С. Дж. Кинкейд
Императрица (39)

38.

Три години.

Като ги добавех към цялата година, която бях загубила самата аз, това означаваше четири години веналокс. Тази мисъл продължи да ме мъчи дълго след като не ми остана глас от крещене, дълго след като безумните фантазии как удушавам Невени се бяха стопили.

Четири години веналокс. Досега се надявах да спася нещо. Надявах се да се върна и да спася това, което можех след цяла година отсъствие.

Но толкова дълго? Нямаше да е останало нищо.

Беше много късно.

Невени ми бе оставила дажби с храна. Беше издълбала стрелки в пода и когато ги последвах, се озовах пред една от пътните машини на свещениците. Спокойно можех да се кача в нея още сега и да оставя гравитацията да ме унищожи. Не можех да направя нищо друго освен да чакам тук, докато времето минаваше за всички други. Въпреки това обаче продължих напред.

Погледнах към филизите от звездна светлина, които се извиваха и трептяха от гравитационните сили на черната дупка. Едно парче от отломките мина от другата страна на прозореца в лениви кръгове. Проследих движенията му от единия прозорец, а после и от другия. И от третия. Светлината се отрази в контурите му и аз разбрах какво виждам: бронзовите дървета от металната градина на Сигна на Хера.

Тя беше кроила планове, манипулации и маневри, тласнали толкова много от децата й към унищожението им. И докато беше заета с това, беше погледнала към един астероид и си бе представила как точно трябва да го преобрази в кораб, а после да го издълбае и отвън, и отвътре. Беше се въвлякла в какви ли не заговори и борби за контрола над империята и все пак от време на време трябваше да е спирала, за да погледне това свое прекрасно творение и да изпита тихото задоволство от факта, че то е нейно.

Беше вложила в предаността, любовта и усилията си за този кораб половината си живот, а ето че той се оказа унищожен само за секунда.

Колко жестока беше вселената!

Каква глупачка бях да го забравя!

От Свещения град не беше оцеляло почти нищо. Сега, когато климатичните контроли бяха извън строя, беше мъртвешки студено. Някои врати не се отваряха и святкането на аларми предупреждаваше, че зад тях има само безвъздушно пространство.

Разрязах ръката на Интердикта и извадих листчето метал… този суперкомпютър.

Невени беше взела обвивката. Ако все още я носеше, когато я настигнех, щеше да ми се наложи да й разбия черепа с нея.

— Поне е взела не това, което трябва. Надвихме я — измърморих аз на мъртвия Интердикт. — Макар че ще ви разбера, ако не оценявате особено този факт. Между другото тук е достатъчно студено и мисля, че мога да отговоря на въпроса ви. Не, не изпадам в хибернация.

Така положих началото на един изключително нездравословен навик. Докато кръстосвах руините на Свещения град, проучвах всичко, което можех, и отварях със сила вратите, когато от другата страна имаше въздух, носех със себе си вкочаненото мъртво тяло. Тук нямаше микроорганизми, които да причинят разлагане, затова се чувствах почти така, сякаш се намирах в компанията на мълчаливия заспал Ортанион.

— Знам каква е честотата на транспондера на Арбитър — казах му аз с мрачно удовлетворение. — Знам как да открия този кораб. Ще се измъкна оттук и… и тя ще си плати за стореното.

О, колко мъчения можех да измисля за Невени! А Мъка — Мъка просто трябваше да умре, и…

Беше по-лесно да се съсредоточа върху омразата си към Невени, отколкото върху неизмеримия ужас от случилото се.

Намерих някакви регенератори за отпадъци и започнах да ги отварям с ритници един по един. Хвърлях само бегъл поглед към съдържанието им. Нямах нужда от нищо. Просто си запълвах времето.

В мислите си постоянно се връщах при Тирус, колкото и да се опитвах да ги отклоня. Четири години означаваха, че когато се прибера, той вече ще се е оженил за друга. Щеше да има императрица. Някоя истинска Високопочитаема. Пасус щеше да я избере. Навярно щеше да се обогати от подкупите на онези, които щяха да търсят подкрепата му за подобен брак.

Щяха да им се родят малки Домитрианчета. Не можеше да се допусне родът да умре.

Щяха ли да убият Тирус, след като му се родеше дете? За няколко секунди тази мисъл ме остави парализирана.

— Не — обърнах се аз към лежащия наблизо труп на Интердикта. — Няма да му трябва бебе, за да разполага с по-голям контрол над императора. Той държи императора. Може буквално да го принуди да направи всичко. Бебетата не могат дори да говорят, камо ли да играят ролята на марионетки. Поне не за няколко години.

Интердиктът, разбира се, не отговори.

Аз обаче започнах да размишлявам над думите си и се обърнах към него:

— Или може би… може би той няма да иска да се роди дете поради простата причина, че това дете трябва да си има родител. Някой трябва да даде другата половинка от ДНК-то, а за да се случи това, Пасус трябва да отстъпи част от влиянието си на друг. Той за нищо на света не би се съгласил.

Засмях се горчиво, защото прозрението ме озари чак сега, когато вече беше прекалено късно и нямаше значение.

