С. Дж. Кинкейд
Императрица (38)

37.

Корабът ни се отдалечи апатично от опустошения Свещен град. Аз се обърнах бавно, опасно към момичето, което беше разрушило всичко.

— Защо? — попитах и погледнах към кръвта на Интердикта по ръцете си, към мъртвия човек на пода под нас. — Ти… Аз ти казах… Ти знаеше… Невени, защо?

— Как може изобщо да питаш? — изкрещя тя. — Високопочитаемите убиха моята планета, затова аз убих техния бог! Унищожих техния Свещен град и техният ненадминат Жив космос не направи нищо, за да ми попречи, и през целия си живот не съм била по-щастлива! — Цялото й тяло се тресеше от ярост. — Нека сега всички видят, че вярата им е само една голяма лъжа! Нека се удавят в кръвта на луминарите, също като своя Интердикт!

С тези триумфални, гневни думи Невени се свлече на пода и избухна в отчаяни сълзи, доказвайки, че никак не е щастлива.

Вцепенена погледнах надолу към нея и си помислих колко странни са тези сълзи. Все още не я разбирах. Тя се тресеше от ярост, но сълзите й не секваха. Беше извършила убийство, беше унищожила всичко, а плачеше.

— Защо си мислиш, че исках да ти помогна? — проплака тя. — Защо?

Прилоша ми, защото си спомних разговора ни, когато й казах, че ще отидем при Интердикта. Едва тогава… едва тогава Невени прояви интерес. През цялото време е мислила да го убие. Възнамерявала е да предизвика това опустошение. Ето защо така се развесели, когато се приближихме до Свещения град. Беше видяла мишената си.

Изобщо не е имала намерение да ми помага.

Смятала е да унищожи и последната надежда, която ни беше останала с Тирус.

 

 

Части от Свещения град се бяха озовали тласнати към отвора на черната дупка. Все още можех да ги видя, докато се спускаха надолу във все по-бавна и по-бавна времева рамка. Никога не бих дръзнала да се приближа до този отвор. Не и без да рискувам да загубя години, които не можех да си позволя да пропилея.

Тръгнах из кораба с чувството, че се намирам в някакъв странен, сюрреалистичен сън. Приближих се до един прозорец и се спрях, защото видях какво е останало. Огромни части от Свещения град бяха невредими и се въртяха в бездната… с изложена на въздействието на Космоса вътрешност. Пасищата. Растенията. Онези Благородни, танцьорите и свещеникът, който обичаше Пътниците от Ръката на горгоната…

И моята Хера. Този горд и красив космически кораб. Унищожена.

Отклоних поглед от гледката на това ужасно унищожение и се извърнах към мътното отражение върху прозрачното стъкло. За един странен миг не можах да се позная — не познах тази жена, която беше прекалено дребна, за да съм аз. Жената с пищни дрехи, които не й отиваха, но ги бях облякла, за да впечатля Интердикта. Не можах да различа никакви конкретни черти. Ръката ми се вдигна, докосна изкривения ми нос. Това беше моят нос. Аз. Това бях аз.

Някой влезе в стаята при мен. Мъка.

— При откъсването от дока корабът се е повредил. Освен това ни удари част от града. Мисля, че няма да е безопасно, ако влезем в хиперпространството.

Разперих длан по прозореца. Нямаше ли да е истинска ирония на съдбата — да преживеем толкова неща само за да умрем при неуспешно излитане в хиперпространството… от лошо пространство.

Трябваше или да поправим кораба, или да поемем този риск. Ако не минехме през хиперпространството, щяха да ни трябват няколко милиона години, за да се върнем в Хризантемиума. Притиснах чело към хладния прозорец и затворих очи. Главата ми пулсираше.

— Нямам никакви технически познания. Освен ако ти нямаш, единствената, която може би ще успее да го поправи, е тя.

— Смяташ, че една Излишна може да поправи път през хиперпространството?

— Смятам, че Невени може да поправи обслужващо ботче, което може да поправи други обслужващи ботчета. Те ще се погрижат за пътя. Майка й беше вицекрал на Лумина и се опита да върне изучаването на науките. Невени е… Сигурна съм, че Невени разбира повече, отколкото си мислим.

— Това момиче е пълно с изненади — отбеляза Мъка.

