С. Дж. Кинкейд
Императрица (50)

49.

Изтръгнах насочващите пръстени, преди Тирус да може да ги използва, за да ме издърпа обратно. Танцьорите се заковаха на място, когато ме зърнаха как връхлетявам сред тях, носена от инерцията си. Сграбчих първия, когото видях, изтръгнах меча от ръцете му и се обърнах към Гладик:

— Ела насам!

Той се стрелна към мен, почти разплакан от благодарност. Аз обаче почти не му обръщах внимание. Гледах само един човек.

За един дълъг миг във внезапно настъпилата тишина император Тирус погледна надолу към мен с лице като каменна статуя. Очаквах всеки момент да чуя бръмченето от активирането на невралния супресор.

Не го чух. Притиснах треперещия Гладик към гърба си, възможно най-близо до мен. Това нямаше да попречи на някое ботче по сигурността да го прониже с лазер, но знаех, че Тирус няма да рискува да улучи мен… А аз щях да бъда прекалено близо до Гладик, за да може Тирус да поеме този риск. Едно по едно записващите ботчета спряха. Това беше пропагандно предаване на живо, което аз бях развалила току-що.

Тирус се спусна от ложата пред мен плавно като лед.

— Дръпни се от сцената. Ще измисля как да представя всичко това като част от танца.

— За да обясниш защо си пощадил Жертвата? — попитах аз предизвикателно.

— Не. Спри се, Немезида! Нищо няма да постигнеш.

— Не съм съгласна. Ти ще го пощадиш. Ако ли не, аз ще го защитавам до последен дъх. От теб.

Той ми беше изредил условията си, беше ми обяснил как си представя нашето бъдеще: искаше аз да седя безстрастно и да не обръщам внимание какво прави.

Сега аз му обяснявах моите условия.

Защото Тирус разполагаше с прекалено много власт. Вече не беше същият човек. Не можех да допусна да продължи така, без да го обуздавам. Трябваше да знам, че мога да възпра ръката му.

Ако не можех, тогава нямаше да седя до него, да бъда негова императрица и да се преструвам, че всичко е наред. Доскоро исках да унищожа скиптъра му, да го спра. Но не можех. Затова щях да намеря друг начин да му попреча.

— Защо — попита той през стиснати зъби — се вълнуваш толкова много за него?

— За теб се вълнувам. Затова го спасих от теб. Тирус, пощади го.

Сърцето ми препускаше диво. Ако сега успеех да постигна целта си, значи имаше надежда. Имаше надежда, че ще мога да го спра, когато пак реши да отвее цял куп играчи от дъската. Когато пак реши, че му е удобно да прибегне до лошо пространство, когато резорбиращата мъгла пак стане удобен вариант, когато пак просто реши да разсече някой враг с помощта на ботче по сигурността… Моите думи щяха да имат значение. Той щеше да ме чуе. Да ме послуша. Този модел трябваше да създам днес — да установя влияние над него. Ако сега не успеех, никога нямаше да го постигна.

Тирус махна на един танцьор да се приближи, взе му меча и нехайно го блъсна настрана от нас. Вдигна меча пред себе си, за да видя блясъка му на светлината на ярките лъчи, които лошото пространство сипеше през прозореца.

— Нека се изразя по следния начин, Немезида: няма да включа невралния супресор. Ще ти позволя да запазиш силата си, срещу която нямам шанс. Затова от теб зависи какво ще направиш. Защото, разбираш ли, той ще умре. От моята ръка. За да го предотвратиш, ще трябва да ме убиеш.

Не!

Тирус не ми даде време за размисъл: той се втурна към нас и замахна с меча.

Отблъснах Гладик от себе си, далеч от острието, и сграбчих Тирус за крака, докато той минаваше покрай мен, защото трябваше да разчитам на външната инерция. Приближихме се към Гладик, който се удари в стената и отскочи, и Тирус насочи меча си към него…

Отблъснах го и него настрана. Той се удари в стената с такава сила, че мечът падна от ръката му и аз го хванах, когато отскочи към мен.

Тирус се съвзе. А после… после махна на още един танцьор. Поклатих глава, но той вече държеше в ръката си друг меч. Повдигна вежди и наклони острието към мен в смъртоносна подкана.

— Недей! — промълвих аз.

— Или Гладик, или аз. Кой ще загине, Немезида? — и той връхлетя отгоре ми.

Мечът ми се блъсна в неговия, блокира го, но инерцията ме оттласна от него. Без да трепне, Тирус раздвижи ръцете и краката си и тръгна след Гладик, а аз се смъкнах надолу, изпълнена с яростно безсилие. Краката ми докоснаха стената от диамант и кристал и аз се оттласнах от нея със силен ритник. Точно когато Тирус стигна до Гладик, стоварих острието си върху неговото. Силата на сблъсъка му причини такава болка, че лицето му се разкриви, но той продължи да стиска меча.

