С. Дж. Кинкейд
Императрица (46)

45.

За един миг на ужас, през който останах като вкаменена, раната, отворила се във вселената, заблестя пред очите ми. Изглеждаше почти наситена… Висеше там, в Космоса, странно неподвижна… Във всички посоки от нея кървяха едва забележими, тесни като игла ивици бяло. Невредимите кораби от периферията на армадата се опитаха да променят курса си, но инерцията на движението ги запрати към гибелта им. Те изчезнаха във филизите на тази ненаситна яркост, която ненадейно се разтресе и отново закърви, за да погълне още и още, хищно, веднага…

— Не може да бъде. Това не е истина — промълви най-накрая Пасус с приглушен безизразен глас.

Отказът му да приеме действителността се разнесе без резонанс във въздуха, пропит с резорбираща мъгла. Съвсем близо до нас самата тъкан на вселената се беше превърнала в грозна рана, която се разширяваше все повече и повече с всяка изминала секунда и изригваше смъртоносна лента от светлина, унищожаваща всичко, до което се докоснеше. Всичко, което виждах, ми се стори странно отдалечено, защото не беше възможно да е истина. Точно както беше казал Пасус. Не беше възможно да виждам лошо пространство, разпростиращо се в шестзвездната система на фамилията Фон Домитриан.

— Можете да вярвате на очите си, Алектар — продължи Тирус и прокара длан по прозореца. — Оказа се, че било много лесно да създадеш лошо пространство. Стига само да объркаш няколко от условията, когато някой кораб се опита да премине в хиперпространството… И край. От това би излязло смайващо евтино светлинно шоу за бъдещите представления в империята… — Той се извърна, погледна към нас и устните му се разкривиха в жестока усмивка. — … Стига само да знаех как да го спра.

Не можеше да го поправи. Останах стъписана от това разкритие.

Тирус беше създал нещо, което не можеше да унищожи.

Отстъпих назад, отдръпнах се от него, защото усетих с цялото си същество колко е нередно. Озарен от ослепителния ярък блясък на пагубното образувание, с което се беше зарекъл да се бори, Тирус размишляваше:

— Колко хора на тези кораби се смееха, когато чуеха, че лошото пространство представлява заплаха? Как смятате, какво си мислят точно сега? — попита той и ни остави да осмислим думите му. — Е, предполагам, че не мислят. Сигурно крещят.

Лошото пространство беше впримчило най-близката звезда. В този миг осъзнах, че шестзвездната система е обречена. Още кораби пропадаха, изчезваха в ослепителните дълбини на светлината. Тирус го беше причинил. Той беше създал това пространство. Навярно използваше скиптъра дори сега, защото разстоянието между Хризантемиума и тази диплеща се бяла смърт нарастваше, макар че унищожението ставаше все по-голямо. Но нищо не можеше да заличи стореното. Той съзнателно бе създал в родната си система лошо пространство, без да може да го спре.

Не проумявах как е възможно да го е направил нарочно. Цялото ми същество отблъскваше мисълта, че това е истината. Скоро щях да се събудя. Не можеше да не се събудя.

Пасус ненадейно хукна към вратата. Това ме изтръгна от замайването ми. Втурнах се след него… но Тирус ме спря.

— Не се занимавай.

— Тирус… — възразих аз и се обърнах към него.

Той просто ме погледна. Посочи към очите си.

— Сега вече няма къде да ми избяга.

С тези думи искаше да ме успокои.

Вместо това кръвта ми се смрази.

Тирус се приближи спокойно към мен, взе ръката ми в своята и ме поведе към вратата. Тръгнах с него замаяна, излязох от Голямата хелиосфера… и се озовах във Валор Новус. Целият му под беше застлан с трупове.

Огромните прозорци ни показваха Хризантемиума, отразяваха зловещата светлина, която не можехме да видим от този ъгъл. Онези космически кораби на док, които бяха засегнати не от лошото пространство, а от резорбиращата мъгла, приличаха на недокрай отсечени клони, които се люшкаха напред-назад на фона на светлината и бездната, в която само допреди няколко минути имаше толкова много живи хора.

Подът беше покрит с тела. Толкова много мъртви! Коленичил между тях, видях сломения и безмълвен Алектар фон Пасус.

— Не сте стигнали далеч — отбеляза Тирус. — Най-накрая проумяхте ли, че вие направихте точно това на Лумина, причинихте го на милиарди хора? Много повече от тези, които аз убих днес.

