С. Дж. Кинкейд
Императрица (33)

32.

Двете с Невени бяхме измислили всичко. Шансовете ни за успех бяха почти нулеви, но това беше последната ни надежда.

Утре сутрин двамата с Тирус щяхме да започнем сватбения си ден с обичайното кръвно жертвоприношение. Това щеше да се случи на Тигрис, на арената. Жертвоприношението, което беше уредил Пасус, беше замислено като обида към мен: щяхме да наблюдаваме борба до смърт между Мъка и Риск.

Пасус искаше да ми натрие носа, подчертавайки техния нечовешки статут — искаше да ги гледам как умират заради спорта като всяко друго животно.

Аз обаче се бях сетила за нещо във връзка с това кръвно жертвоприношение. Високопочитаемите не биха се скупчили напред с надеждата да видят как двама обикновени мъже се бият до смърт. Те щяха да искат да видят две изчадия в пълната им сила.

Това означаваше, че невралните им супресори ще бъдат изключени.

Както и моят.

Щяхме да бъдем на борда на най-слабия от всички космически кораби на семейство Домитриан, заобиколени от хората, които управляваха останалите кораби в Хризантемиума, и за още няколко часа аз щях да разполагам с контрола над най-силния кораб на рода Домитриан.

Щяхме да се спасим.

Или да загинем.

Шезар нан Домитриан и слугите му трябваше да пристигнат в 8 часа. Двамата с Тирус станахме от леглото. Бяхме продължили да дразним всички наблюдатели, като прекарахме нощта в онзи сън, от който знаех, че Тирус има отчаяна нужда… Но когато и да отворех очи, виждах, че ме наблюдава и на лицето му е изписано странно умиротворение.

— Моля те, кажи ми, че си поспал поне малко — рекох аз.

— Поспах.

— Кажи ми, че това не са само думи.

Той се засмя — искрен, чист звук — и аз се сгуших до него. Не исках никога да го пускам. Тирус дори не желаеше да вземе веналокса — беше толкова ободрен и оживен от плана ни. Аз обаче го убедих да го стори. Последното, което ни трябваше, бе да страда от ефектите от отвикването по време на това, което ни предстоеше.

Докато ни обличаше, Шезар нан Домитриан водеше учтив разговор.

— Как мина Навечерието?

— Ужасно — отговори кратко Тирус.

— Да. Смятаме да развалим годежа — съгласих се аз.

И двамата изглеждахме много строги, но после очите ни се срещнаха и се усмихнахме. Шезар видимо се беше напрегнал, но сега разбра, че се шегуваме, и учтиво се засмя.

Не беше прието някой да носи метал на арената, затова и двамата бяхме облечени в черна кожа. Тази на Тирус беше фрак, а моята — безшевна прилепнала рокля с дълбоко V-образно деколте, което разкриваше белега ми на човек. Внимателно нанесоха на лицето ми пенлива есенция, от която кожата ми се обля в ослепително сияние, и изсветлиха косата ми до платинен оттенък, не много по-тъмен от истинския ми цвят.

По собствен избор Тирус изглеждаше така, както винаги. Червеникавата му коса беше сресана назад, дрехата му — черна като обсидиан също като моята, в контраст със скиптъра, който Пасус щеше да му донесе, за да го носи пред тълпата. На този етап този нищо незначещ инструмент на властта беше почти подигравка с нас. Надявах се това да се промени.

— Имаш ли някакви съмнения? — попита Тирус и ме погледна напрегнато.

Всеки наблюдател би сметнал, че говорим за венчавката.

— Никакви. А ти?

— Абсолютно никакви — отговори той със сурово изражение. Взе ръката ми в своята и двамата излязохме да посрещнем съдбата си.

 

 

Днес арената на Тигрис се пукаше по шевовете. Кръвното жертвоприношение в чест на сватбата на императора беше голямо събитие. Много от тези натруфени, суетни Високопочитаеми се бяха сбили за най-хубавите места около арената за животински борби. Второто най-желано място беше това, което щеше да им позволи добре да видят моята реакция при гледката. Какво унижение се надяваха да зърнат само!

Тирус наблюдаваше с неприятно изражение най-видните Високопочитаеми, които бяха избрали места, позволяващи им да наблюдават повече нас, отколкото животните — доста необичаен избор.

— Не казвай на Мъка и Риск какво сме замислили — рече ми той много тихо.

— Но ако не…

— Никакво предупреждение! — изгледа ме сурово Тирус. — Те не заслужават.

Така каза и Невени, когато бях измислила каква роля ще играят изчадията в този план. И на нея й отказах.

— Трябва да ги предупредим.

Тирус си пое дълбоко въздух и го изпусна. Очевидно искаше да възрази, но тогава тълпите около нас се сгъстиха и пътеката, разчистена от двете ни страни, се стесни. Бяхме заобиколени от Високопочитаеми, всички до един застанали прекалено близо до нас.

Сред цялата тълпа зърнах само един човек, който не изглеждаше въодушевен от предстоящото жертвоприношение.

