С. Дж. Кинкейд
Императрица (35)

34.

Въздействието беше незабавно, а сътресението разтърси всичките ми кости. Над главата ми Тигрис се смачка и от стените му заизригваха пламъци и огнени искри. Масивният кораб астероид го проби. Шумът беше така оглушителен, че щеше да ми пръсне тъпанчетата.

Пламъците продължиха да изригват и превърнаха всичко наоколо в огромна пещ, преди атмосферата да се пръсне, да излезе от Тигрис с оглушителен шум и да се завихри в Космоса, носейки със себе си всички Високопочитаеми, които крещяха и се мятаха. За кратък миг очите на сенатор Фон Уолстръм срещнаха моите, изпълнени с шок и ужас, преди вихърът да я отнесе в бездънното безвъздушно пространство.

Останах здраво вкопчена в парапета, докато атмосферата ме блъскаше от всички страни в напора си да се измъкне. Разбрах, че Тирус е прав — нямаше да успеем да се задържим, ако бяхме завързани един към друг. Мускулите ми, пръстите ми и дори раменете ми се разкъсваха от силата на натиска. На мое място всеки нормален човек щеше вече да е мъртъв. Ако се бяхме завързали един за друг, Тирус щеше да е тежест, която се блъска в мен в мига, в който цялото ми тяло се напряга да отблъсне външните сили… Присвих очи, за да ги предпазя от раздиращия вятър.

Тигрис продължаваше да се изпразва. Скоро силата на атмосферата престана да бъде толкова непреодолима, но това означаваше, че въздухът ще свърши бързо… Къде беше люкът? Къде?

А после… В каменната външна стена на Хера проблесна кръгче светлина. Ето там!

Вече издишах; без да искам, дъхът излизаше насила от дробовете ми и това означаваше, че часовникът е започнал да тиктака и скоро ще загубя съзнание, затова не можех да чакам. Хвърлих бърз поглед към въздушните течения, прецених посоката им, насочих краката си… и се пуснах.

Люшнах се на една страна и полетях нагоре, безпомощна, понесена от течението, и се блъснах в каменната стена на космическия кораб. Атмосферата, която се измъкваше навън, осеяна с пламъци и късчета от какво ли не, профуча покрай мен, опита се да ме засмуче. Пръстите ми се вкопчиха в каменната повърхност, но се изплъзнаха, а после започнах да се плъзгам по ширината на кораба. Трескаво се опитах да се насоча навън, задрасках отчаяно за нещо, за всяка малка опора, в която можех да се вкопча. Намерих една и я стиснах. Цялата сила на тялото ми започна да се съпротивлява на вкопчените в нея върхове на пръстите ми, но аз не я пуснах.

Не бях единствената. През потоците от отломки, които се изливаха от Тигрис, зърнах Мъка, вкопчен в каменната стена на Хера. Риск се блъсна в кораба и също се хвана за него.

Но тогава една от пейките на арената изхвърча навън, блъсна се в Риск и отдели пръстите му от Хера.

Само след секунда вече го нямаше.

Видях как се понася навън, в тъмнината.

„Тръгвай. Тръгвай!“

Дробовете ми издишваха, без да им заповядвам, изтласкваха кислорода от кръвта ми през най-близкия изход, който им предлагаше тялото ми. Мракът пропълзя в краищата на полезрението ми и аз задрасках с нокти по скалата, придвижвайки се към това кръгче светлина, което все ми убягваше. Трябваше да стигна до него, преди да съм припаднала, трябваше!

Усетих нарастваща слабост в крайниците си, но газовете от Тигрис продължаваха да ме блъскат… Хватката ми ненадейно отслабна, без да искам да се пускам…

Люкът мина покрай мен, като се тресеше пред очите ми…

Нечия ръка стисна крака ми в желязна хватка, дръпна ме обратно в пещерата от светлина. Блъснах се в отсрещната стена, рикоширах и вратата към люка се затръшна точно преди да се блъсна в нея. Пъхтейки, започнах да засмуквам въздуха от повторното херметизиране…

А после… После започнах да си поемам дъх на жадни глътки, обърнах глава на една страна и видях, че Мъка е рухнал на пода, притиснат до стената, и също се мъчи да си поеме въздух…

Лицето му се сгърчи и той нададе вик на безсилие, на ярост…

Сетих се за Риск.

Той беше мъртъв. Риск беше изчадие, разполагащо с цялата си сила, а загина при изпълнението на този план. Нито един от хората, които все още се намираха на Тигрис при сблъсъка, не беше избягал заедно с нас…

Тирус се беше измъкнал навреме.

Заедно с Пасус.

Пасус. Пасус. ПАСУС! Който беше оцелял! Мисълта за това ме накара да стоваря юмрук върху стената, но болката не ми донесе никакво облекчение. Пасус беше жив, Тирус се намираше в ръцете му и ако можех просто да го убия…

Скочих на крака. Тирус трябваше от самото начало да ми каже, че очаква да умре. Трябваше да ми го каже ясно, и тогава бих могла да… бих могла да…

Изръмжах и се насилих да се раздвижа. Отворих със замах вратите и се втурнах в основната част на Хера. Краката ми ме носеха през космическия кораб, който се люлееше около мен. Сблъсъкът с Тигрис го беше разтресъл здравата, макар че си оставаше мощен и невредим. Когато се втурнах в командното помещение, видях Невени седнала на пода, обвила ръка около главата си.

— Съжалявам. Блъснах я. Трябва само да… — каза тя с неясен глас. Между пръстите й се стичаше кръв.

— Всичко е наред — изхриптях аз.

Хера очакваше командата ми, за да ни изведе от тази система. Приковах поглед в останките на Тигрис отвъд прозореца… както и в кораба, сгушен от другата му страна.

Трябваше да бягаме, но преди това исках да направя нещо.

Използвах автонавигацията… и Хера се заби право в гордия Колос.

От гърдите на Невени се изтръгна задавен смях, когато космическият кораб, гордостта на Пасус, се взриви около нас, а моето сърце възликува от злобното удоволствие, че съм му отнела нещо, каквото и да е. Тъй като господарите на почти всички кораби наоколо бяха на Тигрис, само няколко кораба успяха да стрелят наслуки по нас, докато се движехме по гравитационния коридор и се насочвахме към ръба на звездната система.

А после…

После стигаше да докосна само един бутон. Само един.

Ръцете ми се вледениха. Погледат ми се впери в таблото.

Щях да изоставя Тирус. Не само щях да го оставя сам, на милостта на враговете му… а бях убила много от тези врагове по време на бягството си.

„Какво правя? КАКВО ПРАВЯ?“ — помислих си, разтреперана от ужас.

Невени се притисна зад мен и с едно замахване на ръката ни запрати напред, в беззвездната бездна на хиперпространството. Хризантемиумът остана далеч зад нас.

Краката ми се подгънаха и аз седнах на пода.

Беше свършено.

Бях оставила Тирус в ръцете на враговете ни.