С. Дж. Кинкейд
Императрица (40)

39.

Не ми се наложи да чакам дълго на Евридика. Когато ме призоваха да се върна в Хризантемиума, придружавайки думите с почетна стража от космически кораби, се качих на един от тях без страх. Публичното посрещане гарантираше, че ще остана жива. Сега трябваше да се възползвам от него.

Хората, които ме придружаваха, работеха за Пасус — или това, или той им плащаше неофициално. Погледите им ме следваха навсякъде. Разпитваха ме безжалостно, но когато им зададях въпрос, не отговаряха. Затова спрях да разговарям с тях.

Когато осемнайсетдневното пътуване свърши и корабите ни излетяха от хиперпространството, всички Високопочитаеми бяха чули новините. Разбрах го, защото започнахме да подминаваме оставени на док кораби много по-далеч от ядрото на Хризантемиума от обикновено. Стори ми се, че са пристигнали поне още хиляда кораба, които се бяха слели с вече масивната суперструктура.

Колкото повече се приближавахме, толкова повече подробности забелязвах. Прозорците на няколко кули ориентири бяха съвсем тъмни. Или кулите бяха станали неактивни, за да запазят енергията си, или в отсъствието на централизирана система бяха станали неизправни.

Хиляди съобщения се надпреварваха за вниманието ми — обичайните формални приветствия.

Но после дойде едно, което беше по-важно от всички останали и те се изключиха от системата, за да му дадат приоритет.

Сърцето ми задумка оглушително.

Тирус.

По цялото ми тяло изби пот. В стомаха ми се надигна истински ужас и започна да го гризе. Ръката, с която активирах съобщението, трепереше.

Сенатор Фон Пасус се появи пред мен в холографска форма. Сърцето ми се ожесточи. Не му доставих удоволствието да види разочарованието ми.

— Сенаторе.

— Немезида.

За миг той остана загледан в мен, а аз — в него.

— Най-накрая се върна — каза той.

— Всички ме приветстваха най-сърдечно — отговорих с леден тон.

— Носиш ли нещо?

— Какво нещо?

— Скиптър — отговори той и се наведе към мен. — Интердикт.

— Вашите шпиони навярно вече са ви казали, че не нося.

Естествено, че вече беше чул за намеренията ни да доведем Интердикта. Но нямаше откъде да знае какво се е случило с Ортанион… Освен ако Невени не беше казала на хората.

Все пак тя имаше преднина пред мен.

— Да не си загубила скиптъра? — попита Пасус.

— Не — отговорих аз.

Той като че ли стисна зъби.

— Смяташ ли да ни го дадеш?

— Изчакайте и ще видите.

— Чудесно изигра появата си пред хората. Двамата с Тирус останахме много впечатлени.

Нехайното изричане на името му, на малкото му име, о… И аз направих грешката.

— Той добре ли е?

Бях загубила играта.

Пасус се усмихна хладно и се изключи. Трябваше да изчакам и да разбера.

 

 

Хризантемиумът изглеждаше същият, какъвто го бях оставила. В интериора липсваха Хера, Тигрис, Колос, но на тяхно място имаше други кораби. Тук, толкова близо до центъра, светеха повече прозорци, но в алеята Бърневал зееше огромна дупка там, където нещо се беше ударило в нея и ремонтните ботчета не бяха пристигнали навреме да го поправят. Още три години на некачествено поправени неизправности. Самата формация на корабите изглеждаше тромава и приличаше повече на безформена буца, отколкото на точен Хризантемиум.

Когато излязох и стъпих на Валор Новус, ме посрещна тишина. След оглушителното посрещане на Евридика суровото мълчание ми се стори оглушително, но не и учудващо. Двама слуги на фамилията Домитриан ме очакваха.

— Императорът желае да го посетите.

— Покажете ми пътя.

