С. Дж. Кинкейд
Императрица (32)

31.

След завръщането ми на Хера Невени от пръв поглед разбра, че планът се е провалил. Не изглеждаше учудена. Може би с времето беше свикнала да приема най-лошото.

Аз обаче не бях.

— Не се учудвам. Всъщност съм малко облекчена.

— Облекчена ли?

Невени ми помогна да съблека полувтвърдения космически костюм.

— Не спирах да мисля за това. Дори да беше успяла да стигнеш до императора, да ми дадеш сигнал и после да го качиш на Хера, пак… Помисли! Корабите на всички Високопочитаеми щяха да полетят след нас и да ни преследват чак до края на системата. Мисля, че щяха да успеят да ни спрат.

Главата ми болезнено пулсираше.

— Радвам се, че си доволна. Нали разбираш, че току-що загубихме всяка възможност за бягство?

— Всъщност не сме. Имаме още една, при това нелоша. Когато се сетих за нея, вече беше прекалено късно и ти беше тръгнала, но сега… Мисля, че се сетих кое е идеалното време за плана ти.

Отправих й остър поглед.

— Така ли?

Невени се усмихна.

 

 

Беше денят преди венчавката и двамата с Тирус щяхме да получим Хвалебствието и да започнем Навечерието си. Цял куп сенаторски съпруги и съпрузи щяха да ме помажат. Те нахлуха на Хера и се престориха, че ме събуждат, и аз ги оставих да продължат с ритуала.

Аз помазах Елантра преди Хвалебствието й и това беше… Това беше най-съкрушителният от всички дни на съществуванието ми.

Мирисът на маслото, което Високопочитаемата Фон Кантернела отвори, за да намаже гърба ми, събуди у мен спомените за очите на Дония в миговете на предсмъртната й агония, и болката ми навярно пролича по изражението ми. Съпругът на сенатор Фон Уолстръм, който беше точно в полезрението ми, издаде някакъв приглушен звук, залитна назад и се спъна в ниската маса отзад.

Против волята си, аз се усмихнах и около мен се разнесе неловък тих смях. Съпругът на сенатор Фон Уолстръм не го знаеше, но беше отклонил мислите ми от Дония. Новодошлите ме облякоха в роба от бяла коприна и аз се обърнах към тях:

— Продължавайте, помажете се един друг. Аз ще съм в банята.

Оставих ги да се занимават с това и затворих вратата зад гърба си.

— Сама съм — казах.

Невени излезе от помещението за къпане.

— Това е най-доброто, което успях да намеря — рече тя и ми показа едно въже. — По-здраво е, отколкото изглежда. Щях да използвам синтезаторите и да направя още, но…

Поклатих глава. Пасус беше конфискувал всички синтезатори на Хера освен един и бях сигурна, че го държи под наблюдение, за да е спокоен, че не се опитвам да се добера до някой заместител на веналокса или до някой експлозив.

Дръпнах въжето, за да изпробвам здравината му. То не се скъса, но при сегашната ми сила това не означаваше кой знае какво.

— Това стига, за да завържа Тирус за себе си.

Невени стрелна поглед към мен и после го отклони.

— Трябва да използваш този възел, който ти показах, и да се завържеш за стената. Остави го да се държи за теб.

— Не — отговорих аз. — Не знам дали е достатъчно силен.

— Не знаеш дали ти си достатъчно силна — отбеляза тя и в гласа й се прокрадна остра нотка.

— Скоро ще разбера — отговорих.

— Аз, еее, мисля, че трябва да обсъдиш всичко това с него. Предварително. Ако имаш възможност.

— Разбира се — съгласих се. Но имаше едно голямо „но“.

Бях започнала да завързвам възела, за да задържа въжето около бедрото си, но Невени бутна настрана ръцете ми и се зае с онзи неин сложен възел, при който единият край на въжето оставаше свободен, готов да развърже всичко само след леко дръпване.

— Благодаря — казах й искрено и наместих робата си обратно на мястото.

За няколко секунди двете просто се гледахме. Откакто се изтръгна от вцепенението си, тя преливаше от решителност, но дори и така, пак приличаше на сянка на предишната Невени. Беше прекалено слаба, сякаш някой я беше изтърбушил отвътре. Тя се усмихна за миг. Знаех, че тази усмивка е само заради мен.

— Ти изобщо ли не си нервна? — попита Невени.

— Няма смисъл от нерви. Или ще успеем и ще избягаме, или няма и аз ще умра. — Изгледах я замислено. — А ти…

— Аз не съм нервна. В най-лошия случай — ако планът ни се провали, — ще разберат, че съм жива, и ще умра, а това изобщо не ме вълнува.

