С. Дж. Кинкейд
Императрица (47)

46.

— Стига толкова.

Вой. Ридания. Изхлипани думи:

— Чудовищно… Това е чудовищно…

— Да, да. Сега стига.

Очите ми бяха затворени. Насилих се да ги отворя и видях Тирус, седнал на трона си. Около него, незабавно навлизайки в новите си роли — като хлебарки, които колкото и да ги убиваш, се пръкват нови — стояха новите мъже и жени. Пощадените. Тези, които щеше да възвиси. Лукави, пресметливи, алчни или прекалено покварени, за да ги е грижа, че императорът току-що е избил предшествениците им, за да отвори място за тях. Повечето знаеха отпреди какво ще се случи — разбрах го от пръв поглед. И се преструваха, че вярват, че е дело на Пасус. След като се стекоха един по един в залата, нетърпеливо бяха започнали да говорят за териториите, които очакваха да получат.

Сега се взирах в Тирус с чувството, че го наблюдавам от някакъв друг свят. Фустиан нан Домитриан лежеше по корем на пода в краката му и ридаеше, жалък и противен. Когато го довлякоха тук, риташе и крещеше.

— Фустиан — подхвана Тирус и завъртя очи към тавана, — не знам каква част от това е преструвка и каква е истинско чувство. Вие сте свещеник и сте ми подръка. Още сега ми кажете дали мога да се възползвам от вас, или просто предпочитате да споделите участта на останалите.

Сълзите веднага спряха. Фустиан видимо се разтрепери.

— Довечера присъствието на един свещеник ще ми бъде полезно. Смятам да излъча запис на празненството, което ще устроя, за да успокоя империята, че всичко е наред. — Той допря върховете на пръстите на двете си ръце един до друг. — Ще произнеса реч и ще искам слово, изречено от Интердикта.

Устата на Фустиан потрепери.

— Но… но Интердиктът…

— Не е мъртъв. И Свещеният град не е унищожен. Кой ще дръзне да заяви обратното?

— Но…

Фустиан бавно навърза какво му се казва. Жалкият опортюнист у него надви служителя на религията. Той застана на колене и о, какво желание да угоди се изписа на лицето му!

— Тук… тук няма никакъв Интердикт. Освен ако…

— Освен ако какво, свещенико? — попита Тирус, без да бърза, удължи мига, защото искаше да чуе въпроса от самия Фустиан.

— Ваше величество да не би да има предвид… Да нямате предвид…

Сега Фустиан се взираше трескаво в лицето на Тирус, изпълнен с отчаяно желание императорът да спре да го държи в напрежение.

— Да не смятате да назначите… някого?

— Интердиктът е върховният водач на нашата вяра. Думите му са думите на Живия космос и всички трябва да им се подчиняват безусловно. Той е мъртъв — но смятам, че в общи линии все още има Интердикт.

— Не разбирам…

— Фустиан — рече Тирус и се изправи. Очите му бяха ледени. — Как мислите, кой е вашият Интердикт?

Това беше мигът, в който свещеникът проумя какво му казват. Ужаси се и това накара Тирус да се усмихне хищно. Тирус презираше от дън душа този човек и отсега нататък никога нямаше да му се наложи да прикрива чувствата си.

Фустиан беше прекалено ужасѐн, за да каже каквото и да било освен:

— Вие. Вие, Ваше величество.

— Точно така — потвърди Тирус, пристъпи към него и обхвана лицето му с ръце. — А кой ще раздвижи устните си, за да произнася думите на истинския Интердикт и да оповестява указите му, а в замяна да получава цялото богатство, уважение и почести, дължими на този Интердикт?

— А-аз. На драго сърце ще говоря и ще издавам такива укази, каквито заповяда моят милостив император.

— Да. И аз така си мислех — че ще се съгласите. Вие сте такава чудесна марионетка! Забелязвал съм го много пъти. Ще ви обсипя с толкова почести, че ще ви омръзне… — Той сниши гласа си до изпълнен със смъртоносна заплаха шепот, който можех да чуя единствено аз: — И с удоволствие ще гледам как умирате, ако ми дадете повод да съжаля, че съм ви избрал.

— Благодаря ви! Благодаря ви, благодаря ви…

Фустиан целуна краката на Тирус. Така, както Пасус беше принудил Тирус да направи пред него в Голямата хелиосфера. За един дълъг миг Тирус продължи да наблюдава Фустиан с неприкрито презрение, преди да бутне лицето му настрана с обувките си.

Нямаше по-презрителен жест от този, но Фустиан забърбори и за него благодарности. А аз почувствах, че не мога да понеса да наблюдавам тази гледка нито миг повече. Не можех да понеса нито едно от нещата, които се разиграваха пред мен, нито миг повече. Това беше властта — неприкрита, неукрасена мощ в най-чистата й форма. И беше отвратителна.

Вече бях стигнала до средата на коридора, в който ме бяха приковали към стената и ме бяха принудили да наблюдавам падението на Тирус, когато от говорителя се разнесе един глас:

— Любов моя. Няма ли да ми кажеш довиждане?

