С. Дж. Кинкейд
Императрица (43)

42.

Онзи Тирус, когото познавах отпреди, беше целият изтъкан от предпазливост. Умът му винаги работеше във всички посоки, работеше дори когато ръцете му ме обгръщаха, а топлите му устни лениво проследяваха очертанията на моите и разпалваха у мен пламък. Но този Тирус — моят нов съпруг — изгаряше от копнеж и жажда по мен. Не беше внимателен, не действаше обмислено и преднамерено. Устата му се спусна над моята, искрящата му длан стисна моите, пръстите му се преплетоха с моите, а ръцете му стиснаха кръста ми с внезапност, от която на всяка друга щяха да й останат синини. Но не и на мен.

Отвърнах му със същата трескава страст. Кръвта във вените ми пееше от опияняваща радост, че това е той, че не съм го загубила. Сякаш ме беше спасил от кошмар и ме беше повел към някое чудо…

Устните му опариха кожата ми, започнаха да изискват и да вземат, а искрите върху дланите ни запращяха в синхрон, когато той ме притисна надолу. Преди Тирус винаги ме държеше внимателно, макар че аз бях тази, която можеше да го прекърши само с едно помръдване на мускулите. Сега ме сграбчи така, сякаш се боеше, че някой порив на вятъра може да ме откъсне от него, започна да ме поглъща с пламенни целувки, сякаш нямаше никога да спре. Можех да го направя на парчета само с един удар, но ето че той рухна отгоре ми. Цялото му тяло беше натежало от мускули. Трескавата му целеустременост разпали под кожата ми влудяващ огън… и всяка частица от мен стана болезнено чувствителна, задоволена, възхитена.

Когато се съединихме, го привлякох към себе си толкова плътно, колкото можех, като непрекъснато си напомнях да не го наранявам, да не чупя раменете, които бях сграбчила, тялото, което обичах повече от всяко друго, което не исках никога да пусна.

После почувствах, че не смея да откъсна поглед от него. И той не отклоняваше своя от мен. Опивах се от това да го гледам, а той — от това да гледа мен. Плъзна ръце по тялото ми със страхопочитание, погали кожата ми така, сякаш искаше да я запази в паметта на тялото си, а аз просто докоснах това лице… неговото лице.

— Погледни! — подкани ме Тирус и вдигна преплетените ни ръце.

Електродите бяха регистрирали сливането ни. Проследихме с поглед как потокът припламва все по-слабо и отшумява, защото сега наистина бяхме свързани. Тирус вдигна ръката ми към устните си и прокара по кожата ми дълга целувка.

— Съпруго моя.

— Съпруже мой.

Колко странно звучеше! И беше истина.

Огромната празнота в сърцето ми си беше отишла. Сега то беше изпълнено до пръсване с нажежената до бяло радост на това чудо, това спасение. Цяла вечност нямаше да ми стигне, за да облека в думи чувството, което ме изпълваше, но имаше само един начин да го запазя: трябваше да мислим, да планираме и да споделим всичко, което се налагаше да запазим в тайна, щом веднъж напуснехме това сигурно кътче.

Затова заговорих припряно, разказвайки на Тирус какво се е случило с Интердикта. А той нито за миг не ме пусна от обятията си, сякаш се боеше, че нещо може да ме откъсне от него. След това на свой ред ми разказа какво се е случило тук. Как беше успял да се пребори с веналокса.

— Спомних си нещо, което Пасус каза на нашето Навечерие. Мислеше, че може да съм неутрализирал Огнената целувка с помощта на някакво друго вещество, затова осъзнах… защо да не направя точно това с веналокса? Започнах да го изпробвам в комбинация с всичко, което успях да намеря. А после се сетих нещо друго: че мога да накарам някого другиго да го използва заедно с мен и да намеря това, което търся, два пъти по-бързо. Ето защо използвах Гладик като опитно зайче.

— О!

Тирус ме погледна.

— Значи ти е казал нещо?

— Каза ми, че си взел Атлас. И че си го продал.

Тирус въздъхна.

— Да. За това… Парите ми трябваха, а не мога да ги получа от друго място. Бях отчаян.

— Сега разбирам повече, отколкото преди.

Тирус се усмихна.

