С. Дж. Кинкейд
Императрица (42)

41.

Колонадата беше един от най-големите електрически пилони в Хризантемиума. Венчавката беше отложена с дванайсет часа, защото времето за повторно херметизиране на цялото помещение се оказа неочаквано дълго. Колонадата поглъщаше толкова много енергия, че дори с функциониращ скиптър, който да обединява системата, и суперструктура, която да функционира идеално, я използваха само по церемониални поводи.

Влязох в Колонадата и се озовах в дълъг коридор — както ми се стори, платформа, която стърчеше направо навън, в Космоса. Силови полета от всички страни ни предпазваха от падане в бездната. Почувствах се странно дезориентирана, защото веднъж вече бях идвала тук. Не лично, а… като аватар. Видях как платформите се издигат навсякъде около нас, сега пълни със зрители. Изглеждаха така, сякаш се намираха направо сред звездите, но знаех, че не е така.

За първи път срещнах Тирус във виртуален форум, разположен на това място. Аз бях с аватара на Сидония, а той стоеше там гол и се престори на смаян, когато му изтъкнах този факт.

Заля ме такава скръб, че се почувствах парализирана.

„Престани! Недей да мислиш за това, не и сега.“

Някой леко ме докосна. Обърнах се и видях Гладик, облечен в блестящо злато в чест на тържествения повод. Някъде отдалеч се носеше песен на хармониди и изпълваше въздуха. Наблюдателите се размърдаха и аз разбрах, че е време да започваме.

Беше време да тръгна напред. И да погреба болката дълбоко в себе си.

Прекосих последните метри, които ни разделяха, между две редици звукови кристали, от които отекваха гласовете на хармонидите и сякаш раздвижваха самия въздух около кожата ми. Минах през последните две. Сега залата ни заобикаляше от всички страни и шестте звезди се виждаха ясно.

Тирус протегна ръка. Според обичая се беше извърнал настрана от мен и ме чакаше така, с протегната ръка. В този момент младоженката можеше да реши да не поеме ръката му, а той нямаше да се обърне, нямаше да види, че са го отблъснали — поне такава беше логиката на церемонията.

Одеждите му бяха от блестящ кристал и коприна с цвят на слонова кост, също като моите. Светлината се отрази от него и нахлу в очите ми, когато се приближих и сложих длан върху неговата. Гласовете на хармонидите станаха по-високи. Приковах поглед напред, Тирус също. Свещеникът Фустиан обикаляше около нас като спътник и леко ни ръсеше с есенция от звездна светлина.

После двамата с Тирус се отдръпнахме един от друг, хармонидите млъкнаха, наблюдателите, които бяха заобиколили Колонадата и ни гледаха непосредствено или от екрани, също се смълчаха.

Стъпките ми ме поведоха в кръг около периметъра на солария. Обиколката ми се стори безкрайна, но все пак свърши прекалено бързо: стигнах до Гладик, който ме очакваше. Знаех, че Пасус очаква Тирус.

Гладик вдигна ръка. Дланта му беше намазана с реагент. Аз вдигнах ръка и изцапах дланта си с него. Двамата с Тирус завършихме орбитата си и очите ни най-накрая се срещнаха.

Сега по лицето му нямаше и следа от онази отчуждена, зловеща развеселеност. Той се взираше в мен със странна смесица от болка и нежност, която за един ужасен миг успя да ме заблуди. Ръцете ни докоснаха сърцето на другия.

Реагентът върху дланите ни накара есенцията от звездна светлина върху телата ни да заблести.

Заслепена, едва успях да видя как и той, и аз ставаме по-ярки, излъчвайки светлина като звезди. Но когато го зърнах, нещо ме разтърси. Ненадейно ми се стори, че ще се разглобя, че ще се възпламеня, че ще се разпадна на прашинки…

Защото него го нямаше, защото това не беше той, а трябваше да бъде. Той.

Не можех да го сторя. Просто не можех.

Тирус пристъпи напред, озарен от сиянието, улови ме за ръката и аз се оставих във властта му, но като че ли не можех да се насиля да се раздвижа по своя собствена воля. Без да пуска преплетената ми в своята длан, той ме привлече в орбита около себе си. Или пък той беше този, който обикаляше в орбита около мен? Две двойни звезди, а после Тирус се приближи към мен и разстоянието помежду ни се стопи. Двамата засияхме така ослепително, че можех да виждам единствено него, а той можеше да вижда единствено мен. Ръцете му ме стиснаха за хълбоците, а устните му завладяха моите, горещи и настойчиви, изискващи, изгориха ме, докато около нас огненото було гаснеше, без да ни нарани.

Вече не бяхме блестяща звезда, а двама човеци. Избухнаха аплодисменти, които сякаш стигнаха до ушите ми от някакъв друг свят. Просто се взрях в мъжа, който сега беше мой съпруг, покрусена, защото това събитие трябваше да е съпроводено с такава радост. Той вдигна преплетените ни ръце, за да ги видят всички. Сега предстоеше последният акт от церемонията: електрическата връзка. През дланта ми премина болка, когато Фустиан прониза ръцете ни с двата еднакви електрода. Усетих щипане там, където се срещнаха ръцете ни. Сърцето ми препусна лудо.

