С. Дж. Кинкейд
Императрица (34)

33.

Тясната рееща се пътека обиколи веднъж цялата арена, така че всички да могат да видят императора и невестата му. Двамата с Тирус застанахме в самия център, без да откъсваме поглед един от друг. Никой от останалите нямаше значение.

Когато се спряхме точно в средата на пътеката, Тирус продължи да ме гледа и проговори — на изчадията под нас, които можеха да чуят всяка дума.

— Няма да ви принесем в жертва. Не се убивайте един друг.

И аз се обадих:

— Мъка, Риск, силовото поле около арената е високо само десет метра. Генерирано е на трийсет градуса от дясната ти страна, Риск. Ако не искате да се убиете един друг, изчакайте третия шок. Ако искате, започнете да колите тълпата. Направете го, и ще се измъкнете.

И двамата вдигнаха глава към нас и ни погледнаха подозрително.

— Защо искате да ни спасите? — попита Мъка. — Да не мислите, че така ще си спечелите благоразположението ни?

Тяхното благоразположение изобщо не ме вълнуваше. Знаех, че при първа възможност ще убият Тирус, затова беше жизненоважно да умрат още днес. Повторих думите на Тирус, защото знаех, че той не притежава слух като нашия.

Отговорът му обаче беше неочакван:

— Да. Искам да получа доброжелателството ви. Не за самия себе си — не съм толкова глупав, — а за Немезида, която не ви е сторила нищо лошо… да! Погледнете я. Когато този кораб се разтресе, правете същото, което прави тя. Хванете се за нещо и се дръжте здраво.

Ръката ми, хванала неговата, започна да го стиска. Видях го как потръпна и със закъснение си припомних, че от цяла вечност не съм имала толкова сила.

Но не можех да го разбера. Защо каза това? Какво правеше?

Имахме нужда от Мъка и Риск, но не и след края на това, което предстоеше. Ако оцелееха… Ами ако оцелееха, щеше да ми се наложи да ги отблъсна с бой! Бяхме им обещали, че ще могат да избягат, но всъщност нямах никакво намерение да ги вземам с нас. Те щяха да убият Тирус.

Какво си мислеше, че прави той?

Тирус обаче насочи вниманието си към тълпата и вдигна ръце. Над огромното помещение се спусна дълбоко, всеобхватно мълчание. Светлите очи на Тирус обходиха лицата на тези, които ни наблюдаваха — собствениците на огромни територии в империята и техните подмазвачи. Същите, които се надпреварваха да го възхваляват заради потеклото му тогава, когато той действаше единствено според желанията си, същите, които му нанасяха подмолни удари веднага щом се застъпеше за някого, който не принадлежеше към техните среди.

— Радвам се да видя, че са се събрали толкова много хора — обърна се Тирус към тях. — Това, което предстои, ще ми бъде много приятно.

Тези думи бяха необичайни за един император, но Високопочитаемите все пак нададоха одобрителни викове. Тирус се усмихна и притисна ръка към сърцето си, а после се загледа как тълпата притисна ръце към своето и коленичи с изправен гръб.

Опитах се да отгатна какво става, докато пътеката се носеше обратно към нашата ложа, където Тирус пое ръката ми, аз слязох и двамата се настанихме на столовете.

Силовите полета около Мъка и Риск паднаха и тълпата изкрещя от въодушевление. Всички бяха забравили за нас. Бръкнах под полата си и развързах възела, който придържаше въжето около бедрото ми.

Дори и Пасус вече не ни гледаше. Завързах припряно въжето около китката си… Но когато понечих да завържа другия край около китката на Тирус, той сложи ръка върху моята и ме спря.

— Недей.

— Трябва да сме готови предварително.

— Не ме завързвай за теб — настоя Тирус.

Мъка и Риск не бяха помръднали, затова към пода на арената се изстреля лъч електричество, за да озвери и двамата.

