С. Дж. Кинкейд
Императрица (41)

40.

Тирус посрещна новината за случилото се със Свещения град със смях. Лицето на Пасус посивя.

— Не виждам нищо смешно — рече той. — Това ще доведе до хаос.

— Вие отдавна сте се отказали от всяка набожност. Не се правете на наскърбен вярващ — отвърна Тирус презрително. — Ще доведе до хаос само ако хората разберат за това. Ние няма да им позволим.

— Вече се разнасят слухове — каза Пасус.

„Невени“ — помислих си аз. Със сигурност беше тя.

— Винаги се разнасят слухове. Няма да го потвърдим официално, Алектар. Интердиктът е жив, Свещеният град е невредим, а ако някой се усъмни… Е, спокойно може да отиде сам да потърси Интердикта и да го попита.

Това ме притесняваше — да ги гледам как заедно планират курс за действие, като истински съюзници. Сега Тирус насочи вниманието си към мен. Огледа ме внимателно.

— И така изпратих те да доведеш Интердикта. Вместо това той е загинал, а Свещеният град е разрушен.

— Да.

Тирус отново избухна в смях.

— Как така не ви се струва смешно? — обърна се той към Пасус, вдигна ръка и светлината проблесна върху пръстена на ръката му. Едно перване с пръст, и един камък най-отгоре се отвори. — Грешката е моя. Не биваше да пращам изчадие — продължи той и кимна, докато смъркаше веналокса от вътрешността на камъка.

— Попитайте я — подкани го Пасус с нисък глас.

— Любов моя, скиптърът все още ли е у теб? — попита Тирус.

Присвих очи и стиснах зъби, когато видях как Тирус просто му се подчинява.

— Както казах на сенатора, у мен е. Изпратих го в Космоса с честота на транспондера, която знам само аз.

Това беше лъжа, но бях сигурна, че в този момент хората на Пасус преобръщат целия ми кораб в търсене на познатата обвивка, открадната от Невени. Нямаше да намерят листчето в книгата… или поне така се надявах.

— Ако с мен се случи нещо, скиптърът завинаги ще си остане загубен. Ще ви го дам само ако имам причина. Искам да приемете условията ми.

Тирус се ухили широко.

— Чуйте я само! — обърна се той към Пасус. — Човек би си помислил, че тя е тази, която е разполагала с няколко години, за да помъдрее. Кажи ми какви са условията ти, Немезида.

Преместих поглед от единия към другия. Дали властта на Пасус над него си оставаше все така абсолютна?

— Искам той да се махне.

Тирус вдигна вежди и посочи въпросително с палец към Пасус.

— Да. Той.

— Раздялата май не те е накарала да го заобичаш повече — отбеляза Тирус.

— Нито пък мен нея — каза Пасус. — Тя май си представя, че не само тя, а и ние сме живели без абсолютно никаква промяна и развитие.

— Значи трябва да й помогнем да навакса с информацията — заключи Тирус, взе кърпичка от един от прислужниците, избърса от носа си остатъците от веналокса и пусна кърпичката на пода. Загледах се в нея. Това беше един от типичните жестове на напразно, демонстративно разточителство, типични за Високопочитаемите, каквито Тирус никога не правеше преди. — Скъпа моя, за нас мина много време, но за теб не. Отдавна оставихме цялата тази грозна история в миналото. Двамата с Алектар се помирихме.

— Значи е спечелил правото да живее в най-близката стая? — попитах аз.

Тирус завъртя очи.

— Алектар, преместете се в друга стая. Започвайте. Веднага!

Пасус се размърда.

— Веднага ли? Може би трябва…

— Веднага.

Двамата мъже си размениха дълъг продължителен поглед.

— Разбира се — каза Пасус, наклони глава и излезе.

Тирус стисна отпуснатата ми ръка, но не направи никакво движение да ме привлече по-близо до себе си.

