С. Дж. Кинкейд
Императрица (49)

48.

Скочих от мястото си, но от липсата на гравитация почти полетях нагоре. Ръката ми се стрелна към тавана на ложата, за да ме задържи на място. Цялата вселена сякаш се клатушкаше.

— Седни си на мястото! — каза Тирус.

— Няма! — отвърнах яростно. — Ти ще го убиеш!

— Да.

— Не можеш!

— Не съм съгласен. Защо ти е термитна смес?

Не казах нищо.

— След вашия разговор Гладик започна да търси информация за нея. Странен въпрос. Направи ми впечатление. После проверих записите от всички камери, които са го хванали през последните часове, и разбрах защо е обогатил речника си с тази дума. Кажи ми, ти знаеш ли какво е термитна смес? Спомням си, че ти споменах за нея… в по-особен контекст. И как възнамеряваше да се добереш до скиптъра? Да ми отсечеш ръката?

— Аз… Тирус, не…

— Той вече не е там. Съвсем малък е, но го усещах като дълга метална треска. Накарах да го извадят. — Тирус измъкна калъф на пръчка за пара, но извади от нея познатото листче метал и аз рязко си поех дъх. — Ти искаше да унищожиш този скиптър.

Вперих поглед в скиптъра. Невралният супресор беше изключен. Вече бях видяла, че Тирус може да го деактивира само с мисъл, затова подозирах, че може и да го активира по същия начин. В противен случай щях да изтръгна скиптъра от ръцете му и да го унищожа по всеки начин, за който можех да се сетя.

— Да. Да, исках.

— С каква цел?

— За да прекъсна властта ти над това място.

— Да ме оставиш беззащитен пред враговете ми? — Той изкриви устни и гласът му стана хаплив: — Пак?

— Не. Не, исках да те отведа оттук. Със сила, ако се наложи. Изобщо не биваше да ти го давам. Виж какво правиш с тази сила! Погледни навън! Помисли за всички, които ги няма! Ами Гладик… Той е невинен. Дори не се съгласи да ми помогне!

— Не — изрева Тирус, — не се съгласи — и това щях да го взема под внимание, ако давах пет пари за него. Но не давам. Става въпрос единствено за теб. Звездите да ме изгорят, Немезида, ти беше единственият човек, от когото никога не очаквах да ме предаде!

— Направих го заради теб.

— Да не си посмяла! — предупреди ме той. — Веднъж вече взе от мое име много важно решение, с което не се бях съгласил. Години наред трябваше да живея с последствията. Това никога повече няма да се повтори. Всички едностранни решения ще ги вземам аз. Може и да те обичам прекалено много, за да те накарам да страдаш заради това, но Гладик фон Атън не се ползва с подобни привилегии. Той ще умре. А ти ще гледаш и ще знаеш, че това ще се повтори с всеки друг, Немезида — всеки друг, — когото се опиташ да използваш срещу мен. Колкото до скиптъра?

Той погледна към него и с презрително трепване на китката го запрати напред. Листчето метал разцепи въздуха. Две ботчета по сигурността ненадейно избръмчаха надолу и стреляха по него с лазерите си. Всичките ми мускули подскочиха, но нетрепващите лъчи на лазера разтопиха суперкомпютъра.

— Готово. Вече го няма.

Тирус махна с ръка, ботчетата се оттеглиха и стомахът ми се сви.

„Той още ги командва.“

— Скиптърът създава връзка. Това е всичко. После чака, докато императорът умре, за да може да свърже друг човек с Хризантемиума. Сега го разтопих, така че никой друг Домитриан няма да може да го овладее. — Той се облегна назад в стола си и на лицето му се изписа мълчаливо безстрастно предизвикателство. — Кажи ми, любов моя, искаш ли да ми разцепиш черепа? Единственият начин да сложиш край е да ме убиеш.

— Не — промълвих едва чуто аз. — Исках да ти отнема тази сила, за да те спася.

В погледа му просветна неприятен блясък.

— Вече видях какво означава твоята представа да ме спасиш и няма да допусна това да се повтори. Никога повече. Няма връщане назад. Можем единствено да продължим напред.

Той ме освободи от задушаващата хватка на изпитателния си поглед.

— Надявам се, че съм изразил желанията си пределно ясно. Няма защо да повтаряме тази сцена никога повече.

— Няма нужда да повтаряме тази сцена днес. Аз… Тирус, разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Пусни го. Моля те!

Погледнах към танцьорите и сърцето ми заби оглушително.

— Това не си ти. Не виждаш ли, нито едно от тези неща не е типично за теб? Да ме изгори супернова дано, вчера уби хиляди хора, а дори не се замисляш?

— Действах така, както беше необходимо. Няма да се извинявам.

— Ти създаде лошо пространство! Лошо пространство, Тирус! Някога единственото, което те интересуваше, беше как да поправиш лошото пространство!

Той потърка костта на носа си.

— Така е. Реших го, когато разсъждавах по детински просто. Сега вече приех, че вселената няма замисъл, няма смисъл, няма стремеж към справедливост.

— Ти ще наложиш справедливост!

