С. Дж. Кинкейд
Императрица (36)

35.

Четирийсет и шест дни. Най-малко толкова. Четирийсет и шест дни.

Докато адреналинът от бягството ни се оттичаше от тялото ми, притиснах с две ръце слепоочията си и продължих да седя там, на пода на командното помещение. Минаха няколко минути, преди да усетя, че скиптърът се е забил в плътта ми. Отвързах го от кръста си и го загледах. Зрението ми беше така замъглено, че не виждах ясно нищо.

Какво щяха да му причинят още два месеца веналокс?

А после ми хрумна нещо друго — много по-лошо.

— Черната дупка да ме погълне дано, ами ако е бил на Колос? — извиках аз и скочих на крака, ужасена до дън душа.

— Какво? — попита Невени, докато едно медицинско ботче лекуваше главата й.

— Тирус. — Струваше ми се, че устните ми са изтръпнали. — Изпратих го да избяга. Изпратих го с Пасус. Ако са отишли на Колос…

— Чакай! Чакай…

— Казах на Пасус да го вземе и да бяга, но ако го е занесъл на… Не. Не, не може да е имал време…

— Чакай! Какви ги говориш? — прекъсна ме Невени.

Погледнах я и примигнах. Струваше ми се, че из цялата ми глава се е разляло някакво блато.

— Нали не искаш да ми кажеш, че си… оставила… Пасус… жив.

— Оставих го.

— Ти шегуваш ли се? Сериозна ли си?

— Нямах друг избор, Невени! Тирус щеше да загине, а той беше единственият, за когото знаех, че ще го измъкне…

— КАКВО ТИ СТАВА? — изкрещя Невени. — Оставила си го ЖИВ? Нали целта на всичко това беше да го УБИЕМ!

— Не и с цената на живота на Тирус…

— Тирус не е глупак! — изрева Невени. — Наистина ли мислиш, че се е съгласил с плана, без да осъзнава, че ще умре?

Погледнах я неразбиращо и устата ми пресъхна.

— Ти си знаела, че ще загине.

— Да! — Лицето й изглеждаше обезумяло. — Знаех. Никой не може да оцелее след подобен сблъсък! Не бях сигурна дали ти ще успееш! А Пасус изобщо не биваше да оцелява! Защо си мислиш, че ти казах да му обясниш всичко предварително? За да разбере! ТОЙ ЗНАЕШЕ! Знаеше, че ще загине, и избра смъртта, а ти си захвърлила всичко това на вятъра?

— Как си посмяла да го скриеш от мен? — прошепнах едва чуто.

— Ако знаеше, нямаше да го направиш! А и Тирус го скри от теб! — Гласът й трепереше от злоба. Черните й очи се бяха насълзили. — Тирус имаше избор. За разлика от всички хора на моята планета, които бяха убити от човека, чийто живот ти пощади, той можеше сам да реши участта си! А сега… Сега какъв е смисълът? Как можа?

Тя нададе вик, обърна се с гръб към мен и стисна с две ръце главата си.

— Нямах избор! — изръмжах й аз. — Няма да се извинявам, че спасих Тирус.

Разтреперана от злоба, Невени пак се обърна към мен.

— Радвам се, че си доволна. Знаеш ли кой няма да е доволен? Тирус! Как мислиш, какво ще му се случи, когато е в ръцете им сам, без теб? Ти се интересуваш единствено от живота и смъртта. За теб всичко е съвсем просто. Нали знаеш, че отсега нататък Пасус ще го наблюдава? Тирус взе участие в това, искаше да умре, а е прекалено полезен за тях, за да позволят това да се случи. Сега ще бъдат нащрек. Ще го наблюдават. Колкото и ужасно да стане положението му, няма да му позволят да им избяга.

— Добре! Не искам да умира.

— Слава Богу, че не се влюби в мен! — изръмжа Невени.

В този момент Мъка влезе в командното помещение при нас и Невени нададе стреснат вик… а после някакъв приглушен звук, когато осъзна нещо.

Той все още беше напълно гол.

— Зд-здравей — промълви Невени.

Каквото и да си казаха, аз не му обърнах внимание. Просто се отдалечих със скиптъра, който бях успяла да спася, и се оттеглих в студените дълбини на космическия си кораб.

Прекарах часове наред, като просто се взирах в този символ на властта. В моята ръка ми се струваше студен и безполезен.

 

 

Раздразнението, което предизвиквах у Невени, се засили, когато ни извадих от хиперпространството с единствената цел да събера новини, в които можеше да се съдържа някакъв намек дали Тирус е оцелял. Точно както преди, новините караха нещата да изглеждат още по-неясни и аз отделих цялото си време на задачата да ги пресея, опитвайки се да намеря някакво малко зрънце истина.