— Знам, че ти е трудно да разбереш. След Тигрис животът ми стана много труден. Имаше десетки мъртви и се знаеше, че аз имам пръст в това. Някои Високопочитаеми искаха да ме подложат на лоботомия. Имаше предложения да отстранят половите ми органи и да ги запазят за създаването на нови членове на рода Домитриан, за да могат да ме екзекутират. — Макар че устните му се изкривиха в усмивка, по лицето му премина сянка. — По онова време аз бях… Изобщо не ме вълнуваше какво ще стане с мен. Всъщност може дори да съм пуснал един малък слух — че не някой друг, а Алектар е отговорен за масовото убийство на Тигрис. Той така и не можа да възстанови репутацията си след това обвинение. Но така или иначе Пасус беше моят щит. Не допусна да се случи нищо прекалено крайно.

Теорията на конспирацията, която чух от онази Излишна, онова момиче… Тя беше дело на Тирус. Трябваше да поклатя глава.

— Той не е направил нищо от милосърдие, Тирус. Трябваш му жив и в негова власт. А сега живее в най-близката до твоята стая, сякаш ти е брачен партньор или…

— … член на семейството ми.

— Семейството ти.

За Тирус семейството означаваше нещо съвсем различно от това, което значеше за повечето хора. Не бях сигурна какво иска да ми каже — дали че двамата са близки, или че Пасус все още му е смъртен враг. Може би помежду им се водеше студена война, прикрита под любезност — метод, който аз така и не овладях. Тирус се отпусна на един стол и се облегна назад с разкрачени крака.

— Трябвах му жив. Има много състояния на съществуване, Немезида, и той можеше да ме подложи на някои много по-ужасни.

— По-ужасни от какво? От това цял живот да си пристрастен към един наркотик? От това да прекараш целия си живот в унижения?

Погледът му стана суров.

— Ти взе това решение вместо мен. Ти реши, че ще остана тук. Затова да, прецених, че тази възможност е за предпочитане. Осъзнах колко е хубаво да имам човек, на когото да разчитам в тази ситуация, дори това да е той… По-добре той, отколкото никой. Някога му казах, че ти си даденост, когато говорим за брак, а сега трябва да кажа и на теб същото за него. Обичаш ли ме още, Немезида? Ако е така, чудесно! Трябва просто да продължим напред и да се оженим, както мислехме навремето. Искаш да размениш скиптъра заради нещо друго, нали така? Идеята ми се струва приемлива.

„Приемлива“. Тази дума ме жегна.

— Напълно ли си сигурен, че Алектар одобрява? — измърморих аз.

— Абсолютно. Сега той е твоят най-голям защитник, както и моят.

Усмихнах се презрително. Не. Пасус знаеше, че аз съм точно тази съпруга, която иска той за Тирус. Такава, която не представлява заплаха, която никога няма да отнеме и частица от неговата собствена власт и сега — след четири години веналокс — жена, която Тирус можеше да погледне с безразличие след три години раздяла. В очите му нямаше и капка обич към мен. Вече не.

Знаех го отпреди. Бях се подготвила точно за това. Предварително бях събрала смелост, за да приема тази вероятност. И все пак тя заплашваше да ме нарани.

Ако започнех да мисля за загубата си, това щеше да ме смаже.

— Кога? — попитах.

— Алектар! — провикна се Тирус.

Пасус се върна толкова бързо, та разбрах, че със сигурност е подслушвал, чакал е това повикване. Когато го видях, потръпнах от омраза. Всичко, което се случваше, ме озадачаваше. Знаех, че при завръщането ми Тирус няма да ме гледа така, както преди. У него имаше някаква нетипична отчужденост дори когато ми се усмихна. И през ум не ми беше минало, че се е сприятелил с Пасус, а камо ли, че ще го погледне с обич, като доверен приятел.

— Какво ще кажете за утре? — попита Тирус.

— Сватбата ли? — изтърсих аз. — Утре?

— Толкова скоро? — попита Пасус, и той стреснат.