Фустиан оповести:

— От сливането със звездите иде всяка следа от този Жив космос и днес двама млади влюбени се свързват в едно.

Той раздели ръцете ни, за да покаже електричеството, което течеше между дланите ни.

Това електричество нямаше да ни причини болка, стига да останехме един до друг, и скоро щеше да угасне — веднага щом консумирахме брака си. Закрачихме към края на солария, който водеше до отвора в тавана и спалнята със звездна светлина.

Оглушителни ръкопляскания и безброй пронизващи очи ни последваха и не се откъснаха от нас чак докато вратата не се затвори зад гърба ни. А после спалнята се откъсна, аз се обърнах и видях как лицата, които ни наблюдаваха, се смаляват.

В помещението се възцари тишина.

Останахме само аз и Тирус. Мъж и жена, уединени и усамотени сред звездите.

Погледнах към него и видях, че ме гледа, че ме гали с поглед. През тялото ми премина тръпка, когато осъзнах, че най-накрая сме тук.

Тирус продължи да ме наблюдава в полумрака. Безболезненото електричество не спираше да присветва между дланите ни. После Тирус отстъпи настрана. Потокът между дланите ни стана по-силен, макар и не още болезнен, докато разстоянието помежду ни се увеличаваше.

— Имам подарък за теб — каза Тирус.

Прокарах ръка по прозореца… Напомних си, че това не е истински прозорец. Беше екран, който създаваше илюзията, че сме заобиколени от звезди, за да имаме великолепна гледка, но сега, когато се бяхме отдалечили от тълпите, щеше да стане съвсем непроницаем, ако някои зяпачи се опитаха да погледнат към нас с лупи.

Тирус докосна стената и от нея излезе платформата с подаръка на младоженеца. Той го повдигна внимателно и погледът ми беше привлечен от острите ръбове на рубини и сапфири. Клипс за коса, украсен със скъпоценни камъни.

Но не кой да е клипс.

Дъхът ми секна. Вперих поглед в украшението. Тирус наблюдаваше лицето ми.

— Значи го помниш — каза той, без да откъсва поглед от мен.

Помнех, разбира се! Това беше първият подарък, който Тирус ми направи някога, по времето когато връзката ни беше само хитрост, измама, скроена от едно изчадие и един амбициозен Пръв престолонаследник.

— Как е възможно? — зачудих се аз.

Той беше изтръгнал клипса от косата ми и го беше хвърлил във фонтана с течен азот на Хера, докато Елантра беше жива и двамата се преструвахме, че не се обичаме.

— Извадих го.

— Какво? Как? Кога?

— Веднага щом се уверих, че никой не ме гледа.

— Не ти ли изгори ръката?

— Заслужаваше си — отговори той, погледна към мен и сви пръст, за да ми покаже да наклоня глава. Подчиних се и Тирус събра дългите ми кичури в пръстите си, приглади ги почти със страхопочитание, преди да сложи клипса в косата ми, съвсем близо до лицето. Изправи се и грубата му длан погали кожата ми. Погледът му се плъзгаше по мен, нежен, любопитен.

Потръпнах и отстъпих назад. Колко лесно — колко лесно само! — можех да забравя всичко. И болката от тази мисъл сякаш ме прободе право в сърцето.

— И аз имам нещо за теб. — Гласът ми прозвуча отсечено, каменно, делово. Замахнах с ръка и отворих другото отделение.

Вътре се показа книгата. Лицето на Тирус се промени от изненада.

— „Хамлет“ — прошепна той едва чуто.

— Значи така се произнасяло.

— Немезида, откъде…

— От Свещения град. Оцеляла е. Знаех… знаех, че трябва да е твоя. Но не можах да я разбера.

Наблюдавах го напрегнато и онази грозна част от мен, която продължаваше да се надява, отчаяно търсеше и най-лекото чувство, и най-леката реакция.

Тирус прокара ръка по корицата, обърна книгата и я отвори.

— Била е твоя — промълвих аз. Сега вече бях сигурна.

— Наистина беше…

Лицето му се замъгли от чувства, сякаш у него се надигна споменът за това, кой е бил, когато я е държал за последен път. Гласът му секна.

— Това беше много важна книга за мен, когато бях малък.

— Не можах да я разчета.

— Езикът е стар. Доста е сложен, но… — Той ме погледна и очите му се замъглиха. — Ето една част:

Съмнявай се, мила, в земята,

във слънцето, в звездния рой,

съмнявай се в правдата свята,

но никога — в това, че съм твой!^[1]

Ненадейно нещо силно, нещо укрепително сякаш поддаде под тежестта на това, което правех. Затворих очи и чувствата, които се надигнаха в гърдите ми, заплашиха да прелеят. Отпуснах се на пода. Звездите блестяха под мен, студени и далечни.

