С. Дж. Кинкейд
Императрица (45)

44.

Резорбиращата мъгла беше интелигентно биологично оръжие. То регистрираше плътността на атмосферата и се разпространяваше в онези нейни слоеве, в които беше възможно да живеят дишащи, живи бозайници, вместо да се носи нагоре и да се разсее из Космоса.

Всяка нейна спора се саморазмножаваше, докато мъглата достигнеше определена наситеност в даден участък, след което тези спори се местеха другаде и повтаряха процеса в следващия достъпен участък. Мъглата „бележеше“ всеки участък, през който беше минала, за да не запълва два пъти едно и също помещение. Така фаталното биологично оръжие ставаше все по-гъсто и плътно, докато накрая не можех да видя никого другиго в Голямата хелиосфера. А после се разреди.

Очите ми разпознаха падналия слуга на Пасус, както и двамата Излишни, които допреди малко ме държаха. И двамата лежаха на земята. Кръв шуртеше от очите им, от носовете и устите им, изригваше от дробовете им, докато се втечняваха.

Дръпнах се назад от тях и се блъснах в Тирус.

Ръцете му ме хванаха за кръста.

— Шшт.

Обърнах се и го погледнах. Отчужденият, безразличен Тирус, който се зарадва на хубавата зелена риза и нямаше търпение да се отърве от мен… Този Тирус вече го нямаше. Беше го заменил този човек, който изглеждаше изваян от камък, дори когато последните филизи на биологичното оръжие се промъкнаха в клапаните.

Към общата циркулация.

Която щеше да ги разпространи навсякъде.

Замръзнал на мястото си, Пасус наблюдаваше мъртвите Излишни. Фустиан нададе вик и хукна към вратата…

— Не разбирам. Какво… — започна Пасус.

— Винаги съм смятал, че задачата на император Амон е била много трудна — да даде незабелязано отрова на толкова много хора, без да го разкрият — обърна се Тирус към него. — Мисля, че с вас имахме няколко разговора на тази тема посред нощ. Разсъждавахме за това. Е, след като сега и аз тайно дадох вещество — контрагент — на хората, които избрах да оцелеят днес, — мога да ви кажа, че всъщност е много лесно. След като си напълних джобовете с парите от Атлас, просто платих на хора, които намериха контрагента и го дадоха вместо мен.

Фустиан започна да крещи. Погледът ми се стрелна към него. Той стоеше пред отворената врата и се взираше в главната алея на Валор Новус. Сега тъмната мъгла се намираше там и през нея се виждаха бледи очертания на фигури, разнасяха се крясъци — толкова много крясъци, истинска какофония.

„Всемогъщи Хелиос!“ — помислих си аз.

Фустиан затвори вратата и падна на колене, като си мърмореше нещо.

Хладните преценяващи очи на Тирус бяха приковани в Пасус, който сега сякаш разбираше какво означава случилото се.

— Атмосферата в целия Хризантемиум е свързана. Вие ще…

И тогава проумя. Осъзна, че безброй хора ще загинат. Дръпна със замах ръкава си нагоре и изкрещя в трансмитера си:

— Императорът еднолично използва резорбираща мъгла! Не знам кой е загинал. Не съм го замислил аз. Нямам нищо общо…

Тирус ме погали по косата, без да спира да наблюдава сенатора с леко развеселен поглед.

— … донесете космически костюми! — крещеше Пасус в неистов стремеж да докаже, че няма пръст в използването на мъглата. — Доведете медицински ботчета! И… и…

— Защо си губите времето, Алектар? — попита Тирус и се обърна към мен: — Толкова време се мъчеше единствено да ме обвърже още по-здраво към себе си, а сега си мисли, че може да се отрече от това, което направих!

— Не! Вие ще платите за това, не аз! — възрази Пасус. — Само вие сте виновен! Знаете ли колко от собствениците на тези кораби имат роднини тук!

— Вече нямат — поправи го студено Тирус.

Преместих поглед от единия към другия и осъзнах какво се случва: тези кораби не бяха техни съюзници в някаква тайна сделка. Тирус не беше уговорил нищо предварително и Пасус беше прав да мисли, че ще си отмъстят. Значи Тирус беше нанесъл удар и сега тези кораби щяха да отмъстят за хората, загинали около нас. Чудесно!

Можех да приема смъртта.

И дори да се възползвам от нея.

— Пасус — казах аз.

Той се обърна към мен. Аз забих крак в слабините му и той се преви надве. Вкопчих ръка в косата му и може би щях да го нараня наистина, ако Тирус не се беше обадил:

— Спри!

— Защо? — почти изръмжах аз.

— Не още — каза Тирус. — Дай ми трансмитера му.

Стоварих ботуша си върху ръката на Пасус, без да обръщам внимание на крясъка му, изтръгнах трансмитера и го метнах към Тирус. После оставих подметката си да се забие в тези кости. Тъй като не разполагах с цялата си сила, Пасус успя да ме избута, да ме отблъсне назад.

Аз обаче се усмихнах в свирепо обещание право в бледото като тебешир лице на сенатора. Зад гърба ми се разнесе гласът на Тирус:

— Говори вашият император. Виждам, че сте чули съобщението от сенатор Фон Пасус и се мобилизирате в отговор. — Той погледна към тези кораби, толкова многобройни, такава съкрушителна сила. С мощта, с която разполагаха, при други обстоятелства биха могли да оформят своя собствена суперструктура. — Това, което ви каза сенаторът, е истина. Току-що убих огромен брой хора. Спрете и се оттеглете, или и вие ще ги последвате.