— Какво ще правите с мен? — попита сенаторът с дрезгав глас. — Ще ме изтезавате ли? Ще ме хвърлите в някоя черна дупка? О, сигурен съм, че точно това възнамерявате! Сигурно го очаквате от цяла вечност.

— Някога най-голямото ми удоволствие беше да си представям този край — призна Тирус. — Фантазирах си как ще отмъстя за позора с позор и ще ви накарам да копнеете за смъртта, преди да се смиля и да ви я дам… Но това отдавна го преодоляхме, не е ли така? Скъпи Алектар, в мащабен план в крайна сметка вие ми помогнахте повече, отколкото ми навредихте. Години наред се радвах на абсолютна безнаказаност. Благодарение на веналокса можех да припиша всичките си прегрешения на вас. Дори жестокостта, която проявих днес. Ще се скрия зад благонадеждния си човешки щит. На оцелелите Високопочитаеми ще кажа, че сте били вие. Всички данни ще покажат, че вие сте финансирали тази операция. А аз ще се измъкна безнаказано, след като заличих цялата си политическа опозиция. Това е мигът на нашия триумф! Погледнете към прозореца. Искам да ви възнаградя.

Сега гордият сенатор Фон Пасус изглеждаше смазан и разгромен. Той се подчини: погледна.

Имаше едно събитие, наречено Пробуждането, за което се говореше приглушено, със страхопочитание. Това беше мигът, в който Хризантемиумът откликваше на зова на новия си господар, и сега го видях. Всички тези хлабаво свързани космически кораби започнаха да се свиват и разпускат като мускул. Отдавна отслабнали светлини отново заблестяха, живи и ярки. Машини, които от няколко години се носеха лениво в Космоса, ненадейно се стегнаха, набраха енергия, насочиха оръдията си всички едновременно. Полезрението ни се изпълни с проблясъци на метал и светлина, а конфигурацията от кораби, допреди миг така хлабава, започна отново да приема формата на онзи организиран Хризантемиум.

— Веднъж вече сте видели как чичо ми прави това и то е променило живота ви — каза Тирус. — Струва ми се редно това да е последното нещо, което ще видите, преди да умрете.

Пасус погледна към гърба на своя император. Лицето му се разкриви от предусещането на гибелта му. Миг по-късно едно ботче по сигурността се отдели от стената, стрелна се надолу и изстреля към него един-единствен, нехаен светлинен лъч.

Какъв позорен, безцеремонен край за човек, който искаше да се превърне в легенда!

А Тирус, неговият палач, дори не си направи труда да погледне.

Вместо това се взря в мен със сърдечно, радостно очакване.

— Имам нещо за теб, Немезида. От години копнея да ти го дам, и сега е твое. Погледни натам.

Той кимна… към едно от телата.

Когато не помръднах, той пристъпи към момчето и побутна главата му с крак.

— Виждаш ли? — попита той и когато видя неразбиращото ми изражение, добави: — прислужник.

— Искаш да ми дадеш мъртъв прислужник? — успях да попитам аз някак си.

— Всички мъртви прислужници — усмихна се широко Тирус. — Огледай се наоколо, любов моя. В целия Хризантемиум няма да намериш ни един-единствен жив прислужник, а тук имаше най-много прислужници в цялата империя — тук, както и на тези кораби. — Той се почука с пръст по слепоочието си. — Спомних си.

Никога не бих могла да си представя по-страховит подарък.

— О, Тирус! — беше единственото, което успях да изрека.

Погълнат от въодушевлението на мига, той не забеляза изражението и тона ми. Вместо това махна с ръка и бръмченето на невралния супресор спря. Усетих как силата се разлива обратно в тялото ми, но не ме успокои… Вместо това само подчерта абсолютната власт, която той току-що беше придобил над мен.

Над всички.

Тирус прекрачи телата на жертвите си и се приближи към прозореца, за да погледне делото си. Суперструктурата около нас започна да се отдалечава по-бързо от ужасната заплаха на лошото пространство, което поглъщаше все по-голяма част от шестзвездната система. Сега се беше вкопчило във втора звезда.

Хипергигантът Хефест. Звездата, която гореше пред Голямата хелиосфера и ни тласкаше към изпитанията, които щяха да последват.

Скоро и тя щеше да бъде унищожена.