Въпреки думите им, когато влязох в залата за аудиенции през главния вход, не видях чакаща тълпа. Всички, пред погледа ми, се тълпяха около някаква друга атракция. Махнах на слугите да се отдалечат. Оттук нататък можех да се оправя и сама.

Сърцето ми заблъска в гърдите, макар че още не бях видяла Тирус. До ушите ми достигнаха високи гласове:

— Следващия път опитай с диня.

— Какво ще кажеш за чаша?

— … гравитационното смазване може да се проведе навсякъде, Ваше величество. Няма нужда да е в Залата за правосъдие. Не виждате ли какъв потенциал предлага това за забавления?

— Има голям потенциал — съгласи се този глас, който щях да позная навсякъде.

Тирус.

Беше неговият глас. Неговият глас… Заковах се на място, защото го познах, но никой в тази тълпа сякаш не ме забеляза.

— Никога не съм виждал друг, който да е толкова лесно преносим. Голям е колкото кръг за изображения. Със същата тежест ли е? Впечатляващо. На кое ниво е сега? — попита Тирус.

Сега го видях.

Беше Тирус, но изглеждаше почти неуловимо променен. Косата му беше по-светла — червеникавозлатиста, а от бузите му се бяха стопили и последните остатъци от детинска закръгленост. Широките кости, остро извитите вежди, светлосините очи се съчетаваха, за да го направят едновременно и по-суров на вид, и по-красив в класическия смисъл на думата. Всъщност в тази промяна имаше намек за суетност, сякаш беше загубил част от антипатията си към разкрасяващи ботчета и беше започнал да ги използва.

Естествените му мускули се бяха стопили пред очите ми под режима на Пасус, тъй като веналоксът не би му позволил да тренира интензивно, дори и сенаторът да му беше разрешил да го прави. Сега на тяхно място имаше изкуствено симетрични мускули, създадени от разкрасяващи ботчета, и те изпъваха раменете на разкроения жакет, предпочитан от водещите се по модата Високопочитаеми.

Тирус все още не ме беше забелязал, но тези, които се намираха най-близо до мен, бяха. Всички те се бяха смълчали.

— Бих искал да видя какво може да направи при осем атмосфери — каза Тирус.

Разнесе се бръмчене, докато силата на механизма се увеличаваше. Сега видях, че е някакъв метален пръстен.

— А сега, нека да видим… — Тирус плъзна поглед по лицата на най-наблизо стоящите. Търсеше някого. Изведнъж прикова поглед в мишената си и се усмихна хищно. — Гладик. Пъхни си ръката вътре.

Гладик. Не го бях познала веднага заради всички промени, които беше направил с косата си — сега платиненоруса, за да контрастира със светлокафявата му кожа. Разпознах само отличителната му черта — тези неестествено ярки зелени очи.

— Ваше величество, мисля, че може да не е безопасно.

— Точно затова. Пъхни си ръката. Все се спотайваш наоколо и ни разваляш веселбата. Направи нещо забавно. Пъхни я вътре — нареди Тирус.

Гладик потръпна, пристъпи към кръга… и вдигна ръка. Изскимтя, когато из залата се разнесе пращене, от ръката му изригна кръв, а кожата му започна да се откъсва от костите… Той дръпна ръката си обратно, съпроводен от смеха на наблюдаващите Високопочитаеми, без да спира да скимти. Към него се понесоха медицински ботчета, а Тирус избухна в смях.

Високопочитаемите, които го заобикаляха, постъпиха така, както беше типично за Високопочитаеми: последваха примера на императора и също се разсмяха.

— Погледни си ръката! Ох! Отвратително! Защо някой би си причинил подобно нещо? Хелиос да ме прокълне, Гладик, не разбра ли, че се шегувам?

Без да спира да се смее, Тирус се извърна настрана и се провикна:

— Е, добре, увеличете го докрай, и ще хвърлим вътре някой ненужен прислужник…

А после очите му се спряха върху мен.