— Децата търсят справедливостта! — отвърна той разпалено. — Аз издирих онзи Излишен, за когото знаех, че ми е баща, а после се намразих, задето заведох вълците до прага му. Той умря, защото бях принуден да кажа на чичо си, че ме укрива. Това не спираше да ме измъчва. Намерих логично обяснение, като се опитвах да обясня трагедията рационално, като стъпка по пътя към висшето благо. Колко по-лесно беше да обвинявам едно просто природно явление, задето унищожи всичко… отколкото да осъзная, че баща ми беше глупак, който сам си навлече смъртта!

Вперих поглед в него, онемяла.

— Всички те си я навлякоха сами. Излишните, които останаха на онази планета, макар да знаеха какво ще се случи, защото се заблуждаваха и си вярваха, че ще го спрат… Казах на Арион. Казах му, а той заплака и ме прегърна. Увери ме, че всичко ще се оправи, а аз бях такъв малък идиот, че се оставих думите му да ме успокоят. Беше толкова опияняващо да се чувствам закрилян!

— Това… това не е било глупаво, Тирус. Никога не са ти позволили да бъдеш дете.

Нито на него, нито на мен.

— Едва не се унищожих сам за втори път, когато видях тази галактика с очите на дете! — отвърна той горчиво. — Знаеш ли какво щях да направя в тази ситуация сега, Немезида? Щях да унищожа бутилките им с кислород, запасите им от вода, складовете им с храна. А после, ако продължаваха да отказват да се махнат, щях да ги оставя там, за да посрещнат участта, която сами са си избрали. Достатъчно време пропилях в бунтове срещу неизбежното.

— Тирус, ти не се чуваш какво говориш! Не виждаш какво…

— Ти си тази, която не вижда! — сряза ме той, ненадейно разочарован. Скочи от мястото си, понесе се по въздуха към мен и подпря ръце от двете ми страни. — Казваш, че съм извършил зверство, така ли? Е, добре, готов съм пак да го направя. Може пак да го направя. Защото може да се наложи. Създадох лошо пространство, да. Цялото това време, което посветих на усилията си да го спра, беше напразно! Способността да унищожиш звезда е супероръжие и мога да постигна много повече, ако разполагам с това оръжие! А ти — сега очите му пламтяха от ярост — нямаш право да ме осъждаш заради това. Някога и ти щеше да направиш същото, ако беше на мое място!

— Не изпитваш и капка разкаяние за стореното! Изобщо ли не се замисляш?

От устните му се изтръгна безумен смях.

— Естествено, че не изпитвам! Чаках този миг години наред. Да видя как лошото пространство, което съм създал, поглъща враговете ми… Никога не съм изпитвал по-прекрасен, по-вълшебен екстаз. Ако ужасът им в тези последни мигове преди смъртта беше напитка, щях да започна да пия от чашата и никога нямаше да се уморя от вкуса. Защо да изпитвам и най-малко съжаление?

Не можех да откъсна поглед от него. Със сигурност говореше така, за да подчертае колко е сериозен, да ме накара да го проумея веднъж завинаги. Не беше възможно да е сериозен.

— Но сега всичко свърши — продължи той. — Свършено е. В безопасност сме. Нищо не ни застрашава. И това ще остане така само ако продължим напред според моя план, ето защо ще направим точно това. Ако днес трябва да убия невинен човек, за да те накарам никога повече да не търсиш друг невинен, който да използваш срещу мен, ще го направя. С удоволствие.

— И моето страдание ли е напитка, от която можеш да пиеш, без никога да се наситиш? — попитах тихо аз.

Ръката му се стрелна нагоре; за един миг, в който не можех да повярвам на очите си, помислих, че ще ме удари. Но треперещата му длан се спря съвсем близо до челюстта ми, без да ме докосва.

— Обичам те с цялото си сърце — каза тихо Тирус — и понякога наистина те мразя заради това.

После се оттласна с ръце, отдалечи се от мен и се понесе обратно към мястото си.

Останах там, притиснала гръб до стената. Отсега нататък щеше да бъде все така. Това представление щеше да зададе матрицата за всичко, което щеше да се случи. Ако го приемех, трябваше да приема всичко.

Тирус не смяташе да ми остави друг избор, освен да го приема.

Последното действие на танца наближаваше. Видях, че най-накрая са дали на Гладик свобода на движенията. Той приклекна, за да се оттласне колкото се може по-далеч от хората, за които знаеше, че скоро ще се опитат да го убият, и на лицето му се изписа паника.

Със сигурност знаеше, че няма спасение.

Погледнах надолу към него. Деликатният, слаб, добронамерен, страхлив Гладик. Само един човек. Само един живот. Едва забележима частица от вчерашното зверство, но тази частица означаваше всичко.

Когато отровихме Девини, Тирус попита кога един отнет живот ще стане прекалено много? Сега разбрах отговора.

Този живот.

Днес.

— Това означава да бъда твоя императрица — обърнах се аз към Тирус. — Така ще бъде отсега нататък. Ти смяташ да го убиеш и аз не мога да те спра.

За миг Тирус затвори очи и стисна основата на носа си.

— Преувеличаваш значението на всичко това. Гладик ще умре. Ние ще продължим напред. Утре ще се събудим и ще продължим напред, сякаш това никога не се е случвало.

Но аз не бях такава. Не бях.

— Спомняш ли си какво ми каза? Кое обичаш у мен? — попитах аз. — Обичаш това, че действам.

С тези думи се хвърлих към пода, за да спася Гладик.