С. Дж. Кинкейд
Императрица (44)

43.

Краката ми се подгънаха и Тирус неодобрително цъкна с език.

— Прекалихте със силата — обърна се той към Пасус. — Не ми казвайте, че не сте разбрали: мога да я убедя почти във всичко. — Той отвори скъпоценния камък на пръстена си, смръкна от веналокса и въздъхна с облекчение. Веществото не ми приличаше на неактивна съставка, неутрализирана от сплавта.

— Дори и вие не бихте могли да я убедите за това — каза Пасус.

Тирус дрезгаво се засмя.

— Можеше да ми хареса да пробвам — рече той и на лицето му се изписа такова спокойствие… като на пристрастен, който си е получил дозата…

В стомаха ми се надигна гадене.

„Преструва се — помислих си аз. — Не може да е друго.“

Пасус го хвана за рамото, за да му помогне да запази равновесие.

— Чудесно се справихте.

— Не беше лесно. Изчадията — продължи Тирус и ми се усмихна накриво — не използват банята кой знае колко често. Постоянно й давах вино…

Наистина ме беше убедил да изпия доста…

— … с надеждата, че ще отиде да се облекчи, за да мога да я накарам да повярва на историята как съм преодолял веналокса, но… все едно си имах работа с камила. Може би в буквалния смисъл. Любов моя, Интердиктът спомена ли за камилско ДНК в онзи разговор за създанията? Мина толкова време.

Сега се помъчих да си спомня. Беше ли използвал веналокс в умивалнята?

Не. Не! Прогоних тази мисъл, защото се намирахме насаме, защото не му се налагаше. Не му се налагаше… Не. Това беше уловка. Той ми беше казал…

Беше казал…

— О, научих някои наистина интересни неща — продължи Тирус и се обърна настрана. Въведе код за съобщения и каза на гласа от другия край: — Има един космически кораб на име Арбитър. Бегълката Невени Сагнау е на борда. Разпратете бюлетин.

— Тирус! — възкликнах аз ужасена, защото… защото дори ако наистина играеше роля (а аз си казах — казах си, че е така!), действията му можеха да доведат до залавянето на Невени.

— Любов моя, мое мило сърце — подхвана Тирус, — Сагнау е твоя приятелка, но не и моя. У това момиче има нещо неприятно. А и, честно казано, мисля, че ще разрешим този проблем със Свещения град, като престанем да говорим за него, затова не мога да допусна тя да обикаля наоколо и да разпространява слухове. Съжалявам, но трябва да открия малката ти приятелка и да я убия.

— Но… — Но аз му бях казала за Невени, за да знае само той. Тирус. Защото… защото вярвах на Тирус.

„Тирус — помислих си аз, — започваш да ме ужасяваш. Моля те, дай ми някакъв знак, че всичко това не е истина.“

— Не виждам причина да не започнем веднага — обърна се Пасус към Тирус. — Сигнализирах на всички заинтересувани страни. Много от тях ще използват екрани в Хризантемиума, но имаше доста, които се съгласиха с предложението ви. Много е находчиво. Ще се съберат така, че да ги виждаме от хелиосферата.

— Защо? — Гласът ми беше едва чут шепот.

Без да ми обръща внимание, Тирус започна да се оглежда.

— Ще ми се да имах време да се преоблека. Бялото не ми отива.

Пасус се усмихна и извади от джоба си сгъната зелена одежда.

— Трогнат съм — каза Тирус и смъкна туниката си там, на място. После нахлузи прилепналата зелена риза, докато аз само ги гледах, опитвайки се да проумея какво означава всичко това.

— Не казахте нищо за Атлас.

— Кораба, който очевидно сте придобили и препродали зад гърба ми? — уточни Пасус.

Тирус, който приглаждаше ризата, се спря.

Пасус се засмя.

— Тирус, вие сте си го спечелили. Сключили сте сделка и печалбата е ваша. За в бъдеще няма нужда да криете от мен такива неща.

През цялото ми тяло премина някакво противно усещане, когато видях колко изненадан и доволен е Тирус, че Пасус няма да му изтръгне от ръцете нещо, което самият той беше откраднал от някой друг.

— Погрижихте ли се корабите отвън да имат чудесна видимост, Алектар? Наистина искам да си възвърна благоволението на Високопочитаемите, доколкото мога.

— Това ще свърши работа. Те ще ви се възхитят заради този жест — измърка Пасус.

Тирус кимна със задоволство.