Пасус би избрал мен за съпруга на Тирус, без да се замисля.

Не би се съгласил да сподели влиянието си с някого. Високопочитаемите търпяха един от тях да разполага с такава неоправдана власт, защото той се беше погрижил всички те да се уличат редом с него. Примиряваха се с факта, че Пасус буквално притежава императора — което в съчетание с контрола му над Сената водеше до притежание на империята, — защото той раздаваше облаги тук и там.

Имаше обаче едно нещо, което те никога нямаше да допуснат, и това беше самият Пасус да се опита да стане партньор на императора. Ако се опиташе да си присвои окончателно върховната власт. Не се съмнявах, че е обмислял този вариант, но Високопочитаемите нямаше да го приемат като съпруг на императора. Това би означавало да му предадат официалната власт открито, без преструвки. Личните предпочитания на Тирус бяха прекалено добре известни и Излишните нямаше да повярват, че този брак е истински, а Високопочитаемите щяха да се възползват от шанса да се опитат да сключат сделка. Щяха да потърсят от Тирус помилване дори за геноцид и да се надяват той да им е благодарен… задето са го освободили.

Не. Това нямаше да се случи. Така че в очите на Пасус идеалната императрица бях аз.

Нямах приятели, нямах богатство, нямах съюзници, бях лишена от чар и по силата на самата си природа отблъсквах другите Високопочитаеми… Аз щях идеално да запълня мястото на императрица и да попреча на която и да било друга да го заеме. След като разбрах за веналокса, реших, че Пасус иска да унищожи любовта на Тирус към мен, за да може да ме убие или дори да убеди Тирус да го направи.

Но случаят не беше такъв.

През цялото време Пасус беше възнамерявал да ме задържи в Хризантемиума, дори след като Тирус престанеше да изпитва към мен и най-бледо подобие на любов, за да мога да живея десетилетия наред в отчаяние и нещастие… А Пасус щеше да се наслаждава на мисълта, че ми е причинил тази болка. Това беше неговото отмъщение. Бях прекалено удобна за него. Трябвах му жива.

Ако само го бях разбрала по-рано…

Нямаше смисъл да размишлявам върху това. Никой не можеше да върне времето назад, но, о, ако бях осъзнала какво предстои, щях да се науча да бъда чаровна! Щях да се науча да създавам приятелства и да печеля съюзници. Щях дори… щях дори да флиртувам с похотливци като Атън. Така се печелеше влиянието и щях да имам възможност да бъда полезна на Тирус като предимство, а не на Пасус като средство да изнудва Тирус.

Тази мисъл не спря да ме тормози, докато отварях с ритник последния регенератор. Вече съжалявах, че нямам оправдание пак да ги отворя всичките за първи път… Това навярно показваше колко съм уморена.

В този момент обаче забелязах някакъв предмет с отчетлива правоъгълна форма.

Бръкнах вътре и извадих книгата. По гърба ми пропълзяха тръпки, когато погледнах към корицата й, с букви на език, който ми се струваше познат само бегло.

Пръстите ми проследиха очертанията на буквите. Х-А-М-Л-Е-Т.

Аз бях донесла тази книга тук, нали? Двамата с Тирус трябваше да съберем от всичко, с което разполагахме, лепта за Интердикта, просто в случай че наистина го срещнехме. Тирус имаше на Александрия нещо, което се срещаше на малко места: своите книги. Не вярваше, че Интердиктът изобщо съществува, затова ми позволи да взема цял куп от книгите му. Щеше да вземе още повече, ако знаеше, че Интердиктът и Свещеният град наистина съществуват и ще приемат лептата му. Той обичаше тези книги.

Сега Локлейт разполагаше с Александрия и библиотеката й.

Може би тази книга бе единствената, останала на Тирус.

В гърдите ми кипна ярост.

— Как сте могли? — обърнах се аз към Ортанион. — Ние ви я дадохме, а вие просто сте я изхвърлили! Знаете ли какво означава това за него? — Мъчех се да намеря най-подходящите думи, с които да обясня колко сквернословно е постъпил — да захвърли тази книга! — Вие… вие нямате представа кои неща са ценни. Никаква!

Стори ми се, че съм изрекла правилните думи, но после осъзнах, че говоря на един труп, и това беше абсурдно. Само някой луд би го направил. Обърнах гръб на трупа и се отдалечих. Сега си имах книга.

Не можех да чета на стария език, ала виждах следите, които пръстите на Тирус бяха оставили върху крехката хартия. Някои страници бяха намачкани, но Тирус не беше човек, който би захвърлил книгата или би подгънал листовете, за да отбележи докъде е стигнал… Представих си го как заспива, докато чете, а после изпитах такава сигурност, че е станало точно това, та ми се стори, че съм била там и съм видяла как се случва.

Това, че не разбирам този старинен език с изключение на няколко къси думи тук-там, нямаше значение. Някаква празнота у мен се запълни. Обзе ме покой.

Щях да му върна книгата.

Бях претърпяла пълен провал, но поне това можех да направя.

