперпространството, да се отдалечим толкова, че империята да се превърне в далечен спомен.

Той се засмя налудничаво, безнадеждно.

— Идеята ти е абсурдна! Ти току-що призна, че си убила Интердикта — отвърна Тирус, — а аз избих много от Високопочитаемите. Не съм неуязвим, Немезида. Едва започвам да се уча как да контролирам тези машини. Наистина ли мислиш, че ще стигнем толкова далеч?

— Ще летим бързо. Ако ни приклещят, ще се съпротивляваме решително. В цялата тази галактика няма сила, която да ни спре.

— А тази империя?

— Остави я! Тирус, всички смятат твоето семейство за императорска династия, но те не управляват това място. Те са приковани към него от хиляди години. Ти можеш да прекършиш тези вериги. Ти сложи край на предаването на тази власт, затова освободи себе си от нея. Нека избягаме заедно, любов моя.

Очите на Тирус проблеснаха.

— Никога не си ме наричала така.

— Не съм ли? — прошепнах аз и сърцето ми се сви от болка не само защото осъзнах, че наистина не съм, а и защото той беше забелязал. — Любов моя. — Целунах го по устните. — Моя единствена любов. Любов на живота ми.

Той ме притисна към себе си, без да го е грижа как ще изглежда това след моето признание.

— Защо продължаваш да ми го причиняваш? — Гласът му беше пресипнал, сякаш бе сподавил ридание. — Хелиос да ми е на помощ, веналоксът не беше достатъчно силен. Не можа да ми въздейства достатъчно. С радост бих отровил всяка частица от сърцето си, което бие заради теб, ако можех да се освободя от теб. Ти си единствената, която може да ме нарани.

— Не искам да те наранявам — отговорих аз. — Тирус, не мога да си представя живота без теб.

Той ме погледна и в очите му се четеше мъчение, каквото не бях виждала и в най-ужасните моменти на отвикването от наркотика.

— Не. Но… аз мога.

И той заби меча си в гърдите ми.