— Немезида, ела.

Тирус тръгна по коридора, но аз не помръднах. Когато осъзна, че не вървя с него, се обърна. Удоволствието, изписано на лицето на Пасус, не ми хареса. В главата ми се беше оформила ужасна картина. Струваше ми се, че най-кошмарните ми страхове ще се сбъднат.

— Казал си ми това, което исках да чуя — промълвих с дрезгав глас. — Когато говорихме в спалнята, ти си планирал предварително всяка дума заедно с него.

— Не всяка дума — уточни Тирус. — Но да, наистина казах това, което мислех, че искаш, а ти ми даде това, което искам, любов моя. И не само в едно отношение. — Погледът му се плъзна одобрително по тялото ми. — Не е ли това целият смисъл на брака? А сега ще ми направиш още една услуга.

Той рязко кимна. Чух шум от забързани стъпки. Някакви ръце ме сграбчиха, но не се опитах да окажа съпротива.

Просто… не се опитах.

Скоро щеше да се случи нещо страшно. Тази мисъл беше като погребален звън, който не спираше да кънти в мозъка ми.

Бях му повярвала.

А той ми беше предложил надеждата, че не съм загубила всичко, само за да ми я отнеме пак…

Ако смятаха да ме убият, не можех да си представя, че изобщо ще се опитам да се съпротивлявам. Навремето не разбрах какво изпитва Гладик в хелиосферата, в деня, в който бях отишла да му прережа гърлото. За първи път усещах такава пустота, че нямаше значение дали ще живея, или ще умра.

Нямаше значение дори това, че Тирус не се интересуваше достатъчно, за да остане, а Пасус отново се бе отдал на удоволствието да се наслаждава на изражението ми, докато бях принудена да вървя през хелиосферата.

— Чудесно се справи: веднага потегли към Евридика — каза той. — Много ме зарадва. Дори повече, отколкото зарадва императора. Аз съм този, който вижда изгодата от този съюз. Той беше готов да се ожени за някоя Високопочитаема заради богатството й, ако му бях позволил. Ако не го бях държал под око, със сигурност щеше да се забавлява с други жени. Аз бях най-големият поддръжник на вашия брак.

Ако се стремеше да получи отговор, не му го дадох.

Бях прекалено смазана, за да говоря.

Бях прекалено смазана за каквото и да било.

— Фактът, че си толкова популярна сред Излишните, прави това развитие на нещата много полезно. Така остана само проблемът с Високопочитаемите — продължи Пасус. — Тъй като сега се знае със сигурност, че си оцеляла след Тигрис, това потвърди подозренията им, че ти си го организирала. Много хора умряха или едва не умряха и сега имат още една причина да те мразят. Време е да задоволим потребността на Високопочитаемите от отмъщение.

— Просто давайте по същество — прекъснах го аз. — Какво искате? Да ви кажа, че сте победили? За мен това няма значение. Убийте ме! Прережете ми гърлото в хелиосферата. Няма значение.

— Не. За съжаление твоята смърт ще вдигне на бунт Излишните. Трябваш ни жива. Но също така трябва и да умиротворим Високопочитаемите. Твоят съпруг измисли находчиво решение. Възможно е аз да съм му предложил вариант на тази идея преди година-две, но той го предложи сам веднага щом разбра, че си се върнала. Искам да знаеш, че всичко това е негово дело.

Влязохме в Голямата хелиосфера и се изненадах само за миг, когато видях, че всички космически кораби, разпръснати навън в Космоса, са насочени към нас. Бяха приели предложението на Тирус да видят лично какво ще се случи през увеличителните стъкла на прозорците си.

Тирус стоеше до Фустиан, изпълнен с очакване, онези, които ме влачеха, ме тласнаха напред, а Пасус се провикна:

— Може ли да имам честта аз да й кажа?

Тирус пренебрежително махна с ръка и пръстенът му проблесна на светлината. Погледът му беше прикован в космическите кораби отвъд прозореца.

— Тук си за Ритуала на покаянието.

Ритуалът на покаянието.

Мозъкът ми спря да работи.

Знаех какъв е този ритуал.

Средата, компромисът, който не беше екзекуция, но не беше и оскърблението аз да властвам над Високопочитаемите като императрица.

Ритуалът на покаянието се изпълняваше с цел да отстрани способността на човек да се държи нападателно. Точно такова наказание Високопочитаемите биха сметнали за честно да ми наложат.

