С. Дж. Кинкейд
Императрица (5)

4.

Корабът Полусянка беше съвсем мъничък — неразделна част от Хризантемиума и предназначен за обиталище единствено на свещениците, които служеха на императорското семейство. Беше подарък на Църквата от една владетелка, управлявала много отдавна — набожната императрица Авариал.

Нямах право да се качвам на него, но застрашителният поглед, който отправих към прислужниците на входа, ги възпря да посегнат към мен, да се намесят. Затова нахлух право на кораба светилище и се оказах заобиколена от прозрачни стени, които гледаха към ярките звезди в Космоса, и оплетени балдахини от растения, покрили всяка повърхност.

Закрачих през този коридор, изтъкан от звездна светлина и природа, и не спрях, докато не се озовах в огромната централна градина, обгрижвана любящо от човешки ръце, а не от ботчета. Имаше плетове, оформени така, че да наподобяват традиционната форма на звездите — кръгове, от които стърчаха заострени лъчи.

В центъра се издигаше масивната кристална статуя, която гледаше надолу към всичко това. Изображение на мъж, чиито голи крака бяха толкова огромни, че глезените му бяха на едно ниво с моите хълбоци. Погледът ми се плъзна по грамадата от кристал и се задържа върху чертите му — широк нос, очи с тежки клепачи. Пригладената коса покриваше главата му като каска.

Ако се изключеше огромният му ръст, изглеждаше съвсем обикновен.

И все пак това беше изображението, което открай време виждах — образът на Сияйния интердикт, главния свещеник на хелионистката вяра. Говореше се, че бил безсмъртен и живеел в Транссатурновата система, на вълшебно звездно място, наречено Свещения град.

Когато с Дония бяхме малки, тя ми разказваше тези истории, отначало със страхопочитание. А после, когато поотрасна — с лека неувереност.

— Много ли е ужасно това, че… че се съмнявам в съществуването му? — беше ме попитала тя уплашено на няколко пъти.

Дония не можеше да направи нищо ужасно. Вярвах в това, ето защо съмнението дали Интердиктът наистина съществува ми се струваше съвсем правилно и редно.

Все пак никой човек не беше безсмъртен.

— Трябваше да се досетя, че няма да проявиш уважение към това светилище — обади се глас зад мен.

Фустиан нан Домитриан мина покрай мен с кана с масло и парцал от мека коприна и продължи към статуята.

— Това място е свято, а ти си извращение на природата. Доколкото чух, нашият божествен Космос днес вече е изразил укора си към твоето неуважение.

— Всъщност, свещенико — осведомих го аз и се загледах как помазва тези големи пръсти с масло, — точно това ме доведе тук.

— Надявам се, че нашият млад император се чувства добре?

Присвих очи.

— Чувства се чудесно — процедих през зъби. — Всъщност искаше да говори с вас. Но аз пожелах да ви видя първа. Насаме.

— И защо? — попиша Фустиан и ме изгледа презрително.

Усмихнах се широко.

— Защото Тирус често проявява доброта. Аз не проявявам.

Ръката на Фустиан застина, както помазваше пръстите. Погледът му се плъзна покрай мен и аз попитах:

— Да не би да мислите да повикате помощ? Познавате ли някого, който наистина е готов да умре, за да ви защити от мен? — Поклатих глава. — Не, не, свещенико! Сега аз задавам въпросите, а вие ще ми дадете отговорите. И ако отначало не желаете да проговорите, ще ви убедя с помощта на хилядите начини, които извращенията на природата използват така умело.

Свещеникът трепереше. Усещах го, подушвах ужаса му и някаква дълбоко скрита част от мен се възрадва, изпълни се с наслада. Точно с тази цел ме бяха създали и всяка хищна частица от мен се наслаждаваше на болезнения страх, който бях предизвикала у този старец — този старец, който доброволно се беше превърнал в мой враг.

Той беше изоставил статуята и сега стоеше прав, притиснал гръб към нея, сякаш неподвижният кристален Интердикт можеше да го защити.

— Случилото се е присъдата на Живия космос. Ако искаш, можеш да ме нараниш, чудовищно създание, но това няма да промени нищо.

— Не мисля, че става въпрос за случайност — казах тихо. — Скоро Тирус щеше да ви замени с друг първосвещеник, когато изведнъж Голямата хелиосфера, пълна с хора — сред които и вашата заместничка — беше изгорена от звезда. Не вярвам и че става въпрос за божествена намеса.

Той пребледня.

— Вярваш, че съм го сторил аз.

— Вярвам, че след като изтръгна всички нокти от ръцете ви и всички зъби от устата ви, ще можете да ми отговорите честно.

С тези думи се престорих, че тръгвам към него. Той нададе писък и се дръпна назад.

— Не бях аз! — Мигом вдигна ръка, за да закрие лицето си. — Скиптърът. Беше скиптърът!

Значи знаеше. Знаеше.

Кръвта ми закипя от порива да излея гнева си, да го нараня. Заобиколих го, потискайки агресията си, и видях как разтрепераната му ръка се отпуска, когато осъзна, че все още не съм го подложила на физически мъчения.

— Обясни ми всичко. Незабавно.

Той вдиша и издиша на няколко пъти, сбирайки кураж.

— Това е нещо, което ти не бива да знаеш…

— Но ще го узная! — изревах аз. — Било то сега или след като ви нараня — и се приближих до него толкова много, че той отстъпи назад и се удари в статуята.

Реших да изпробвам теорията си.

