С. Дж. Кинкейд
Императрица (37)

36.

Тялото на Интердикта се разтресе и аз не знаех дали това се дължи на нервност, или на радостно очакване, предизвикано от перспективата да замине, да последва зова на призванието си и да спаси галактиката, изпълнена с вярващи. Не чух спора, който проведе със свещениците си, но видях недоверчивите тревожни погледи, които ми отправяха. Навярно много добре си спомняха, че при последното си посещение бях отвлякла Интердикта.

Разбира се, след като погледнаха към мен, погледнаха към Мъка — и само един поглед към него ги накара да си спестят по-нататъшни възражения.

Интердиктът ми направи знак да го последвам. Останах до него, а Невени и Мъка тръгнаха след нас.

Ортанион ми заговори припряно. Нервно.

— Този кораб се казва Арбитър. Той е единственият от моите кораби, който може да се движи със собствена сила. Инквизиторите ми избират сред редиците си няколко души, които да ни придружат. Що се отнася до Хера, смятам да тръгне след нас с още от моите свещеници, като подкрепление. Вашият кораб ще бъде в абсолютна безопасност.

Със сигурност беше в по-голяма безопасност, отколкото ако беше попаднал в ръцете на Пасус. Качихме се с асансьор до мостчето към Арбитър и аз погледнах удивено космическия кораб, който от земята приличаше просто на извита стена. Сега, отгоре, видях, че представлява шест преплетени концентрични кръга.

— Имунната ми система е остаряла — отбеляза Интердиктът.

— Да. Можем да вземем антитела от моята кръв.

Изпратих Невени и Мъка да огледат кораба, да проверят дали има очевидна нужда от поправки, преди да потеглим. В медицинското помещение медицинските ботчета проучиха кръвта ми. В миналото се бях излагала на няколко патогена, но те бяха твърде малко.

— Невени би била идеалният донор, но… — и аз млъкнах.

— Това момиче е луминарка, нали? Разпознах акцента й.

— Да.

Той изкриви устни.

— Ще разбера, ако откаже.

Невени беше направила нещо повече от това, да откаже. Беше ми съобщила, че предпочита да й изтече кръвта, отколкото да дари и капка от нея на Интердикта.

— След като напуснем тази система, ще намерим други доброволци. Постъпвате правилно и справедливо.

Медицинското ботче приключи с изолирането на имунните ми клетки. Оттук нататък оставаше само да изчакаме синтезаторът да им направи копия за имунната система на Ортанион.

— Първото, което трябва да направим, е да оповестим завръщането ми — каза Интердиктът. — Трябва ми платформа, която да е колкото се може по-видима. Освен това мога да наредя на свещениците си да спрат да отлагат решението си за този скиптър… Макар че ако ситуацията наистина е толкова сериозна, колкото казваш, може би трябва да изчакаме, докато императорът се освободи от ръцете на враговете си.

— Няма нужда — отговорих, разкопчах палтото си и извадих отвътре скиптъра. — Той е тук.

— Може ли?

Позволих му да го вземе, да го завърти в ръцете си.

— Последния път, когато го държах — изрече Интердиктът замислено, — тъкмо бяха съживили император Амон от изкуствената му кома. Между членовете на рода Домитриан съществуват огромни различия за способността им да командват това устройство и Амон не беше от най-умелите, но способността да използваш този скиптър дори за най-обикновени неща те превръща в заплаха. Той прекара цялото пътуване до мен упоен; остана упоен и докато многократно му източваха кръвта и му я вливаха обратно. През цялото време, докато му прилагаха безброй електрически шокове. Нямах почти никаква представа как да намаля властта му над това устройство. Най-накрая се опитахме да спрем сърцето му. След третия изкуствен сърдечен удар тази машина се подготви да приеме наследника му. Целият този процес ужасно увреди съзнанието на Амон, но му остана достатъчно разум да се паникьоса, когато осъзна, че вече не може да командва скиптъра. — Тъмните му вежди се сбърчиха. — Представляваше жалка гледка.