Тирус се усмихна.

— Защо не? Никой не може да твърди, че не сме изпълнили кръвното жертвоприношение. Хайде просто да го направим!

Пасус скръсти ръце на гърдите си.

— А приготовленията… Още ли ще са такива, каквито се разбрахме?

— Точно такива, каквито се разбрахме. — Тирус смръкна от веналокса и този път използва ръкав, за да си избърше лицето. — От годежа ни изминаха повече от три години. Никой не може да каже, че е неочаквано. — Той се засмя и посочи към прозореца. — Погледнете всички тези кораби, събрани тук! Дали да не отидем да се покажем пред тази толкова голяма публика?

Пасус обърна поглед към мен.

— И кога може императорът да очаква да разбере координатите на скиптъра? — попита той.

Сега Тирус прикова поглед в мен — и той искаше да чуе отговора.

— Имаме ли поддръжката на свещениците? — попитах, като местех поглед от единия към другия.

— Проведох много преговори с надеждата да се върнеш — отговори Пасус.

— Ще изпълня обещанието си, ако той изпълни своето — обърнах се към Тирус. После се извърнах към Пасус. — И никога повече не ми задавайте въпроси от негово име, ако не е наложително. Ще ви мразя от дън душа до сетния си ден.

— Аз също — съгласи се Пасус. — До сетния ти ден.

Тирус сподави смеха си и смръкна още една голяма глътка веналокс.

— Виждате ли? Препирате се и си разменяте едва прикрити смъртни заплахи. Ако добавите някой и друг опит да се убиете един друг, най-накрая ще станем семейство, типично за рода Домитриан.

 

 

Избрах Гладик за свой придружител на сватбената церемония, защото той беше единственият човек тук, когото наистина исках да видя.

Веднага щом се качих на кораба му, го забелязах, поставен на пиедестал.

Бронзовият бюст на Високопочитаемата Сигна.

Вперих поглед в невиждащите й очи, както беше застанала високо над мен. Какво би заставило един син да изложи оръдието на убийството на баща си като безценно притежание?

Гладик се появи на прага и се закова на място.

— Немезида! Наистина си ти. Радвам се да…

Махнах му с ръка да спре с любезностите и кимнах към статуята.

— Защо е у теб?

Той си пое въздух рязко, измъчено.

— Императорът ми го подари.

Погледнах към него, наистина го погледнах. Гладик изглеждаше изопнат от напрежение, като животно, което някой хищник е преследвал прекалено дълго време. Сега очите му стояха прекалено големи за лицето.

— Той… той ми го даде в замяна на този кораб — поясни Гладик.

— Какво?

— Продадох му Атлас в замяна на този бюст. Той веднага продаде Атлас на някого другиго. При всяка възможност прави баснословни залози, така че сигурно вече е пропилял всичките пари… Казвал ми е, че е много великодушен, задето ми позволява да остана тук, докато новият собственик дойде да си поиска кораба. — Лицето на Гладик се разкриви. — Не мога да кажа, че сключих изгодна сделка — обясни той.

— Защо си се съгласил? — възкликнах аз, преди да си спомня, че Гладик се беше съгласил и да си пъхне ръката в гравитационния кръг. — Сега изпитваш неистов страх от него.

— В последно време съм едно от любимите му забавления — отвърна горчиво Гладик. — Започна да ме кара да използвам веналокс заедно с него, тъй като не е от наркотиците с приятни ефекти и никой друг не иска да го опита. Това се случи, след като ти избяга. Известно време ме караше да го използвам само през деня. Но после му стана скучно… до деня, в който всички разбраха, че си жива… Тогава поиска да празнува. Накара ме да взема веналокс, а после ме убеди да му продам кораба си. Този кораб. На цената на този бюст.

Онемях.

— Веналоксът действително причинява нещо на ума — измърмори Гладик и потри главата си с ръце. — Когато ми го предложи, идеята действително ми се стори чудесна.