— Знаете ли, Пасус ви предаде. — Това беше лъжа, но исках да го изпитам. — Каза ни, че вие сте попитали за скиптъра. Знам, че двамата държите връзка.

Той рязко отвори очи.

— Нима е дръзнал да повтори думите ми?

Виж ти! Значи преди малко Пасус е намеквал за нещо, което този човек знаеше. Аз просто кимнах, без да мигна.

Челюстта на Фустиан увисна. А после той изрече:

— Бях отговорен само донякъде. Не бях аз.

— Продължавай.

— Не ме наранявай.

— Кажи ми всичко, което знаеш, и сигурно няма да реша, че е необходимо.

Отдръпнах се на няколко сантиметра, само колкото да го освободя донякъде от ужаса, породен от физическото ми присъствие.

С трепереща ръка посегна назад и докосна голия крак на статуята, сякаш тя можеше да му даде сила.

— Всички тези кораби са много стари. Повреждат се от само себе си и имат нужда от постоянна поддръжка. Нищо не съм саботирал. И… и ако днес се е разиграла трагедия, това е била волята на божествения Космос, както и… — добави бързо той с разширени очи, защото отново бях пристъпила към него — … както и защото императорският скиптър се нуждае от нещо повече от кръвта на Домитриан, за да се обвърже с този император. Нуждае се от съгласието на Църквата.

— От вашето съгласие.

— Не само от моето! На тялото на Църквата. И… и…

В този миг звездите отвън навярно се разместиха точно така, както трябваше, или може би ъгълът, под който се намираше Хризантемиумът спрямо шестзвездната система, се промени от гравитацията… Защото светлината обля кристалната статуя, която се извисяваше над нас, и от темето на тази глава пламна някакво странно сияние, разля се надолу по кристалните вени и изтръгна от тях ярки многоцветни дъги.

Фустиан нан Домитриан рязко се обърна и се загледа в статуята. Играта на ослепителните отблясъци сякаш разпали някакъв кураж в сърцето му и лицето му се озари от неподправена радост. Той падна благоговейно на колене и аз разбрах, че е преодолял ужаса си от мен.

Но когато на свой ред погледнах към статуята на Интердикта, усетих как ме залива някакво странно чувство. Сърцето ми се успокои, защото в сиянието на статуята над главата ми имаше нещо вълшебно, като привидение или образ на някаква друга вселена.

Само след секунда светлината примигна и изчезна. Деликатният ъгъл на звездите отново се бе променил и магията се разруши.

На лицето на Фустиан грееше блажена усмивка, а очите му сияеха със сляпата вяра на фанатика.

— Колко интересно, Немезида дан Империан — промълви той със замечтан глас, — че един толкова рядък миг — нещо, което се случва само няколко пъти в месеца — настъпи, докато ти беше тук. Мисля, че това е поличба. Може би Живият космос ми казва, че мога да разкрия тази свещена мистерия дори на някого като теб. Сега ще го сторя — не от страх, а от чувство за дълг.

„Щом това те кара да се чувстваш по-добре, свещенико, аз нямам нищо против“ — помислих си мрачно.

Зрението ми все още беше замъглено от светлината на статуята, когато Фустиан се изправи в цял ръст пред мен, усмихнат, неземно щастлив.

— Бях удостоен с честта да нося един диод на вярност — подхвана той и разтвори дланта си между себе си и мен. — Един възрастен свещеник го имплантира в ръката ми. Беше го получил от друг възрастен свещеник. При възшествието на нов император хората с тези диоди трябва да изрекат думите, изразяващи съгласието им този император да управлява. Мнозинството от удостоените с честта да носят такъв диод, трябва да бъдат съгласни.

Вперих поглед в дланта му.

— И колко души сте?

— Не знам. Може да сме стотици; може да сме хиляди… Кой би могъл да каже? Всички ние ще обединим гласовете си и ще се съгласим с възшествието на сегашния император. Но всеки един от гласовете ни е като малка капка в голямо езеро. Ако ти демонстрирам какво имам предвид, ще избегна ли болката?

Фустиан притисна ръце една към друга и проговори:

— Нека необятните звезди благословят нашия нов император.

Огледах се наоколо, като се питах дали ще се случи още нещо. Но старецът просто ме погледна с очи, които многозначително проблясваха.

— Ето. Сега получихте съгласието на един глас. Но ви трябват повече. Много повече. И никой не може да ви каже колко са на брой или кои са. Единственият начин да си осигурите подкрепата на тези свещеници е да премахнете причината за възраженията им. — Той задържа погледа си върху мен, „причината за възраженията им“. — Питам те, Немезида дан Империан, как мислиш, колко свещеници ще одобрят брака между един император и едно създание, което дори не носи божествената искрица на нашия Жив космос? Нещо повече, един император, който открито заяви желанието си да насърчава еретически вярвания… Колко гласове ще изразят съгласие?

Малко. Нито един. Исках да го удуша, но нямаше смисъл.

Усмивката на Фустиан стана още по-широка.

— Ако обичаш младия император, ще го насърчиш да бъде разумен. Да се поправи. А после ще го напуснеш и ще го оставиш да управлява в мир. В противен случай днешната трагедия ще бъде само първата от цяло множество.

— Тирус е умен. Може да управлява и без този скиптър.

— Тирус е Домитриан, а единствената сила на членовете на семейство Домитриан е това, че имат власт над императорския скиптър… и всички машини, които скиптърът контролира от тяхно име. Без този скиптър? Той не е император. Той е просто момче, което се е влюбило в неподходящото момиче.