Можеше да се постигне с висока концентрация на Скорпионов дъх, а можеше и Фустиан да пъхне иглата в носа ми и директно да увреди мозъка ми. И в единия, и в другия случай резултатът щеше да бъде ритуална лоботомия.

Никога повече нямаше да мога да действам самостоятелно.

И нямаше да има изцеление. Никога.

Не беше възможно.

Съзнанието ми отказваше да проумее този ужас.

А Тирус чакаше със зле прикрито нетърпение пред Фустиан. Сякаш гледаше през мен, докато Пасус махаше на един слуга, който носеше… носеше украсена със скъпоценни камъни игла.

За да я прокарат през носа ми.

Да я вкарат в мозъка ми.

По възможно най-свещения начин.

— Не! — извиках аз и задърпах ръцете, които ме държаха, но не можах да се изтръгна от тях.

Сега Тирус отново се взираше през прозореца. После вдигна ръкавицата си и проговори в трансмитера:

— Кажи им да стеснят формацията. Корабите отзад няма да виждат.

— Тирус! — промълвих с треперещ глас. — Не. Не го прави. Недей!

— Не се опитвай да се съпротивляваш — обърна се той към мен. Сега очите му срещнаха моите, кротки и безразлични. — Няма нужда да ти причиняват болка.

— Ти не… Тирус, моля те! Пасус те манипулира…

Сенаторът се разсмя.

— Нали ти казах, това е решение на съпруга ти. Не мое.

Тирус не го отрече. Дори не си направи труда да покаже, че забелязва присъствието ми, сега, когато беше получил това, което искаше. Просто оправи зелената си туника, зает с външността си — точно сега!

Поклатих глава. Продължих да я клатя. Не беше възможно. Това беше някаква уловка, трик. Тирус нямаше да ми го причини. Нямаше. Трябваше да ми каже. Трябваше само да ме погледне — един поглед, за да ми каже, че нещата вървят според плана…

Със сигурност щеше да го направи отново — да ме спаси от тази ситуация, да докаже, че е моят чудотворец. И все пак, когато ме принудиха да падна на колене пред Фустиан нан Домитриан и той започна да чете Литургия на злодеянията над главата ми — основно заради загиналите на Тигрис — осъзнах истината.

Това не беше уловка.

Не беше възможно да е игра, зрелище, шарада, защото бяхме минали покрай отвора на черната дупка. Нямаше връщане назад. Всички тези кораби отвъд прозореца се бяха събрали там, защото Високопочитаемите искаха да видят падението ми. Дори и ако Тирус не ръководеше всичко това, пак щяха да получат каквото искаха. Разполагаха с непреодолима сила. Щеше да се случи.

Това беше действителността, а действителността беше жестока. Човек не можеше да я пренебрегва до безкрай, защото накрая тя забиваше в него зъби още по-силно.

— Недей! — изкрещях. — Тирус, убий ме! НЕ ГО ПРАВИ!

— Ако проговори пак, й отрежете езика — обърна се той към мъжете, които ме държаха. — Продължавайте, свещенико.

Фустиан вдигна високо запечатан съд. В него се намираше парата за вцепеняване. Щяха да притиснат лицето ми над съда, за да се дезориентирам. Нямаше да усетя преминаването на иглата през носа ми, нито разкъсването на предния дял на мозъка. Изкрещях като животно и започнах да се боря с цялата сила, която ми позволяваше супресорът. Бях готова по-скоро да си разбия главата в пода и да се самоубия, отколкото да се превърна в безмозъчно създание, което те да могат да манипулират по своя воля…

Но не успях да се освободя. Не можех да избегна участта си. Свещеникът вдигна капака, за да освободи парата за вцепеняване, а аз се заизвивах трескаво, за да избегна спиралите, които се виеха във въздуха, но някъде далеч в съзнанието си ги регистрирах… Сториха ми се леко познати.

Газът изпълни въздуха около нас — самозахранващ се жълто-кафяв облак, който се блъсна във въздуха като прииждаща вълна, а после веднага се изду пак и пак… Бях го виждала. Познавах го. Фустиан, Пасус, слугата му и двамата Излишни — и те го познаваха. Всички освен императора отскочиха назад още щом го зърнаха.

Не и Тирус. Той просто продължи да стои там, докато тъмният облак се издуваше около него. Хладният му поглед се стрелна към отворените въздушни клапани към общата циркулация на атмосферата. А после започнаха писъците и потвърдиха какъв е този газ.

Беше резорбираща мъгла.