Когато за трети път наредих на кораба да спре, Невени само дето не се нахвърли върху мен.

— Не, няма пак да спираме! — извика тя.

— Това е моят кораб и аз вземам решението — отсякох в отговор.

Тя се хвърли към мен, но Мъка ненадейно се втурна напред, хвана я и я спря.

— Не нападай някого, който е по-силен от теб — посъветва я той и я обърна настрана от мен категорично, но внимателно.

— Искаш ли да стигнеш до Свещения град или НЕ? — изкрещя ми тя.

Аз обаче събрах всички възможни новини и отново ни изстрелях в хиперпространството. И този път, третия поред намерих сред емисиите това, което търсех.

Във всички тях имаше едно общо нещо: печални новини от Хризантемиума. Там, в сърцето на империята, се беше разиграла ужасна трагедия. Радикали сред Излишните бяха избили много от Високопочитаемите заедно с невестата на императора в утрото на сватбата им.

С натежало сърце Фустиан нан Домитриан изнесе дълга реч, а после образът се фокусира върху фигурата зад него, просната в едно кресло, сякаш нямаше кости, с изпито лице и празни очи. Преданият съветник сенатор Фон Пасус стоеше до претърпелия трагична загуба млад император, който „разбираемо“ беше прекалено съкрушен от скръб, за да направи нещо повече от това, да се появи пред хората.

Беше жив.

Разбрах, че това наистина е Тирус. Разбрах го, защото Високопочитаемите не биха допуснали той да изглежда така смазан и лишен от дух, ако се опитваха да заблудят поданиците на империята. Щяха да покажат здрав, енергичен млад император, както бяха постъпили през всички тези месеци, докато ние отсъствахме.

Сърцето ми се изпълни със сладко облекчение, макар че когато си пуснах емисията за втори, трети, четвърти път, забелязах нови подробности. Натежалите му клепачи… Отпуснатите рамене… Пак му бяха инжектирали веналокс. Със сигурност. Пасус не можеше да рискува Тирус да направи нещо непредвидено по време на предаване, което се излъчва на живо.

Гледах за пореден път емисията и мислите ми се отнесоха в друга посока, докато тя продължаваше и говореше за виновниците: луминарите радикали, на които не им стигаше, че са унищожили собствената си планета благодарение на високомерието си… Бяха продължили със злодеянията си и бяха убили невестата на императора…

Обикновено изключвах емисията преди този момент, но днес Невени случайно се намираше в командното помещение по време на излъчването и когато понечих да спра записа, ми изръмжа да не го правя.

— Този го познавам — каза тя и присви очи, когато така наречените радикали, които стояха зад нападението, се появиха на екрана. — В някакво престъпление ли го обвиняват?

Поех си въздух, за да се успокоя.

— За Тигрис — отговорих. Бях прекалено изцедена от емоции, твърде наранена, за да остана тук, когато тя щеше да научи, че отново обвиняват нейните сънародници. Не исках да виждам болката, изписана на лицето й, когато осъзнаеше, че тези имена са й познати, защото това са имена на луминари, работили в Хризантемиума. Бяха ги екзекутирали заради покушението над Тигрис. Бяха им приписали вината.

— Още отначало знаеше, че ще излъжат за това… — казах и се извърнах към нея.

Но докато Невени се взираше в екрана, на устните й ненадейно грейна усмивка. Стресната, аз отново погледнах към онази част от записа, до която никога не бях стигала преди, когато го гледах сама.

… подстрекателката. Родителите й се отличаваха с радикални тежнения и се смята, че…

Беше Невени.

Независимо дали Пасус беше изтръгнал тази информация от Тирус, или бяха проследили моите движения, Високопочитаемите бяха разбрали за ролята на Невени в случилото се. Изглежда, тя беше луминарският злодей, когото щяха да натоварят с цялата вина за загиналите на Тигрис. За моята смърт.

Невени избухна в силен злорад смях. И поради някаква причина новината, че се е превърнала в новия най-търсен терорист в цялата галактика, я ободри така, както не би могло нищо друго.

 

 

След като излязохме от хиперпространството, Невени и Мъка дойдоха при мен в командното помещение, за да наблюдават как се приближаваме към Свещения град.

Точно тогава започнах да проумявам, че пътувам в компанията на двама души, загубили всичко, което са обичали. Бяхме достигнали Транссатурновата система по време на гравитационен прозорец, но ако бяхме изчакали два дни, щеше да е по-сигурно. Този път потоците бяха по-силни, отколкото миналия. Гравитационните течения, които ме караха да се стягам и да потръпвам, сякаш забавляваха Невени. Мъка се просна по гръб и преплете ръце под главата си, загледан в свистящите към нас водородни потоци така, сякаш ги наблюдаваше от много далеч.