— Да, спомням си как действа.

— Така че съм малко в безизходица — продължи Гладик и гласът му затрепери. — Това е оръдието, с което той уби баща ми. Аз… Разбираш как се чувствам, когато го погледна. Но това е също така бюстът на една императрица от рода Домитриан. Не мога да не го излагам на показ. Не и без да оскърбя императора. Затова трябва да го гледам всеки ден. Всеки.

Спомних си как Гладик пъхна ръката си в гравитационния кръг. Тирус му заповяда, а после се засмя и каза, че било шега. Това беше жестокост — абсолютна, преднамерена жестокост. Само частица от жестокостта, на която бяха подлагали него самия, но също така и много очевидно доказателство за вредата, причинена от веналокса. Истинският Тирус никога не би сторил нещо подобно.

— Не мога да променя нито едно от нещата, които вече са се случили — казах аз, загледана в невиждащите очи на Сигна, — но мога да ти обещая, че ако в бъдеще възникне подобна ситуация, ще се намеся.

— Немезида, веднъж вече ти ми спаси живота. На Тигрис. Никога не бих те помолил да се излагаш на опасност заради нещо толкова незначително…

— Понякога дребните неща се превръщат в много големи! — троснах му се аз. — Затова ще предотвратявам и дребните простъпки. И няма нужда да ми благодариш, задето не съм те убила.

Той сякаш събра смелост и ме погледна в очите. Стори ми се, че му е трудно да не отклони погледа си.

— Аз… аз смятам, че съм… Бих желал да си мисля, че съм ти приятел. Затова те моля, изслушай ме. Нещата не са такива, каквито бяха преди. Той не е човекът, за когото го смяташ.

Погледът ми беше прикован в бюста. Не хранех никакви илюзии по отношение на Тирус, не и след четири години на този токсин. Можех да разпозная жестокостта. Знаех, че не съществува абсолютно никаква възможност онзи Тирус, с когото се бях разделила, да приеме Пасус като приятел. Като член на семейството си. Не и ако нещо много важно в самата му същност не е било вече унищожено — а веналоксът със сигурност го беше постигнал.

— Моля те, внимавай с него.

— Мисля — обърнах се аз към Гладик, леко развеселена, — че забравяш колко остри зъби имам.

— Иска ми се… — промълви той с копнеж — … наистина ми се иска да избягаш още сега, докато можеш. Можем да тръгнем заедно. Можем да избягаме с този кораб или с някой друг, по някакъв начин…

Намръщих се.

— Гладик, още ли си влюбен в мен?

— Аз… аз… не. Не съм.

— Хубаво. Защото ако беше, щях да ти кажа да престанеш. Веднага.

Той млъкна. На устните му се появи неохотна усмивка. Погледат му все още беше тъжен, сякаш ставаше свидетел на трагедия, която се разиграваше пред очите му.

— Радвам се да те видя.

— Дойдох, защото утре ще ми трябва придружител. Ти си единственият човек тук, когото не презирам. Ще дойдеш ли?

— Разбира се.

Обърнах се и направих крачка към вратата. После пак се извърнах към него.

— И като твоя бъдеща императрица изисквам да получа от теб сватбен подарък. Един бюст на покойната Високопочитаема Сигна ще свърши работа.

Можех да го освободя поне от това мъчение.

В очите му блеснаха сълзи, които ме накараха да си тръгна възможно най-бързо, защото се уплаших, че скоро ще има нужда от прегръдка.

Бях взела решение и курсът ми на действие беше ясен: щях да се омъжа за Тирус. Да успея да остана насаме с него. Да разбера истината за ситуацията, която бях заварила при завръщането си, а после да го накарам да потърси отмъщение заедно с мен. А ако не можеше… ако наистина беше толкова предан на Пасус…

Тогава щях да измисля нещо друго. Все трябваше да има някакъв начин да сложа край на тази ситуация. Щях да го открия, дори това да ми струваше живота.