Погледнах към него.

— Ти знаеше ли какво ще направи?

— Малкото момиче нищо не ми е казало.

Малко.

„Малко“. Странна дума. Невени беше „малка“ само във физическия смисъл на думата, при това само в сравнение с нас. Не можех да нарека „малък“ никого, който току-що бе променил съдбата ни и най-вероятно беше променил необратимо хода на галактическата история.

Очите ми срещнаха мътното си отражение в стъклото, което ги превръщаше в хлътнали, празни черни дупки.

Интердиктът не можеше да поправи тази ситуация. Това означаваше, че трябва да го направи някой друг.

Някой винаги го правеше. Този път се налагаше да съм аз.

— Трябва да видим какво е останало от Свещения град. Ще ни насоча по-близо. Може ли да видиш дали има космически костюми? Можем да ги използваме.

Гласът ми звучеше студено. Корав като гранит.

— Ще проверя.

Само след няколко минути вече бях приближила кораба до най-големия къс, останал от хабитата, а Мъка безмълвно се върна с костюмите. Нито един от тях нямаше да побере широкото му мускулесто тяло, но аз можех да облека моя.

— Атмосферата на Лумина със сигурност отдавна се е изчистила от резорбиращата мъгла — отбеляза Мъка. — Предлагам да отидем там…

— Не — отговорих и поклатих глава. — Трябва да се върнем.

— Да се върнем ли?

— При Тирус.

— Значи искаш да се върнеш в Хризантемиума?

— Връщаме се.

— Ти да не си луда? — измърмори Мъка. — Ще ни убият още щом ни зърнат!

— Ние сме изчадия — напомних му аз със студен глас. — Не ми казвай, че се страхуваш.

— Ако някога се върна в Хризантемиума — рече Мъка, — това ще бъде, за да екзекутирам твоя млад император. Няма да излагам на риск малкото момиче.

— Аз ще я изложа! — изръмжах. — Нейният живот спря да ме интересува, когато разруши всичко.

— Нима мислиш — попита той презрително, — че тя ще поправи този кораб, когато планът ти е такъв?

— Мисля, че трябва да поправи кораба. Ако искаш да бъдеш поне малко полезен, ти ще я накараш да го стори, докато мен ме няма.

Очите на Мъка просветнаха предупредително.

— Ако намекваш, че искаш да я изтезавам, докато се съгласи…

— Да намеквам ли? Не. Казвам ти го направо. В противен случай ще го направя аз.

— Каквато и болка да й причиним, няма да е по-голяма от скръбта й.

— Ще видим!

Понечих да си сложа шлема, но едрата ръка на Мъка замахна, блъсна го и го запрати във въздуха, където той се блъсна в отсрещната стена, а сърцето ми се сви така, сякаш го бяха проболи с електрически кол.

Втурнах се нататък със свито гърло и огледах безценния шлем. Никъде не видях пукнатини. Хубаво! О, бях в състояние да го унищожа! Можех да го убия… Той се извърна към мен. И неговите очи пламтяха от ярост.

— Ако я докоснеш с пръст, Немезида дан Империан, ще те накарам да изпиташ същата болка, само че пет пъти по-силна.

Тези думи, тези думи… Предизвикателството, враждебността в тях подръпнаха някаква отдавна заровена дълбоко у мен струна. Приливът на вълшебна злоба, който ме заля, ме тласна да направя една крачка към него, а после и втора.

— Така ли? — Устните ми се извиха в усмивка и оголиха зъбите ми.

— Точно така — увери ме той и в очите му проблесна опасна светлина, която ми показа, че обещанието за насилие е погъделичкало инстинктите му, също както моите.

В този миг нямаше значение, че той е доста по-силен и по-тежък от мен. Колко прекрасно щеше да бъде да го нараня, да видя как кърви. Начинът, по който огромните му мускули се раздвижиха и той започна да ме обикаля, както аз обикалях него, ми показа, че чувството е взаимно.

— Тя — рекох му аз с разтреперан от ярост глас — обрече всички ни.

— Обрече твоя млад император, искаш да кажеш.

— А ти го ненавиждаш. Сигурно всичко това ти е безкрайно приятно.

Той ми се усмихна подигравателно.

— Да.