Стрелна се към Гладик и аз посегнах да го сграбча за глезена… Но това беше заблуждаваща маневра: в последния момент Тирус се извъртя и ме ритна в гърдите с такава сила, че полетях надолу и към прозрачната диамантена стена. Ударът в нея ми изкара въздуха, но запазих достатъчно самообладание да се отблъсна още докато се мъчех да си поема дъх.

Неспособността да насочвам тялото си в желаната посока ме затрудняваше ужасно. При всеки сблъсък на мечовете ни излитах назад, към другия край на балната зала. Изпълнена с мрачна решителност, се оттласквах от стените с ритник, за да се върна, и спирах Тирус отново и отново, преди да е забил острието си в тялото на Гладик. Най-накрая вбесен Тирус се съсредоточи върху мен, а не върху него: когато за пореден път излетях във въздуха, се оттласна с ритник по петите ми. Мечовете ни се сблъскаха, стрелна лакът напред и ме прикова към стената. Сграбчих ръката му, но не я изтръгнах от раменната ямка, не смазах костите.

„Колко лесно, колко лесно само можех да го пречупя още сега, ако не беше той, а някой друг…“

Притисна ме към стената с насочващите си пръстени.

— Какво си мислиш, че ще се случи тук? — попита яростно той. — Не можеш да ме спреш! Избирай!

— Аз не съм свещеник! Няма да избирам между това да загубя ръката или главата си, Тирус! Ще се боря с теб до последен дъх, ще го опазя жив и няма да те убия! Това е моето решение! Ако просто ми се довериш…

— Да ти се доверя? — усмихна се горчиво той. — Както на Тигрис ли?

Дъхът ми секна. Времето около мен сякаш спря, когато мисълта ми се върна, сякаш засмукана във водовъртеж, към онова решение, към онзи миг.

Сега двамата се отдалечавахме от стената, но единственото, което виждах, бяха светлите му безизразни очи.

— Тогава взех решение — каза тихо Тирус. — Исках да освободя жената, която обичах най-много на този свят, да бъда полезен на хората от моята империя, само това исках. Вярвах, че ще ми позволиш аз да реша, а ти ме повали в безсъзнание и ме остави при тях. Аз направих своя избор, а ти ми го отне.

За миг ми причерня, когато най-накрая проумях. Разбрах кога е загубил способността да изпитва доверие. Било е заради моето решение да го блъсна в ръцете на Пасус, да го махна от опасността.

— Не можех… не можех да те оставя да умреш — заекнах аз.

— И вместо това ме остави в ръцете на врагове, чиито роднини току-що бях помогнал да избият — цял куп хора! Какво си мислеше, че ще се случи?

— Съжа…

— Не се извинявай. Ти взе решение, предпочете да не ме послушаш, а сега ме молиш да направя за теб това, което ти не направи за мен?

Той се понесе насреща ми и ненадейно сграбчи острието на меча ми. Стисна юмрук и аз видях кръвта, която потече по ръката му. Пламтящите му очи не се откъсваха от моите. Тирус придърпа блестящия връх до гърлото си.

— Това е изборът, който ти предлагам. Единственият избор. Убий ме. Или убий него. Ако трябва, ще се сражаваме цял век, но накрая ти ще направиш този избор.

Да оставя Тирус да убие Гладик.

Или да убия Тирус.

Това не беше никакъв избор. Пуснах острието, което отлетя от ръката ми.

Тирус ме стисна за кръста. Привлече ме към себе си.

— Утре — прошепна той — всичко това ще остане в миналото и ще продължим напред.

Двамата се понесохме нагоре, понесохме се към ложата, а танцьорите пак излязоха на сцената. Предавателните устройства се заредиха и продължиха излъчването. На лицето на Гладик се изписа безмълвен ужас, когато осъзна, че отсрочката му е изтекла.

Погледнах към Тирус — един непознат сега, след като три години беше понасял последствията от избора, който не му бях позволила да направи. Този тих гняв се беше трупал в продължение на три години. В гърдите ми се надигна вълна от непреодолима нежност.

— Тирус, съжалявам, че го сторих — прошепнах аз.

И ударих императора на тази галактика с бързо, предателско замахване на ръката. Силата на инерцията беше достатъчна, за да го блъсне назад на стола, а мен да запрати в центъра на балната зала, където ме виждаха и чуваха всички и където посочих към Фустиан нан Домитриан.

— Този човек е самозванец. Знам, че това не е Интердиктът — защото аз убих Интердикта Ортанион, когато унищожих Свещения град.