Забавих ход.

— Един момент! — обърнах се към Тирус и усетих как ме гледа, докато се приближавах до момчето, чийто баща бе убил.

Гладик скочи на крака и притисна ръката ми към бузата си.

— Всичко е наред — казах му, — … сенатор Фон Атън.

Той затвори очи. Да. Сега това беше титлата му.

— Чух. Съжалявам за загубата ви.

Сенатор Фон Атън заслужаваше да умре, но това не означаваше, че Гладик трябваше да изпита болката от загубата му. Освен това не исках да поема и най-малкия риск той да пострада. Много от присъстващите заслужаваха това, което предстоеше, но той не.

— Гладик. Иди да тъгуваш насаме.

— Исках да съм тук, за да те подкрепя.

Поклатих глава.

— Недей да стоиш тук — настоях и се наведох над него, обзета от внезапна решителност. — Ако наистина си ми приятел, недей да гледаш.

Той се озърна напрегнато наоколо и се наведе много близо до мен.

— Трябва да ти кажа нещо. Аз съм новият сенатор Фон Атън. Затова… затова ми казаха нещо, но ти трябва да го разбереш. Свързано е с веналокса.

След днешния ден това нямаше да има значение. Притиснах ръце до раменете му, за да му покажа, че трябва просто да си тръгне, но шепотът се заизлива от устните му припряно и ме прободе като нож:

— Това е невротоксин. Пасус, Локлейт, Фордайс… Те всички го знаят. Отравя мозъка му и ефектът му постоянно се усилва. Казват, че затова императорът… че затова е убил баща ми.

Вперих смаян поглед в него и кръвта зашумя в ушите ми.

— Умът му… умът му не изглежда засегнат.

— Това, което се уврежда, не е интелектът му, а… Не знам имената. — Той посочи някъде към челото си. — Съпричастността. Съвестта. Това е цялата причина, поради която им се наложи да го превърнат в просяк — той не може да представлява заплаха за тях, когато няма нито автономия, нито свое богатство…

Яростта, която се надигна в гърдите ми, ме заслепи. Разбира се! Разбира се, че такъв беше планът им! Това, че някой враг иска да те удуши, нямаше значение, ако му отсечеш ръцете, преди да успее да посегне към гърлото ти.

— Но истинската причина… — продължи едва чуто Гладик и аз разбрах, че също като мен е забелязал, че хората започват да гледат към нас. Скоро щяха да се опитат да дочуят какво си говорим — … е, че се надяват веналоксът да те неутрализира.

— Мен?

— Отделните части на мозъка… Те са свързани помежду си. Ако заличат съпричастността, ако заличат съвестта, си мислят, че ще заличат… теб.

Обичта му към мен.

Една ледена ръка стисна сърцето ми, защото разбрах към какво точно се стремят. Някога не живях ли и аз, без да чувствам никаква съпричастност, никакви угризения на съвестта… никаква любов? Преди да ме обвържат със Сидония, бях абсолютно неспособна на такива чувства.

Когато се откъснах от Гладик и тръгнах обратно към Тирус, който ме наблюдаваше с тези свои светли умни очи, обграден от тълпа от врагове, — усетих как ме побиват студени тръпки. Един спомен оживя в съзнанието ми с ослепителна яснота. В деня, в който Пасус уреди венчавката ни в Голямата хелиосфера, Фустиан спомена за скиптъра.

А Пасус отправи към Тирус продължителен, внимателен поглед.

Преценявал е с каква скорост се движи към целта. Тази цел беше безразличие към мен. Дали си мислеше, че ще може да ме убие, когато настъпи денят, в който Тирус вече не изпитва любов към мен? Или се надяваше, че самият Тирус ще поиска да се отърве от жена си?

Върнах се при Тирус и той прокара ръката си от рамото към китката ми, докато пръстите ни се преплетоха. В очите му видях успокоителна мекота.

Още не беше късно.

— Нали не си му казала? — попита той и в гласа му се появи предупредителна нотка.

Тирус не се интересуваше дали Гладик ще умре. Гладик, който никога не ни бе сторил нищо. Сега виждах в това не само гняв, породен от положението, в което се намирахме. Прогоних тази мисъл.

— Наредих му да отиде да скърби някъде насаме. Никой не иска да го гледа как плаче.

Над лицето на Тирус падна сянка. „Да, знам какво направи с баща му“ — помислих си аз.

— Имах основателна причина — каза той.

— Знам.

Не можех да го осъдя за убийство — не бях чак такава лицемерка. Но имаше някои неща, които очаквах от себе си, и други, които очаквах от Тирус. Това не беше в негов стил. Сега знаех защо.

Навремето двамата за първи път заявихме политическа позиция, като се обявихме срещу животинските борби. Затова Пасус бе решил, че ще отпразнуваме венчавката си, като ги възстанови. Изчаках да извадят от пода на арената животните за подгряване и да ги пуснат на свобода, за да възбудят тълпата, да я подготвят за кръвното жертвоприношение, което беше дошла да види. Едното от тях беше старата мантикора на Рандевалд, а другото — хибрид от мечка и нещо друго.