Това преля чашата. Хвърлих се към него с вик на ярост. Мъка посрещна тежестта ми без усилие, извъртя ме и ме заби в пода под себе си. Тежестта на тялото му ме смаза. Вдигнах глава и захапах най-близкото нещо до мен — забих зъби в рамото му и почувствах в устата си вкус на метал от кръвта му.

Това движение го изненада достатъчно, за да ми даде време да вдигна крака си и да забия коляно в слабото място на мъжките изчадия. В същия миг неговият юмрук се заби в хълбока ми с такава сила, че в гърлото ми се надигна горчива киселина…

— СПРЕТЕ!

Върху нас се изля леденостудена вода, Мъка се изправи със залитане на крака, а аз се оттласнах нагоре, за да направя същото. Дрехата ми беше полепнала по тялото, а косата — подгизнала. Невени стоеше пред нас и от обърнатия леген в ръцете й капеха последните капки вода и падаха на пода на кораба.

— Спрете! — повтори тя с глас, който приличаше на грачене. — Ще поправя кораба.

Тя пусна празния леген и той издрънча на пода. Стойката й беше такава, сякаш всяка кост, всяка клетка в тялото й й причиняваха болка, сякаш бяха невъзможно крехки и чупливи.

— Не искам да останем тук, докато умрем — продължи тя. — Затова ще направя каквото мога. Ако за това се биехте, не си правете труда. Просто стойте далеч един от друг. Сериозно говоря.

С тези думи тя излезе. Двамата с Мъка си разменихме един последен разпален поглед, а после аз се отдалечих с широки крачки и се махнах от очите му.

 

 

Космическия док вече го нямаше, затова ми беше трудно да се ориентирам, когато влязох в онзи сегмент на Свещения град, който се намираше най-близо до нас. Отне ми известно време да запечатам вратите и да включа обратно изкуствената атмосфера, но скоро вече можех да сваля шлема си и да започна да дишам в мразовития въздух. През следващите дни бях в постоянно движение. Взех всички замразени храни, които успях да намеря, всички ботчета, които успях да открия — били те функциониращи или не, — докато Невени работеше върху задачата да поправи един бот, който да й помогне да поправи и други.

Четири дни. Толкова време ни отне. Четири дни, през които Невени постоянно се опитваше да разбере кое какво прави, и прехвърляше базата данни на Арбитър, когато се натъкнеше на нещо озадачаващо. Но след като поправи едно ботче, то поправи и други и скоро всички те се заеха да работят върху хиперкосмическия път. Аз потисках ужасените трескави мисли, които не спираха да ме гризат, да ми казват, че времето, което минава, е много по-дълго, отколкото си давам сметка.

А после Невени ни повика в командното помещение.

— Мисля, че ще успеем да се измъкнем оттук. Или да експлодираме. Във всеки случай, предлагам да разберем.

Обгърна ни мълчание, плътно, напрегнато. Тя погледна към Мъка. Кимна. И двамата се обърнаха към мен и аз разбрах, че ще ми съобщят какво ще правим оттук нататък.

— Немезида, няма да отидем в Хризантемиума.

— Хубаво.

Съгласието ми изненада Невени. Мъка присви очи. Не ми вярваше.

— Хубаво — повторих аз. Сега вече гледах него. — Мислих за това. Можем да отлетим оттук до колонията Каладрал. Няма да ни отнеме много време. Ще ви оставя там и ще продължа без вас.

— Това не ни върши работа — възрази Невени. — Нали не си забравила, че съм бегълка от правосъдието? Не мога просто да продължа да живея както досега.

— О, да. Излъгаха, като те обявиха за терористка — съгласих се сухо аз.

Ъгълчето на устните й се изви нагоре.

— Знам, че после оправдах думите им, но така или иначе с моята репутация няма да имам никакви възможности. Ще ме заловят две секунди след като кацнем на Каладрал или някоя друга голяма колония, а ако отидем на някоя по-малка, ще се набиваме на очи. Трябва да намерим място без постоянно население… може би някой граничен пост. Ами Мъка? Можеш ли да си представиш, че има място, на което може да се слее с тълпата?

— Да — отговори Мъка. — Мога.

— Питах нея и въпросът беше риторичен — сряза го Невени. — Исках да кажа, че си огромен и страховит.

Бях готова да се закълна, че Мъка изглежда поласкан.