Нито тя, нито той се интересуваха особено дали ще оцелеят.

И дори поддържаха несериозен разговор.

— … две различни луни. Едната беше по-голяма и имаше атмосфера и беше природен резерват. Другата имаше купол за обитание, защото е била заселена, преди Лумина да бъде променена с цел заселване на хора. Предполагам че и двете са още там… — гласът на Невени стана много тих — и обикалят около един мъртъв свят.

— Не обичам планетите — каза Мъка. — Там е пълно с насекоми.

Хера се разтресе с такава сила, че ме накара рязко да си поема въздух. Как можеха да мислят за насекоми?

Невени си възвърна равновесието и попита:

— Ти си голямо, страшно изчадие, а те е страх от буболечки?

— Не ме е страх — поправи я Мъка. — Мразя ги. Толкова са многобройни и са навсякъде. Ако ме нападне цяло множество, няма защита, която да ги удържи.

— Може ли да млъкнете? — измърморих, загледана през прозореца. Наистина се намирахме в гравитационния прозорец, нали така? Бях научила наизуст датите.

— Немезида, той се страхува от нашествие на насекоми! — каза Невени.

— Шегува се! — троснах се аз. — А ти защо си в такова добро настроение? Да не си пияна?

— Чудесна идея! Малко пиячка ще ми се отрази добре.

— Никога не се шегувам — обади се Мъка със закъснение.

— И Немезида никога не се шегува — отговори Невени. — Не се тревожи, Мъка, аз ще убивам паяците вместо теб. Особено ако знаеш къде мога да намеря нещо за пиене, докато минаваме през тези тук.

Слава Богу, двамата ме оставиха и се запрепъваха през тресящия се кораб в търсене на алкохола, поискан от Невени. Съвсем се бяха побъркали.

Когато пристигнахме в Свещения град, Невени миришеше на пивоварна, тъй като очевидно бе разляла върху себе си алкохола, който беше намерила. Но беше във все същото неестествено добро настроение, докато патогенният кръг ни сканираше. Махнах с ръка на стреснатите свещеници, които ме бяха видели да си тръгвам съвсем наскоро, и те се дръпнаха.

Интердиктът се затвори с емисиите от Лумина. Бяхме измъкнали от Хризантемиума сцени от използването на резорбиращата мъгла. Бях виждала Невени да ги гледа отново и отново.

Тя бързо изтрезня от това, което беше успяла да изпие, вместо да разлее по време на турбуленцията.

— Това място… Те живеят тук съвсем сами. — Тя обикаляше в кръг и се оглеждаше наоколо.

— Всички смятат, че Интердиктът е безсмъртен и непогрешим — рече Мъка.

— О, непогрешим е, няма що! Нали видяхме каква огромна полза има от указите му! Можеш ли да си представиш какъв егоцентрик е той — живее си в това разглезващо малко убежище, далеч от всички нас, и казва на всички какво трябва да правят, как трябва да живеят?

— Говори по-тихо! — сгълчах я аз, макар че тримата сякаш бяхме насаме.

— Заобиколен е от хора, които го почитат като божество. Единственият му контакт с действителността са сведенията от онези, които той учи да повтарят неговите собствени думи, без да мислят. Не е за вярване. Някой трябва да му го каже!

— Не и ти! — троснах се аз. — И не точно сега!

Когато Ортанион най-накрая излезе от покоите си, лицето му беше пепеляво. Дори когато осъзна, че Тирус не знае нищо за черните дупки, не изглеждаше толкова потресен.

— Те са го извършили в мое име — промълви Интердиктът с глух глас. — Искали са да наложат моя указ.

— Те унищожиха новия ви указ. Сияйни, не можем да чакаме три години да обучите нови свещеници. Имаме нужда от вас. Само вие можете да поправите цялата ситуация! — изрекох умолително.

— Дете мое, ще сторя каквото трябва. — Той се приближи към мен и пое ръцете ми в своите. — Какво искаш от мен?

— Искам да дойдете с нас — отговорих, наклоних се към него и вперих напрегнат поглед в тези смаяни печални очи. Знаех, че това е единствената пътека, единственото спасение и че всичко зависи от това, дали ще спечеля подкрепата му. — Трябва да спасим…

Трябваше да спасим Тирус. Моят любим. Моето сърце.

„Това е по-важно от нас.“ Знаех го. Беше много по-важно от двама души.

— Елате с нас — подканих го — и ще спасим галактиката.