Стиснах юмруци и не спрях, докато пръстите ми не запулсираха от болка, докато ноктите ми не се забиха в кожата. Усетих, че Тирус сяда до мен и плъзга пръсти нагоре по ръцете ми.

— Пострадала ли си?

Някак си успях да го погледна. Той седеше срещу мен. Електрическият поток смъдеше по ръката ми и ни свързваше.

— Това е нещо, което не можеш да излекуваш. Аз просто… Просто преди съвсем кратко време ти беше мой. Имах любовта ти, имах сърцето ти, а за теб аз съм просто спомен.

Тирус се наклони напред и свали клипса от косата ми. За миг останах загледана в него, объркана, убедена, че си го взема, че се е раздразнил.

Вместо това спокойните му сини очи се приковаха в моите. Той перна лекичко единия му край с пръст и клипсът засвятка. Сбърчих чело. Тирус извади измежду скъпоценните камъни някакво малко устройство и сложи клипса обратно в косата ми.

— Взех го тайно за нас — каза той и ми показа апаратчето за заглушаване. — В Хризантемиума нямаше абсолютно никаква възможност да останем насаме, но тук мога да се погрижа да останем. Току-що блокирах всички средства, които биха могли да се използват за подслушване. Сега вече няма нужда от лъжи.

Погледнах го смаяно.

— Лъжи ли?

— Не ми казвай, че при предишния ни разговор не си забелязала, че не ти отправих нито една мила дума. Знам, че се държах студено, но се налагаше. Можеш ли да допуснеш, че човекът, който години наред беше мой тъмничар, би се съгласил на този брак, ако вярваше, че не съм напълно безразличен към теб?

Това беше невъзможно.

Просто невъзможно.

Започнах да заеквам:

— Веналоксът… четири години веналокс… не е възможно. Не ми го причинявай. Моля те, не ме лъжи. Тирус, не говори така, ако не е истина. Не мога да понеса надеждата…

Не можех да промълвя нито дума повече. Ненавиждах се, задето бях изрекла дори тези думи… задето им позволих да излязат от устата ми, задето сама изложих врата си за удар. Тирус протегна ръка, прокара пръсти през косата ми, стисна ме за тила и ме привлече към себе си. Дъхът му затанцува върху устните ми.

— Погледни ме, Немезида. Наистина ме погледни.

Вдигнах очи към неговите. Колко топли изглеждаха те… но това със сигурност беше лъжа. Не беше възможно да е истина.

— Мислиш, че съм безразличен към теб? Какво ще кажеш за това?

С тези думи устните му завладяха моите с настойчива целувка, от която по гърба ми сякаш потече електричество, а сърцето ми се озари от лъч ярка звездна светлина. Ахнах срещу устните му и тогава езикът му срещна моя и аз не можех да осмисля колко вълшебен, прекрасен, невъобразим е този миг… Отскубнах се от него.

— Не е възможно!

— Възможно е. Немезида, трябваше да бъда внимателен и сдържан, когато говорех с теб. Показното безразличие беше единственият начин да постигна този миг с теб. И ето че сега си тук. — Той се взря в лицето ми, сякаш виждаше истинско чудо. — Страх ме е, че ако затворя очи, ще изчезнеш.

— Ти… — промълвих аз. Това не можеше да е истина. Изпитах ужас от надеждата, която се надигна у мен с бурна сила, ужас, че всичко това ще се окаже грешка… — Наистина ли говориш сериозно? За всичко, което казваш?

— За всичко, което казвам — увери ме Тирус, — всичко, което никога не бих могъл да облека в думи. Понякога почти започвах да вярвам, че си само плод на въображението ми. Никой не би могъл да гори толкова ярко, колкото гореше ти в спомените ми, в мечтите ми. А после се събуждах и теб те нямаше, и единственото, което ми оставаше, беше празнотата от отсъствието ти. Дори и най-хубавите дни изглеждат само като бледо ехо на това, което някога преживях с теб. Колко по-лесно щеше да бъде, ако наистина те бях забравил!

— Как е възможно? Тирус, ти си вземал отрова цели четири години! Видях колко много те промени тя за съвсем кратко време… Как… Как е възможно…

Колко отчаяно копнеех да му повярвам! Но не можех.

— Ето как. — Тирус вдигна ръка и ми показа пръстена — същия, от който смъркаше наркотика. — Изглежда стилен, нали? Изработен е от метална сплав, която при контакт с веналокса неутрализира въздействието му.

Вперих поглед в него. Не смеех дори да си поема въздух.

— Чу ли какво ти казвам? Разбра ли ме? — попита Тирус. — Веналоксът изобщо не ме е унищожил. От години се преструвам. Правех се, че съм му съюзник, и чаках да се върнеш. Чаках мига, в който ще мога да овладея скиптъра и да го унищожа… Любов моя, наистина съм аз.

И ме целуна.