Сърцето ми запрепуска лудо. Завъртях се и видях, че фокусът на наблюдателните камери е прикован в мен. „Всемогъщи Хелиос!“ Очите на Тирус ме гледаха през тях, нали?

— Виждаш ли ме? — попитах аз.

— Да.

От говорителя на стената се разнесе тих смях.

— Аз дори не говоря. Само мисля думите. Знаеш ли, оказа се, че мозъкът ми е идеално настроен за този скиптър. Необходими са само концентрация, самоконтрол… Баба ми беше родена с идеален мозък за скиптъра. Чичо ми не. Колко ли е била разочарована!

От самото начало до края чичо му нямаше такива способности. Рандевалд не притежаваше никаква самодисциплина, никакъв самоконтрол над мислите си, затова така и не успя да овладее тънкостите на машините. Веднъж се опита да ни убие с ракетен снаряд и се постара да придаде на покушението вид на нелеп инцидент, от който един от небесните куполи на Александрия се разкъса и нахлу приток на кислород от помещението за декомпресия. Това беше най-добрият му опит.

Тирус никога не би се провалил. Неговият ум беше като острие, наточено до диамантена прецизност.

„Никога вече няма да се провали — помислих си аз и по гърба ми пробяга студена тръпка. — Контролът му ще нараства все повече и повече, докато накрая всеки, когото иска да убие, ще умре тогава, когато той реши.“

— Имам нужда от почивка. Спри да ме гледаш — казах аз и добавих: — Моля те.

Охранителните камери се наведоха надолу.

— Не искам да те задържам. Приятни сънища, любов моя.

 

 

Не бях сигурна, че някога отново ще успея да заспя. Единственото, което си помислих да направя, беше да потърся Високопочитаемия, за когото се интересувах дали е оцелял, макар и слабо. Бяха инокулирани Гладик преди трагедията на Лумина, но оттогава бяха минали години и аз не бях сигурна дали това го е предпазило от днешната резорбираща мъгла.

За последен път го бяха видели на Сократ — по-малък космически кораб, на който старият изкуфял сенатор Фон Юстас често организираше беседи — събирания на Високопочитаеми и Излишни с интелектуални наклонности. Тези събирания бяха със свободен достъп, аполитични и философски по характер. Единственото изискване беше участниците да са поддръжници на безстрастната, лишена от емоции логика, докато се намират на борда, както и да са абсолютно трезви. Забраната на интоксикантите беше направила тези беседи доста непопулярни. Това, че Юстас беше ексцентрик, също не му помагаше. Той никога не се възползваше от фалшивата младост и с удоволствие се подиграваше на тези, които прибягваха до нея. Обичаше обоснованата критика, но отказваше всички предложения да се облагодетелства дори когато Тирус се опита да го съблазни да стане член на Личния съвет.

Днешната беседа навярно бе замислена да включва наблюдаването на моя Ритуал на покаянието, а после — и обсъждане на последиците от него. Холографският кръг за изображение в центъра на стаята все още показваше интериора на Голямата хелиосфера, която сега беше съвсем празна — виждаха се само труповете на двама Излишни.

Много от потенциалните участници в дебата лежаха мъртви на пода.

Гладик седеше край една от големите кръгли маси, обвил ръце около тялото си. Просто седеше на масата сам, съвсем неподвижен. Изглеждаше мъртъв, като труповете, които го заобикаляха. Погледът ми обходи залата, която бе с нисък приоритет за обслужващите ботчета, така че телата все още лежаха там, където се бяха изтърколили от столовете си. Имаше чинии с полуизядена храна, до които не се виждаха обядващи, така че сигурно още хора са били пощадени и са избягали.

Нямаше и следа от стария сенатор Фон Юстас.

— Гладик — казах аз.

Той продължи да се взира в масата. През два стола от него един мъж бе повърнал кръв върху покривката, преди да се свлече и да забие глава в чинията си. Срещу Гладик кракът на някаква жена стърчеше във въздуха — тя се беше прекатурила назад на стола си.

— Гладик!

Хванах го за рамото, стиснах го силно, разтърсих го.

Нищо. Вдигнах ръка, за да го ударя леко, но премислих, защото той неочаквано проговори:

— Немезида.

Гласът му беше спокоен. Зловещо спокоен.

— Какво има, Гладик?

— Това… това истина ли е?

Беше видял как същото се е случило на Лумина. Осъзнах го и огледах помещението, за да видя пълния ужас от това, на което беше станал свидетел току-що. Гладик е бил на Лумина, а сега случилото се там се е повторило. Навярно е сънувал кошмари — безброй кошмари. И сега всичко се повтаряше.

— Това е самата истина — казах му аз.