— Няма да се извинявам задето ти спасих живота.

Обърнах се и понечих да изляза, но Невени каза:

— Немезида, не знам дали това има значение за теб, но ти благодаря, че ме спаси. Ти ми беше по-добра приятелка, отколкото мисля, че бих могла да ти бъда когато и да било.

Бях й спасила живота, бях я ударила само веднъж от началото на познанството ни и бях проявила към нея голямо търпение.

— Да. Аз наистина съм чудесна приятелка, нали? Странно, че ти си ми единствената приятелка.

Невени се разсмя.

— Много странно!

Тя се наведе към мен, целуна ме по бузата и рече:

— Ще се видим от другата страна.

Хвалебствието обикновено се състоеше дълго преди Навечерието.

Хвалебствието полагаше началото на официалния годеж. Често се случваше то да обвързва двама Високопочитаеми, които никога не се бяха виждали, камо ли да са правили секс. Свещеникът започваше трийсетте дни, като прилагаше хормонални стимуланти, за да синхронизира телата на двойката. От този ден нататък годениците се срещаха формално всяка сутрин под въздействието на подобряващи настроението наркотици, за да може всеки да започне да свързва другия с приятни чувства.

Вечерите бяха посветени на други съвместни преживявания, които насърчаваха обвързването: двамата вземаха заедно еуфористични наркотици, за да насърчат духовните връзки, амфетамини, за да изпълнят заедно някоя сложна задача (обикновено старателно приготвяне на бъдещата им спалня). Стимуланти, за да могат да водят продължителни дискусии до след полунощ, успокоителни, за да преживеят първата си съвместна дрямка. А после идваше Навечерието: мигът, в който свещеникът им даваше силния афродизиак Огнена целувка.

Това беше денят, в който двамата консумираха връзката си.

Историята познаваше много годежи, развалени след разочароващо Навечерие. Ако двамата партньори не можеха да се задоволят взаимно тогава, когато физическото и емоционалното им желание един към друг се намираше във връхната си точка, значи нямаше да успеят никога. Тъй като Навечерието обикновено беше събитие, на което присъстваха свидетели, роднините и приятелите често даваха мнение за сексуалното привличане на двойката.

Понеже двамата с Тирус вече бяхме правили секс, щяхме да преминем направо от Хвалебствието към Навечерието. За жалост, макар че бяхме сигурни в сексуалното си привличане, пак щяхме да имаме наблюдатели, за да останат доволни всички, които искаха да ни критикуват или да изкажат мнение.

Участниците в ритуала не осъзнаваха, че мога да ги чуя, докато тихо обсъждаха предстоящото събитие на път към Голямата хелиосфера.

— … обзалагам се, че е груба с него.

— Няма ли да го нарани?

— Не, чух, че точно сега била безобидна.

— Тя не би го наранила. Изчадията имат голям опит в такива ситуации…

Загубих интерес към шепота им, защото влязохме в Голямата хелиосфера и хората, помазали Тирус — цяла тълпа — се смълчаха. Видях Тирус, облечен в бяла копринена роба като мен, и болезнено усетих притискането на въжето, увито около крака ми… Трябваше да споделя този план с него. По някакъв начин.

Заехме мястото си пред Фустиан нан Домитриан и той поде своето Хвалебствие.

— При обичайни обстоятелства щях да получа сведения от семействата и на двама ви с описания на велики сексуални подвизи, но Ваше величество няма живи роднини, а булката… Нейната ситуация е много сложна…

Сенатор Фон Уолстръм подигравателно прошепна на един от хората, застанали до нея:

— Трябва да ни опише сексуалната мощ на синтезатора…

Фустиан не чу тихото хихикане, което се разнесе в отговор.

— … затова аз ще възславя сексуалните подвизи на нашите суверени от рода Домитриан — вашите предшественици, Тирус. Нашият първи император, Сефий, бил смирен човек, замаян и объркан от властта, която го насилили да приеме. За него копулацията била приятелски спорт, в който човек трябвало да участва с чудесно настроение и енергия…

После премина към дъщерята на Сефий.

Тирус се изчерви, защото с ужас бе осъзнал същото, което осъзнах и аз току-що: Фустиан смяташе да говори за императорите от рода Домитриан един по един.

Присъстващите също го разбраха бързо, защото започнаха първо крадешком, а после все по-открито да излизат от хелиосферата.

По времето когато Фустиан стигна до Рандевалд (след като възвеличи „енергията“ на безброй членове на рода Домитриан и описа цял куп други с двусмислената дума „нетрадиционни“), Голямата хелиосфера вече се беше разделила с повечето от присъстващите. Включително със сенатор Фон Пасус.