— Толкова много усилия, за да обезсилите заплахата, която представлява тази машина — измърморих аз.

— Тя изобщо не е трябвало да идва от Земята заедно с нас, Немезида. Мястото й не е тук. Нашите предшественици са изоставили много технологии, когато са напуснали Земята, и е трябвало да изоставят и нея. Това е машина, която може да се командва само от човек, колонизиран от… машини.

Отправих му остър поглед.

— Колонизиран ли?

За един дълъг миг Интердиктът остана загледан в мен, сякаш преценяваше наум нещо. А после, изглежда, взе решение.

— Това, което ще ти кажа, трябва да си остане между нас.

Не посмях да кажа и дума. Само кимнах.

— Всички човешки същества, които сме оставили на Земята, са имали такива вътрешни машини. Това била една от първоначалните стъпки към хибридизирането на човешкото и изкуственото. Те заразявали цялото тяло още от раждането. Имало ги в спермата, в яйцеклетките, в новия ембрион, създаден от тях. Нагаждали се към ДНК-то на всяко родено дете, умножавали се, докато това дете растяло, а после, когато станели достатъчно многобройни, образували мрежа в тялото на това дете. Нашите предци се стремели да се освободят от тези вътрешни машини, както и от всяка технология, която изисквала подобна мрежа от машини, за да я контролират. Но един от тях осуетил усилията им. Домитри Орлов.

Домитри. Дали това не беше родоначалникът на императорската династия?

— Домитри осъзнал, че в този нов свят всички други хора ще бъдат естествени, затова, ако запазел технологическо предимство над тях, можел да стане техен крал.

— Той със сигурност е бил Домитриан.

— Всъщност не. Домитри нямал деца. Сигурен съм, че е умрял в затвора, след като са го разкрили. Кръвта му била прочистена против волята му и това устройство било прибрано в сейф. Въпросът е, че Домитри не бил единственият, на когото му хрумнала тази идея. Много други също се опитали да запазят това предимство и скоро си спечелили презрително прозвище — домитрианци. Най-накрая дошъл денят, в който се родило дете, заразено с тези микроботчета, и от този ден нататък било само въпрос на време да дочакат момиченцето да порасне достатъчно, за да го пречистят от тях.

Сега разбрах.

— А вместо това… тази домитрианка е станала родоначалница на императорското семейство.

Той се докосна с пръст по носа.

— Новите колонии повели първата си истинска война и някой се сетил за това устройство и за това момиче, което можело да го използва… и за потенциала да си присвоят контрола над всички вражески кораби, когато пожелаят. Конфликтът се разрешил така ефективно, че запазили момичето такова, каквото било, а по-късно запазили и детето му. Цялата империя се зародила от този единствен род.

Той прокара нокти по металната повърхност, докато се закачиха на нещо. Леко ги натисна с пръсти и скиптърът се отвори… и разкри празната си вътрешност. Празна на пръв поглед, или поне…

Интердиктът извади мъничко парче метал, тънко като човешки косъм и дълго колкото палец.

— Това представлява императорският скиптър. Суперкомпютър. Външността е само украса. Предлагам ти да вземеш обвивката, а аз да взема суперкомпютъра и да ги задържим, докато стане безопасно да ги дадем на младия Тирус.

Кимнах.

— Вие как ще…

Интердиктът забучи мъничкия тънък край на това метално влакно през най-горния слой на кожата на ръката си и го прокара под кожата си. Това ми се стори неудобно, но той просто дръпна ръкава си и го закри.

— Трябва да започнем с…

И тогава се случи.

В ушите ми се заби високият пронизителен звук от стържене на метал. Арбитър се разлюля около нас и Интердиктът залитна и падна. Аз го дръпнах да се изправи и попитах:

— Какво става?

— Не знам — отговори той.

— Къде е командното помещение?

— Насам.

Втурнахме се нататък и заварихме Невени да стои там сама. Отвъд прозорците видяхме как задната част на кораба се мъчи да се откъсне от скобите за док, които го държаха прикован към Свещения град. Мъка също връхлетя в командното помещение и ме стрелна с подозрителен поглед.