— Трябва да си вързан за мен — настоях аз. — Ти, изглежда, не разбираш колко трудно ще бъде…

— Не, ти не разбираш! — прекъсна ме Тирус настойчиво. — Виж само колко е голяма тази зала! Немезида, ти и бездруго ще трябва да се мъчиш с всички сили да се задържиш. Няма да се завържа за теб и да рискувам да умрем и двамата. Без мен ще имаш по-големи шансове.

Отворих уста и я затворих, а под нас тълпата закрещя от нетърпение, когато към двете изчадия изпращя втори електрически шок в опит да увеличи неудобството им дотолкова, че да ги накара да влязат в битка.

Тирус беше… Тирус се държеше нелогично. В думите му нямаше никакъв смисъл.

— Ако за мен ще бъде трудно, тогава за теб… — едва не казах: „Ще е невъзможно“.

И тогава проумях истината. Тогава разбрах: наистина щеше да е невъзможно. Беше абсолютно невъзможно Тирус да оцелее, без да е завързан за мен. Това ужасно разкритие ме стисна като менгеме и аз усетих, че той вече е решил: за него щеше да е невъзможно изобщо да оцелее.

— Звездите да ме изгорят дано! Мислиш, че си обречен! — прошепнах едва чуто.

Под нас третият шок вече беше разтърсил арената и Мъка и Риск най-накрая реагираха. Всички зрители скочиха на крака, за да гледат, когато Риск закрачи към поставката с оръжия. Грабна в едната си ръка меч, а в другата — брадва. Мъка хвърли презрителен поглед наоколо.

— Тирус, не можеш да се предадеш! — замолих го аз трескаво.

— Не се предавам — отговори той. На лицето му се бе изписал някакъв злокобен покой, който само ме ужаси още повече. — Просто разсъждавам реалистично.

Под нас Риск нападна Мъка с вдигната брадва и тълпата изрева одобрително… и тогава Риск скочи на раменете на Мъка и се прехвърли над силовото поле, спуснато над тях.

Сграбчих ръката на Тирус, готова да го разтърся с всички сили.

— Затова им го каза! Защото мислиш, че после няма да те има!

— Немезида… — промълви той с пресипнал глас. Очите му блестяха. Погали лицето ми с длан. В гласа му имаше безкрайна нежност. — Трябва да стане така. Остави го да се случи. Ще направя за себе си, колкото мога. Заклевам се.

Риск се приземи сред тълпата, завъртя се и запрати брадвата си към генератора на силовото поле, за да го повреди. Брадвата се заби в генератора сред дъжд от искри.

— Не! — възкликнах ужасена. — Да не си луд? Не! Отказваме се!

— Късно е.

— Няма да позволя това да… — започнах аз и скочих на крака.

Той ме дръпна да седна обратно до него. Крясъците на тълпата бяха променили регистъра си… защото Риск се нахвърли върху застаналите най-близо Високопочитаеми и започна да ги избива. Мъка, освободен от силовото поле, излезе от арената с широка крачка и ужасна усмивка.

Пасус очевидно беше осъзнал, че нещо с изчадията ужасно се е объркало, и крещеше заповеди на своите хора да дойдат на Тигрис.

— Включете пак супресорите!

Но с крясъците наоколо думите му щяха да останат заглушени за известно време, а после нямаше да има значение дали са ги чули.

Мъка вдигна огромен боздуган с шипове. В далечината го видях как разбива черепа на един Високопочитаем. Изпаднали в паника Високопочитаеми хукнаха да бягат от двете изчадия и се насочиха към изходите.

— Не става въпрос само за нас! — обърна се ожесточено Тирус към мен. — Знаеш го!

Той хвана края на въжето и започна да привързва скиптъра към мен.