— Ваше величество — едва успях да промълвя аз с пресъхнала уста.

Тирус застина съвсем неподвижно. Лицето му ненадейно стана съвсем безизразно.

— Немезида… Значи си се върнала.

Навремето можех да забележа и най-леката следа от чувство, която преминаваше по това лице. Сега то изглеждаше просто… безучастно.

— Да — промълвих с глух глас.

— Доста се забави.

— Не беше по мое желание.

— Разбира се. — Тирус наклони глава. Огледа ме внимателно, докато търсех в изражението му и най-леката следа от чувство — дори само спомен от това, което беше изпитвал някога.

Но не видях нищо.

Едва забелязвах Високопочитаемите, които допреди малко гледаха зрелището с такова удоволствие. Някой вече беше хванал един прислужник, за да го хвърли в гравитационния пръстен. Тирус обаче беше забравил какво е поискал.

— Е, добре. Можем да направим само едно — каза той и се обърна към групата: — Увеличете го на двайсет атмосфери и обещавам да дам отличен интоксикант на този, който я запрати в гравитационния пръстен. Да видим как работи?

Какво?

Към мен започнаха да се стичат множество тела. Ръце ме хванаха под мишниците и аз бях така стъписана, че за един миг не можах да реагирам… Повлякоха ме към гравитационния кръг, който щеше да ме смачка само след миг, и инстинктите ми за оцеляване изреваха и се задействаха. Изтръгнах се от ръцете, които посягаха към мен, и забих юмрук в най-близкото лице, а краката си — в нечии ребра. Сграбчих една яка и запратих един Високопочитаем, който ме беше сграбчил, в гравитационния кръг, за да му се порадва, и той нададе кратък вик, докато минаваше през металната бариера, а после дробовете и черепът му се раздробиха…

— СТИГА!

Залата около мен застина в мъртвешка неподвижност. Завъртях се и се изправих лице в лице с Тирус, разярена, озадачена. Но на лицето му беше изписано нещо ново. Очите му блестяха, наелектризирани, напрегнати, в рязък контраст с грижливо поддържаната безизразност на подобреното му лице.

— Наистина си ти.

— Да. Както вече ти казах! — изревах аз.

— Сега съм сигурен. — Той посочи към злополучния Високопочитаем със смазаната глава. — Някой да разчисти Високопочитаемия Фалконт.

— Рътърфейн.

Тирус поклати глава. Тези подробности не го интересуваха.

Пред мен се появи жена, младо момиче.

— Какво се е случило със Свещения град? Чухме ужасни слухове.

Всички очи ненадейно се приковаха в мен.

— Тишина.

Само една дума, изречена съвсем тихо, но гласът на Тирус накара всички, които се бяха струпали около мен, да отстъпят назад и да сведат поглед.

— Това е държавен въпрос. Ще го обсъдим насаме с моята… любима.

Огледах лицето му изпитателно, изпълнена с надежда.

Тирус ми кимна да го придружа до личните му апартаменти, после вдигна ръкавицата от паладий към устата си и попита:

— Алектар, наблизо ли сте?

„Алектар“ — помислих си мрачно аз.

— В стаята си съм — отговори Пасус.

— Отлично.

Двамата влязохме в личните апартаменти. Пасус излезе от една от стаите и шокът ме накара да се закова на място.

Пасус беше в стаята си.

Тук.

В личните апартаменти на императора.

Пасус не биваше да живее тук. Нямаше право. Какво нахалство — да си проправи път със сила чак дотук! Стиснах зъби.

Видях нови мебели… Драперии и скулптури, които категорично не отговаряха на вкуса на Тирус. Един обгорен участък от маса ми подсказа, че това навярно са оцелели останки от обзавеждането на Колос. Значи Пасус ги беше събрал, а после се беше впил в Тирус като паразит, от който няма отърваване, и се беше настанил тук.

Сега на мен се падаше да го отстраня завинаги.