Това беше безполезна заплаха. Корабите не се оттеглиха, а се приближиха достатъчно, за да мога да различа отделните светлини от прозорците дори на най-отдалечените. Скоро хората там щяха да започнат да изстрелват въжета към Хризантемиума, да отворят със сила люковете и да нахлуят, облечени в космически костюми, въоръжени и готови за отмъщение.

— Е, добре — въздъхна Тирус и запрати настрана трансмитера. — Поне се опитах.

В кръвта ми пламна пожар. Замаяно радостно очакване се бореше със страх за него и аз се приближих до Тирус.

— Ще вземем оръжия. Ще се борим до последно. Можем да вземем много от тях със себе си. Но най-напред… — усмихнах се аз дивашки на Пасус — … ще изпитам удоволствието да знам, че и вас ви чака същото.

— Аз нямам нищо общо! — възрази сенаторът. — Не съм участвал и записите от наблюдението ще го покажат! Те гледаха през прозорците. Със сигурност са видели колко съм изненадан!

— Не. Видяха ви покрит в мъгла — поправих го аз с жестоко задоволство. — Видяха ви как стоите прав, след като мъглата се разнесе.

— Те ще проявят здравомислие! — настоя Пасус.

Тирус го изгледа с ледена развеселеност.

— Имате прекалено голямо доверие в рационалността на човешките същества.

— Имах прекалено голямо доверие във вашата рационалност! — изръмжа Пасус. — Веналоксът трябваше да отстрани тази глупава сантименталност…

— Да, и наистина я отстрани — съгласи се Тирус и закрачи към него. — Едно време хранех такива надежди за тази империя! Мислех, че ще обединя хората, за да застанат заедно срещу външната заплаха, надвиснала над всички ни. Сега виждам, че това са били детински илюзии. Хората не се обединяват в името на обща кауза, когато са изправени пред бедствие. Не. Това е последното средство. Това се случва само след като са се изпотъпкали един друг в стремежа си да отмъкнат каквото могат от трупа на своята цивилизация.

— За вас няма спасение.

— Известно време и аз го вярвах — съгласи се Тирус. — А после преодолях въздействието на веналокса, точно както казах на Немезида в спалнята — и най-накрая видях съвсем ясно стремежа ви към признание, което само аз можех да ви дам. Използвах го. Приех ви. Поканих ви да живеете в императорските покои. Вие останахте толкова възхитен, че предавахте всичките си съобщения, вършехте всичките си дела тук, под носа ми, където можех да виждам всяко ваше движение и да събера всички оръжия, от които се нуждаех. Алектар, аз наблюдавах маневрите ви със свещениците. От вас разбрах кои са те, от първия до последния.

Пасус рязко си пое въздух.

— Такива вярващи мъже и жени — продължи подигравателно Тирус, — но техният Жив космос не можа да ги предпази от въпроса, който накарах да им зададат: какво предпочитат да загубят — ръката или главата си? И знаете ли, странно — тези свещеници винаги предпочитаха да загубят ръката си! Същата ръка с диода, който им даваше власт над моя скиптър, така че диодите бяха имплантирани повторно в ръцете на всеки наемник, когото изберях. Тези наемници с готовност повториха всички думи, които поисках от тях, в замяна на част от печалбите от Атлас.

— Значи можеш да овладееш скиптъра — промълвих аз едва чуто.

Тирус прокара пръст по ръката си, точно над мястото, в което бе поставил това късче метал. Отвъд прозореца космическите кораби насочваха оръжията си за изстрелване на въжета.

— Вече го овладях. Една капка кръв в спалнята и оттогава чувствам как с всеки удар на сърцето ми гласът на скиптъра звучи все по-силно в ума ми. Дали да не го пробваме?

Сърцето ми заби с трескава надежда, защото Тирус можеше да накара тези кораби да се заковат на място още сега, в този миг…

Той помръдна леко с ръка. Флагманският кораб на армадата избухна в ярка светлина… сякаш набираше енергия за скок в хиперпространството. А после се разцепи. Не беше експлозия, а цепнатина, разрез, който се зароди във вътрешността му и се разпростря навън, сякаш нечия невидима ръка бе разцепила самия Космос. Линията запълзя във всички посоки и от всички кораби на пътя й се заизсипваха блеснали части от механизми и западаха в черната бездна. От двигателите им изригна огън, който обаче не намаля… Не. Напротив. Ивицата светлина ставаше все по-блестяща, докато накрая ме заболяха очите. Тази рана в Космоса се диплеше, разрастваше се, извиваше се, местеше се, поглъщаше все повече и повече…

Чух вика на Пасус, чух как сърцето ми бучи в ушите. Бяла ивица, подобно на панделка, започна да придобива форма, която ми беше ужасяващо позната.

Залитайки, Пасус се дръпна от прозореца, но Тирус пристъпи по-близо до него.

Сложи ръце на перваза. Черният му силует се очертаваше ясно на фона на огромната зейнала бездна, която сега поглъщаше космическите кораби въпреки неуспешните им опити да отлетят.

Всемогъщите звезди да са ни на помощ!

Тирус току-що беше създал лошо пространство.