— Къде тогава предлагаш? — обърнах се към Невени.

— Предлагам да се разделим — отговори тя. — Ти можеш да стигнеш до Хризантемиума без Арбитър.

— Как? — изръмжах й аз. — По въздуха ли ще се нося?

— Предай се. Ще те заведат в Хризантемиума и ще те екзекутират, без да вдигат шум, сигурна съм. Приеми го: ако се върнеш, все едно си мъртва. Така че спокойно може да не завличаш и нас със себе си. Как точно трупът ти ще помогне на Тирус, хм?

— Каква друга възможност имам? — избухнах аз. — Да го оставя да умре ли?

— Да! — извика Невени. — Остави го! Ти вече го направи. Трябваше да го изоставиш, а и той искаше от теб точно това. Не можеш да го спасиш.

— Да, и за това трябва да благодаря на теб! — креснах й в отговор.

— Добре, върни се и умри за него. Чудесно! Каква полза ще донесе това и на него, и на теб? — Тя отметна ръце във въздуха. — Хората обичат. Умират. Губят тези, които обичат от все сърце, и то постоянно, Немезида, и продължават напред. Виж мен! Моята планета е мъртва. Нямам си никого. Единствената ми приятелка смята да отиде на сигурна смърт по най-глупавата възможна причина. Нали ни каза какво си научила за веналокса. Ако е вярно, то той дори няма да те обича повече.

— Има шанс, ако престанем да губим време и тръгнем веднага! — отвърнах остро аз. — Не може ли да спорим в хиперпространството?

— Това е най-жестокото, което хората извършват, когато създават изчадия — промълви Невени. — Ние съществуваме в тази огромна вселена с безкрайни територии и безброй възможности, а вашият свят е ограничен до връзките, които ви свързват с един-единствен човек. Ако искаш да се откажеш от живота си, не мога да те спра.

Не, не можеше.

Тя се обърна към Мъка:

— Ти я спри.

— Чакай! Какво? — възкликнах аз и застанах в защитна позиция… в същия миг, в който юмрукът на Мъка се стовари в лицето ми.

 

 

Някой набиваше гвоздеи в главата ми. Леко повдигнах клепачи и простенах, когато светлината ме прониза… Гласът ми ми се стори странен. Изобщо не приличаше на моя.

Рязко отворих очи и видях как обутите ми в космически костюм крака се реят над мен. Сепнах се, щом осъзнах, че съм облечена в такъв костюм и нямам представа къде се намирам. Ръката ми се стрелна навън, докосна… камък. Камък.

Завлякох се по-близо до градежа. Един размит люк ту се появяваше пред очите ми, ту изчезваше и аз се оттласнах към него и си проправих път навътре. Дълго след като атмосферата отново се херметизира, мозъкът ми като че ли продължи да подскача в черепа, докато се мъчех да проумея какво се е случило.

И тогава видях тялото на Интердикта на пода, където го бях положила. Проумях какво е станало и изпитах шок, който ме разтърси цялата.

— Не. НЕ! — изкрещях и гласът ми прокънтя наоколо.

Втурнах се към прозореца, но Арбитър вече не беше там.

През тъмното пространство, докъдето ми поглед стигаше, плуваха ярки, бушуващи вълнички от водород. А после светът около мен се разми. Стори ми се, че някой е изкарал всичкия въздух от дробовете ми. Знаех какво виждам: гравитация. Могъща гравитация, която разкъсваше Транссатурновата система сега, когато гравитационният прозорец се беше затворил.

— Невени, ще те убия. Ще те убия!

Думите ми бяха изречени с равен, решителен глас, но ги чух само аз.

Бяха ме оставили тук и бяха взели кораба.

Бяха ме оставили сама сред руините на Свещения град.

Свлякох се на пода с пулсираща от болка глава и осъзнах чудовищната реалност на случилото се току-що. Разписанието, което многократно бях проучвала, за да определя кога трябва да се върнем в Свещения град…

Знаех го наизуст. Знаех кой точно гравитационен прозорец се е затворил и кога ще се отвори следващият. В гърдите ми се надигна вик, но ме задави и така и не излезе от устните ми.

Бяха ме оставили тук за дванайсет дни.

А когато излезех откъм страната на Тирус, там щяха да са минали…

Три години.