И думите, които произнесох, най-накрая проникнаха в съзнателната част от мозъка ми. Точно тогава най-накрая се изтръгнах от шока и вцепенението и се огледах наоколо с ясен поглед. Наистина погледнах какво е извършил Тирус. Тук нямаше прозорци, затова не можех да видя лошото пространство, което продължаваше да разкъсва шестзвездната система, но го усещах. То пращеше в съзнанието ми — тази светлина, тази кървяща рана в тялото на вселената, на чието унищожаване Тирус някога се беше отдал изцяло. Тази, която беше създал току-що. Беше планирал всичко това предварително, беше го подготвил веднага след завръщането ми, знаейки цената, която трябваше да плати за това. Навярно са му били необходими много време, внимание и усилия. Знаел е точно колко разрушение ще предизвика, но го беше направил без капка жалост.

„Това не е Тирус.“

Разбрах го със сърцето си, с душата си. Тази мисъл стисна гърлото ми с ужасна ръка, но не можех да обърна гръб на истината. Колко жестоки бяха надеждите, които се породиха в сърцето ми, когато той ми каза, че още ме обича, там, в Слънчевата спалня! Когато ми каза, че се е освободил от веналокса. Наистина се беше освободил. Беше успял.

Просто не навреме. Не беше успял да спаси себе си.

Свих юмруци. Знаех какво трябва да сторя.

— Знам един начин да излезем оттук — обърнах се към Гладик. — Ще ти помогна да избягаш.

Той вдигна към мен нефокусирания си поглед.

— Така ли?

— Знам една транспондерна честота. Чрез нея ще се свържеш с човек с кораб, който може да те спаси. Можеш да избягаш. Но ще ти поискам нещо в замяна. Можеш ли да ми го намериш? Трябва ми термитна смес.

Той продължи да ме гледа, без да казва нищо.

Започнах да ровя в джобовете на мъртвите, докато не намерих таен лист, и надрасках на него транспондерната честота на Невени. Гладик я погледна с помътен поглед.

— Свържи се с този кораб. Махни се оттук. Но първо ми намери термитна смес.

— Не знам какво е това — промълви той.

— Вещество, което може да унищожи машина. — Само толкова знаех. — Моля те. Нямаш представа колко е важно! Питай някого. Сигурно имаш състояние. Плати на някого. Нямам какво друго да предложа, но не мога да го набавя сама…

— Моля те. Не мога… Немезида, точно сега аз просто… Не мога да се занимавам с това. Не мога.

— Поне веднъж в живота си — изръмжах му аз, — само веднъж не бъди жалък слабак, Гладик! Наистина е важно!

Той издаде някакъв приглушен звук. Да ме отнесе супернова дано, щеше да се разплаче!

Колко безполезен беше! Грубо се отдръпнах от него. Исках да разкъсам нещо на парчета. Дори не можех да изпитам удоволствие от обидите, които му отправях. Просто се огледах наоколо и си представих как ли се е чувствал, докато е растял — едно чувствително момче, заобиколено от Високопочитаеми. Баща му се беше отказал от него в името на властта, знаейки, че това най-вероятно ще доведе до смъртта му. После същият този баща беше убит от императора, който започна да тероризира Гладик, да му поставя клопки, да го принуждава да взема веналокс; а сега, след всичко това, той беше видял как резорбиращата мъгла убива всички наоколо за втори път. Аз бях родена със сърцевина, корава като диамант, и съзнателно се мъчех да смекча душата си, макар и малко… Но Гладик беше податлив, нежен и слаб, принуден да живее във вселена, оформена от хора, които приличаха повече на мен.

Потърках очите си с длани. В такива моменти ми се искаше да не бях се научила да изпитвам съпричастност към другите. Беше толкова потискащо.

— Съжалявам — казах му.

Върнах се при него и направих нещо, което се бях опитвала с всички сили да избегна: обвих ръце около него в опит да го утеша.

Прегръдката ми го накара да се стегне и Гладик се разтрепери.

— Шшт, шшт — промълвих аз. Гласът ми беше прекалено отсечен и не можах да налучкам интонацията, но поне се опитах. Тялото му омекна и той прие прегръдката ми.

Отдръпнах се, но Гладик продължи да ме гледа умолително, объркано. Нямаше да ми помогне да поправя ситуацията. Трябваше да свърша всичко сама. Оставих го там и излязох. Мислите ми все още се въртяха около това загадъчно вещество. Термитна смес. Тя щеше да унищожи този скиптър и да отнеме тази чудовищна власт от ръцете, на които вече не можех да вярвам да я управляват.

Термитната смес щеше веднъж завинаги да прекърши властта на Тирус над това място. Той щеше да остане разярен от предателството, но истинското предателство би било да направя каквото и да било друго.

Сърцето ми подсказваше едно с абсолютна сигурност: онзи Тирус, който ме помоли да стана негова съпруга на Александрия, онова момче, застанало на небето в библиотеката си заедно с мен… то щеше да бъде ужасено, ако можеше да види бъдещето, да разбере, че ще стигне дотук.

Това момче по-скоро би умряло, отколкото да се превърне в тиранин.

Затова щях да го спра.