— Скоро всичко ще започне да се тресе. Тогава ще получа своя фунт месо^[1] — каза тихо Тирус и в очите му проблесна отмъстително очакване. — След това ще направя всичко възможно да се вкопча в нещо и да се задържа — но не и ако това попречи на теб да се задържиш. Колкото до това… това устройство… ако не оцелея… Ако не… Хвърли го в някоя звезда. Напои го с термитна смес. Просто го разкарай. Ако някъде там има някое копеле от рода Домитриан, мога да му направя поне тази услуга.

Трескаво заклатих глава — „не, не“… Из целия Тигрис се възцари хаос — хората излизаха тичешком през многобройните изходи, виждах, че Пасус гледа към нас и изражението му показва, че започва да разбира, да осъзнава, че ние имаме нещо общо с това, което се разиграва… Но беше много късно и вече не можеше да промени нищо. Тирус ме сграбчи, притисна грубо устни до моите и ми заговори над рева на тълпата в кораба, който вече започваше да се разтърсва…

— Ти си единствената радост в това мое изгорено от слънцето съществуване — прошепна той хрипливо в ухото ми. — Готов съм да преживея хилядократно всеки миг на нещастие заради секундите, прекарани с теб. А сега в името на светлината на всички звезди спасявай се!

Корабът се тресеше страшно… Обичах Тирус повече от всичко друго на този свят… Пасус разблъскваше тълпата, устремен към нас. Със сигурност знаеше, че разполагам с цялата си сила, но все пак вървеше към нас, защото…

Защото първият му импулс беше да сграбчи императора.

Защото за него животът на Тирус беше по-важен, отколкото за всекиго другиго.

Осъзнах го и това ме изпълни с ужас. Той беше този, който остана ужасен вместо Тирус, когато Тирус насочи оръжието си към прозореца, когато едва не изстреля последния Домитриан в безвъздушното пространство. Сега тресенето беше станало чудовищно. Трябваше да мисля бързо и решението, което измислих, ми се стори абсолютно отблъскващо.

И Тирус видя, че Пасус се приближава. Пристъпи към него, за да го посрещне. Изглеждаше щастлив, че го вижда — защото щеше да излее върху своя мъчител цялото разочарование, целия гняв, които Пасус го беше накарал да изпита.

Ръката ми се вкопчи в рамото на Тирус.

Той се обърна и ме погледна въпросително.

Аз забих юмрук в лицето му.

Той се прекатури, понесе се към пода, зашеметен от удара. Пасус, който трополеше към нас, се закова на място. Не исках да си тръгва. Наведох се и го сграбчих за раменете… О, какво удоволствие, какво удоволствие само щях да изпитам да смачкам костите му на пух и прах! Но нямаше време.

Завлякох го до Тирус.

— Вземете го и тръгвайте! Махнете се от този кораб! ТРЪГВАЙТЕ!

Пасус пребледня, но незабавно хвана отпуснатото тяло на Тирус, вдигна го и го преметна през рамо. По-скоро би умрял, отколкото да побегне без него. Императорът, наследникът на рода Фон Домитриан беше най-ценното притежание в тази галактика и кръвта ми кипеше при мисълта, че съм се разделила с него. Разритах настрана разни Високопочитаеми, за да разчистя пътя на Пасус, и не се съсредоточих върху нищо друго, докато не се уверих, че двамата са излезли. Тътненето във въздуха нарасна, разтърси всичките ми кости.

Сега беше време да спася себе си.

Обърнах се и се насочих надолу по вибриращите стълби. Не бяха останали почти никакви Високопочитаеми, които да ми препречват пътя. В края на арената, когато вече бях докоснала парапета със стоманените си ръце, пръстите ми го стиснаха още по-здраво.

Дочух скимтене.

Погледът ми се стрелна назад… към сенатор Фон Уолстръм, която беше предпочела да се скрие, вместо да избяга, и сега стоеше на четири крака под една пейка точно пред очите ми.

— Ще… ще ме убиеш ли? — попита тя с треперещ глас.

— Не — отговорих аз и посочих нагоре. — Но това ще те убие.

Хера проби тавана и се заби право в Тигрис.