— Вгорчих му живота. Знаех, че не мога просто да го потърся и да му кажа, че искам заедно да вземаме веналокс. Това щеше да събуди въпроси. Освен това знаех, че Алектар ще се почувства застрашен, ако започна да създавам нещо, което прилича на приятелство, и да прекарвам времето си приятно с друг, затова станах такъв, какъвто изискваше ситуацията: грубиян, проклятието на живота му. Сплашвах го, изтезавах го и през цялото време той ми даваше възможност да експериментирам с неутрализатори. След Тигрис винаги разполагах с повече веналокс, отколкото ми трябваше. Онези, които жадуваха да намалят влиянието на Алектар, започнаха да ми го дават тайно. Всички те, без да го съзнават, се превърнаха в мои помощници. А след като получих това — и той разпери пръсти, — беше само въпрос на време. С всеки изминал ден неутрализирах все повече и повече от веществото, докато накрая спрях да ползвам каквото и да било.

Преплетох пръсти с неговите, а Тирус вдигна ръката ми към устните си.

— Значи си имал време да планираш всичко. Тирус, имаш ли представа какво трябва да направим сега? Може да нямаме друга възможност да говорим.

— Имам. — Той потърси погледа ми, изпълнен с напрежение и решителност. — Още не мога да ти кажа подробностите, но… но мога само да те помоля да ми вярваш. Немезида, имам хора, на които тайно плащах, за да издирват свещеници. Ако ми кажеш честотата на транспондера на скиптъра…

Усмихнах му се.

— Имам нещо по-хубаво. Отвори на отбелязаната страница на книгата.

Тирус взе „Хамлет“ и книгата се отвори на страницата със скиптъра, пъхнат между гънките. Тирус ме погледна, сбърчи чело и прочете:

Бях груб към вас, но от любов обзет,

а почна зле и злото е напред!^[1]

— Не ти говоря за текста. А за разделителя. Виж го.

Тирус взе скиптъра. Погледът му се прикова в него и се изостри.

— Немезида — попита тихо Тирус, — какво е това?

— Външната част на скиптъра е била само обвивка. Това е истинският скиптър — казах му аз. — Не съм го изхвърляла в Космоса, Тирус. В ръката си държиш суперкомпютъра, който прави рода Домитриан… рода Домитриан.

Това го накара да онемее.

— Значи… значи през цялото време е бил у теб?

— Просто трябваше да изчакам да настъпи подходящият момент. Каквото и да чакаш да направиш, недей да чакаш повече. Интердиктът прободе кожата си с него, за да го скрие.

Тирус одраска кожата си и на нея се появи капка кръв. Взех скиптъра, изправих ръката му и прокарах острия метал през най-горния слой на кожата, както беше направил Интердиктът. Тирус просто се вгледа в лицето ми и когато го погледнах в очите, той сякаш се взираше в някакъв друг свят, унесен в някаква мисъл.

— Можем да го направим — уверих го аз, стиснах го за раменете, привлякох го към себе си за последна, отчаяна целувка, отдръпнах се назад и прошепнах: — И направи всичко, което трябва, Тирус. Бъди жесток, бъди безразличен, щом трябва… Всичко, което е необходимо. Просто накарай Пасус да привлече тези свещеници на твоя страна, за да можем да преобърнем ситуацията.

Миглите му се повдигнаха и той огледа изпитателно лицето ми, сякаш ме виждаше за първи път. Ръката му се вдигна нагоре и загрубялата му длан погали кожата ми.

— Колко хубаво е — промълви той — да бъда… приятно изненадан. Надявам се много скоро и аз да мога да направя същото за теб.

С тези загадъчни думи той стана.

Когато се прикрепихме обратно към Хризантемиума, вратата се отвори и въздухът засвистя около нас от всички страни. Тирус се дръпна от мен и промяната настъпи незабавно… Маската отново се спусна над лицето му. Той оповести пред чакащите Високопочитаеми:

— С удоволствие ви съобщавам, че новата ви императрица е великолепна в леглото.

Грубите думи бяха изречени за ефект, но въпреки това ме завариха неподготвена. Жестът, с който Тирус вдигна дланта си, за да покаже електричеството, което вече не течеше, също ме изненада. Груби гласове заподвикваха неприлични подмятания и той се ухили безсрамно. Пасус закрачи към него.

— Браво, Тирус! — похвали го той. — Браво!

Тирус се обърна към него:

— За представлението ми ли говорите? Благодаря. Нали ви казах, че ще го измъкна от нея.

Пасус го стисна в кратка прегръдка.

— Всичко ли чухте? — попита Тирус.

— Всичко — потвърди Пасус, отдръпна се и го погледна с обич.

Всичко.

Един момент!

Какво?

Пасус погледна към мен, Тирус също, макар и за миг. От цялото същество на сенатора се излъчваше нещо триумфално. Той проговори с някаква почуда:

— Скиптърът е бил у теб през цялото време. Браво! Вече не ни трябваш.

Останах с отворена уста.

Невралният супресор избръмча и се задейства и аз осъзнах, че съм допуснала смъртоносна грешка.