Мечката сякаш се обърка от внезапната си свобода. Мантикората обаче не — тя нададе оглушителен крясък и й се нахвърли. Първата кръв се проля и тълпата изрева.

Възползвах се от този миг, за да се наведа и да зацелувам брадичката на Тирус, продължавайки нагоре към ухото му. Всеки, който ни погледнеше, би помислил, че се държа неприлично на обществено място — че гриза игриво ухото му.

Всъщност му съобщавах за веналокса.

Тирус ме слушаше с безизразно лице. Отначало се зачудих дали не ме е разбрал погрешно, но после видях, че е преплел пръсти, за да не треперят.

— Значи има причина. Има причина защо се чувствах… — Гласът му секна.

Мечката вече беше мъртва, при това без да окаже достойна съпротива. Във въздуха се разнесоха разочаровани стонове. Мантикората облиза кръвта от устните си. Издигнаха на арената следващия й противник: интересна смесица от лъв и акула. Ръцете на присъстващите се стрелнаха надолу и трескаво започнаха да въвеждат сумите, които залагаха.

— Нали разбираш защо не мога да го приема — попитах тихо аз, — когато казваш, че не желаеш да използваш Мъка и Риск?

— Смяташ, че… че трябва да се вълнувам повече за тях — промълви той.

Аз кимнах.

Лъвът подуши кръвта и мигновено застана нащрек. Когато мантикората му се нахвърли, той беше готов и тази борба бе по-енергична от първата. Мантикората, която бе по-слаба от него, прибягна до нанасяне на разрези с отровната си опашка — нечестно предимство, което Рандевалд бе наредил да вложат в нея при създаването й. Високопочитаемите скришом замърмориха, че тази парализираща отрова „съсипвала всички схватки“.

А после над нас се плъзна една сянка и Пасус се приближи. Усмивката му беше отровна като опашката на мантикората.

— Ваше величество. Немезида. Надявам се, че сте спали добре. Снощи много хора останаха разочаровани.

Тирус преметна ръце върху облегалките на столовете ни. Изобщо не си направи труда да прикрие отчаяното презрение, което изпитваше към Пасус.

— Предполагам, че ще трябва да им върнете парите, които са ви платили за гледане.

— Много ниско мнение имате за мен! — сгълча го Пасус. — И през ум не би ми минало да се възползвам от такова свещено събитие. Получих парите изцяло от добра воля и благоразположение.

Той положи скиптъра на пиедестала.

— Не се отдалечавайте от нас — каза кротко Тирус. — Ще трябва да поговорим за борбите.

Пасус го прониза с въпросителен поглед.

— Аз никога не се отдалечавам.

Устните на Тирус се разтегнаха в усмивка. Пасус се настани точно под нас.

Приковах поглед в арената, където обслужващи ботчета разчистваха кръвта и вътрешностите на лъвския хибрид и електрически изстрели обуздаваха мантикората, за да могат други ботчета да я вкарат в клетка и да я издърпат под пода.

Екранът със залозите за схватката между изчадията излезе от пода, но нито Тирус, нито аз го докоснахме. Видях, че Пасус е вкарал залог за победата на Мъка.

А после невралният ми супресор се изключи. Разбрах го, защото мускулите ми ненадейно настръхнаха, сякаш събудени от сън, и самият въздух около мен ми се стори по-лек.

Свих ръка и устните на Тирус потръпнаха.

— Да видим — каза той и ми протегна своята.

Аз я сграбчих и двамата подпряхме лакти на страничните облегалки и Тирус се напрегна, когато се опита да извие ръката ми надолу. За няколко секунди го оставих, а после извих неговата и я блъснах върху облегалката. Той се ухили широко, аз също.

Бях възвърнала цялата си сила.

— Ще ти трябва ли помощ? — попитах и кимнах към Пасус.

— О, не! — зарече се тихо той и в очите му заблестя злокобно очакване. Щеше да убие Пасус съвсем сам. — Това не е от веналокса. Искам да умре.

— Не. Не е от веналокса.

Надявах се в бъркотията, която щеше да последва, да имам възможност да гледам.

Аплодисментите се засилиха, когато двете изчадия бяха вдигнати на арената. Бяха голи-голенички и огромните им мускули се виждаха съвсем ясно. На арената при тях вече беше сложена поставка с оръжия. Риск и Мъка презрително отказаха да забележат публиката си, сякаш самите те не бяха подчовеците, а по-висшите същества.

— Време е да тръгваме — каза Тирус и ми предложи свободната си ръка. — Любов моя?

Мушнах ръката си в неговата и двамата се отправихме напред, за да принесем жертвата си.

Просто никой не очакваше от нас да принесем точно тази жертва. Сега тълпата избухна в аплодисменти.

Скоро всички щяха да закрещят.