 

 

На дванайсетия ден започнах да се взирам през прозорците и зачаках турбуленцията да започне да намалява. Тогава се качих в една от машините за пътуване на свещеника. Те нямаха собствен двигател. Не бяха предназначени за дълги разстояния, а просто за минаване по гравитационните потоци на Транссатурновата система до стандартния Космос, където щяха да ги посрещнат чакащи хелионисти.

Пъхнах металното листче дълбоко в страниците на книгата, притиснах я до гърдите си и се изстрелях във властта на тези огромни движещи се тела, които изкривяваха пространството. Тяхната гравитация насочваше инерцията ми, сякаш бях листо, което се носи по реката.

Отне ми цял ден да стигна до края на системата, където машината се разтресе, стресна ме и ме събуди. Вдигнах глава и видях малък кораб, който ме влачеше нагоре към дока си.

Помещението се херметизира отново и аз зърнах нетърпеливите лица на чакащи Излишни. Те бяха приели хелионизма и имаха амбиции да станат свещеници. Горяха от желание да покажат страстната си преданост към Живия космос, като прекарат живота си сред звездите в очакване на редките укази на Интердикта.

Затова, когато отворих вратата и видяха, че не съм свещеник, останаха с отворени уста.

— Мога да обясня всичко — започнах аз.

— Това сте вие! — ахна една от тях.

— Немезида Империан — обади се втори глас.

— Немезида е…

— Тя е! Тук е!

Започнах да местя поглед от едно лице към друго. Всички ме бяха познали още щом ме зърнаха. Започнаха да се навеждат, да коленичат и първият ми импулс беше да им махна да станат.

„Не. Още не. Възползвай се“ — помислих си аз.

— Благодаря ви — рекох и ги оставих да продължат да коленичат още миг.

— Наистина сте жива — промълви момичето най-близо до мен.

— Жива съм. И… и още не мога да обясня защо. Станете. Бих искала всички вие да ми разкажете. Какво се случи след моята… смърт?

 

 

Тирус не беше женен.

Империята нямаше наследник.

Имаше жестоки данъци и слухове за нарастващ дълг. Всички знаеха, че Пасус е любимец на императора, а той на свой ред беше известен като млад мъж, съкрушен от насилствената смърт на любимата си.

За моя изненада и лека развеселеност официалната история за луминарите, унищожили Тигрис, беше под съмнение.

Повечето хора вярваха, че саботажът е вътрешна работа — с конкретна цел, извършен от конкретен човек.

— Всички знаят… — подхвана една от Излишните — момиче, което не носеше на алкохола, погълнат, когато не беше на смяна. Но после се усети и прехапа устна.

— Продължавай. Говориш така проницателно! Говори — усмихнах й се аз с надеждата да я убедя да издрънка всичко. Ако не го направеше, щях да прибегна до заплахи.

Бузите й порозовяха.

— Императорът ви обичаше толкова много! О, всички знаят колко романтично беше! Той застана срещу всички само защото вие означавахте толкова много за него, но Пасус не искаше да го допусне. Той се опита да ви убие, нали? Извърши покушение срещу вас, за да прекрати влиянието ви.

Тази теория ми хареса.

— Не мога да кажа почти нищо. Сенаторът със сигурност желаеше да изчезна. Няма да се зарадва да види, че съм се завърнала от мъртвите. А сега, край на разговора.

Притиснах пръст към устните си и си придадох загадъчно изражение, а момичето имитира затваряне на устата с цип. Очите му блестяха, изпълнени с обожание.

Всички ме гледаха по този начин. След смъртта ми най-баналните ми черти се бяха разраснали и се бяха превърнали в нещо божествено. Можех да се възползвам от това.

Накарах ги да обещаят, че няма да споменават за завръщането ми, преди да влезем в звездната система на Евридика, където го оповестих на най-разпространената честота пред цялата планета. Вече беше много късно които и да било враждебно настроени Високопочитаеми да се устремят към нас с корабите си и да ни нападнат.

Докато навлизахме в атмосферата, за да кацнем в столицата, се загледах в надигащата се и спускаща се… Какво беше това? Вода? Какво виждах? Какво задръстваше тези улици, този площад?

Стомахът ми се сви, когато ненадейно осъзнах отговора: хора.

Въпреки че предупреждението беше съвсем кратко, се бяха събрали безчетни тълпи от хора, които искаха да видят пристигането ми. По време на онези лишени от смисъл и полза дни, които прекарах сама в Свещения град, бях побесняла от гняв към самата себе си, задето така и не си създадох база за подкрепа, но изглежда, такава база се беше образувала и без мен. Устните ми се разтеглиха в замаяна усмивка, когато докоснахме дока и оглушителните викове отвън нахлуха в машината заедно с нас.

Омразата на Високопочитаемите не можеше да се пребори с това посрещане.

Нямаше да има безшумно убийство, потайна смърт. Можеха да направят само едно нещо, сега, когато бях дошла тук, когато излязох от машината и се появих пред хората, чиято численост многократно надвишаваше тази на всички Високопочитаеми, взети заедно.

Единственото, което можеха да направят Високопочитаемите — единственото, което щяха да посмеят да направят — беше да приветстват избавлението ми.