Невени ни посрещна с усмивка.

— Идвате точно навреме.

— Невени, какво става? — попитах аз.

— Май ще се откъснем от веригите, които ни държат — отговори тя.

— Какво? — извиках аз.

Арбитър се откъсна от веригите, които го държаха привързан към Свещения град, и ни запрати в Космоса. Хвърлих се към навигационното табло и видях, че е заключено.

Което означаваше, че някой го е заключил.

Погледнах през рамо към нея. Черните й очи бяха приковани в прозореца.

— Ортанион. Погледни внимателно!

— Моля? — попита Интердиктът.

— Ако примигнеш, може да го пропуснеш. — Гласът на Невени преливаше от злъч.

Хера се появи в полезрението ни и сърцето ми се сви, когато осъзнах, че и тя се е изтръгнала от мястото си, но се завърташе обратно, а после се понесе назад, към Свещения град. Арбитър продължи да се носи все по-напред и по-напред, а страховитият кораб астероид летеше все по-бързо към масивния хабитат от диамант.

И после… сблъсъкът.

Хера се заби в Свещения град с пълна скорост, но това не беше космически кораб, който можеше да разбие, а небесно тяло със съответната маса, което избухна в ослепително кълбо от светлина.

— Невени! — изкрещях, но викът ми заглъхна, удавен в оглушителния тътен на шока, който ни разтърси.

Отвън бушуваше буря от разцепващ се диамант, графит и огън, а около нас един крехък космически кораб се тресеше, съпротивляваше се, а топлинната вълна ни завъртя в безумна спирала. Горящите останки от най-святото място в империята ту влизаха, ту излизаха от полезрението ни, въртяха се вихрено пред очите ни. Главата ми се блъсна в стената. Въртенето на кораба ме повали на пода, без да мога да стана, но една дребна, изпълнена с решителност фигура започна да си проправя път сантиметър по сантиметър по пода, вкопчвайки се с нокти в него, за да не падне, към падналия Интердикт. Изкрещях в мига, в който ни удари нова вълна от експлозията, но предупреждението ми остана нечуто.

Невени стигна до Интердикта. Острието в ръката й проблесна и тя изкрещя:

— Харесва ли ти да гледаш как унищожават целия ти свят?

И заби острието в гърдите му.

— НЕ! — изкрещях аз.

Но острието отново се заби, а после пак и пак — в сърцето му, в корема, в гърлото. Той вдигна ръце, но кожата се свлече под целувката на метала…

— НЕ!

Успях да стигна до тях, сграбчих крехкото й тяло и я отскубнах от жертвата. Изобщо не погледнах къде в люлеещия се около нас кораб съм я запратила. Вместо това се хвърлих над Интердикта.

Кръв. Толкова много кръв. Прекалено много. Никое медицинско ботче не можеше да го спаси, не и при такива рани, но аз притиснах ръце към гърдите му, от които извираше гореща кръв, и отчаяно се опитах да спра кръвотечението от аортата му.

— Не умирай. Не умирай! НЕ УМИРАЙ! — изкрещях.

Видях как Мъка влачи Невени към навигационното табло, а тя се ухили безумно, докато въвеждаше команда, която накара кораба да се разтресе и да спре.

И млъкнах.

Невени погледна към окървавения мъж под мен и се засмя както когато беше видяла лицето си на екрана — лицето на най-новия голям терорист в империята. Сега беше такава не само на думи. Цялата беше обляна в кръв, но силните ръце на Мъка я държаха здраво — сякаш повече за утеха, отколкото за да я спрат.

Странно, но умът ми сякаш спря да работи. Кръвта на Интердикта вече се съсирваше по ръцете ми. Този човек беше единственото ни спасение. Вдигнах клепачите му, ала в размазания му поглед нямаше живот.

Беше свършено.

Невени прошепна на Интердикта, но все едно говореше на мен:

— Къде е сега твоят Жив космос?