— … ръководих три Навечерия за Рандевалд тук, в тази хелиосфера… — и Фустиан замълча, защото осъзна, че три Навечерия без нито един брак не могат да бъдат възприети по никакъв друг начин освен извънредно негативно, а от страна на човек, който не беше Домитриан, беше изключително неразумно да оскърбява човек, който беше.

И това не беше всичко: сега всички гледаха към една от малкото участнички в помазването, останали в залата — Високопочитаемата Фон Кантернела, любовницата на покойния император. Тя се изчерви и измънка:

— Той беше находчив.

Всички се размърдаха неловко. Фустиан бързо продължи:

— А сега е ред на Тирус фон Домитриан и всички ние с нетърпение очакваме да се зарадваме на уменията, които ще видим от тези двама млади влюбени.

Фустиан се извърна, за да вземе Огнената целувка, а аз погледнах назад.

— Повечето зрители вече излязоха — обърнах се към Тирус. — Сега как ще разберем дали помежду ни съществува сексуално привличане?

Но Тирус не се усмихна. На лицето му беше изписан само мрачен гняв.

— Ще се върнат. Няма да пропуснат събитието. — Той сведе поглед към земята. — Но ние ще ги разочароваме.

Тирус наклони лакътя си, за да мога да видя ръката му, и след миг забелязах, че цветът й от лакътя до китката е малко по-различен. Ако той не ми го беше посочил, нямаше да забележа… Фалшива кожа, която щеше да го предпази от въздействието на Огнената целувка.

Това беше такава дребна, маловажна подробност! Но очите на Тирус проблеснаха с печален триумф. В гърдите ми зейна дупка. Наистина ли се бяхме върнали тук, очаквайки да забраним създаването на прислужници, да възстановим научните занимания, да поправим всички злини в тази галактика? Ето докъде бяхме паднали — да печелим само дребни победи като да не бъдем наблюдавани на Навечерието без наше съгласие.

Тирус изигра голямо представление, преструвайки се, че изпада под въздействието на Огнената целувка. Фустиан я втри в китките ни, и Тирус започна да диша учестено и да се олюлява. Погледът му пламна и се прикова в мен.

Насочи се към мен, сякаш отчаяно искаше да ме достигне, докато придружителите ни извеждаха от Голямата хелиосфера и ни водеха обратно към императорската спалня на Валор Новус. Те изпълниха задачата си и го задържаха настрана.

Почти успяхме.

Но после неколцина от тези, които бяха напуснали хелиосферата, ни настигнаха. Мъж, който се бе заел със задачата да наблюдава Тирус така внимателно, единствен освен мен можеше да разбира езика на тялото му също толкова добре.

— Веналоксът на Ваше величество е тук — каза Пасус.

Тирус обърна глава към него и той се възползва от тази възможност да сграбчи брадичката му и да я задържи неподвижна.

— Недейте — рече Тирус и се дръпна от хватката му.

Фустиан нан Домитриан задърпа ръкава на Пасус и прошепна:

— По-добре не го докосвайте, докато Огнената целувка е в организма му…

— Преструва се! — отсече Пасус. — Да не сте сляп?

— Вие какво… Въобразявате си — опита се да го заблуди Тирус с неясен глас. После посегна към мен… но ръцете на Пасус се стовариха върху раменете му и го дръпнаха назад.

— Да не сте подкупили някого да сипе някакви примеси?

— Точно сега е по-добре да не ме докосвате! — процеди през зъби Тирус.

— Докосването ми е същото, както винаги, защото вие… какво? Предварително сте взели някакъв анксиолитик^[1], за да го неутрализирате? Какво?

Тирус отвърна на гневния му поглед с още по-гневен.

— Веднага… ме… пуснете.

Пасус вдигна ръце, но сниши гласа си до заплашителен шепот:

— Знаете колко ценя личното ви достойнство. Наистина ли искате да проверя пред всички — пред нея — дали ме лъжете?

Пред нея. Пред мен.

Тирус затвори очи. Прокара злобно нокти по ръката си и разцепи фалшивата кожа.

— Умно момче! — похвали го Пасус, направи знак на Фустиан и лично приложи на Тирус Огнената целувка, като я втри внимателно във вените на врата му.

Така отнеха на Тирус дори и тази мъничка победа.

 

 

Очаквах го в спалнята — не исках да видя как се поддава, както прекалено често бях виждала да става с веналокса.

Отвих въжето от крака си, пъхнах го под чаршафите. Никой нямаше да си направи труда да се занимава с наблюдение, докато бях тук сама. Но веднъж озовяхме ли се заедно…

Вратата се отвори и в спалнята долетя порой от хрипливи гласове. Тирус застана на прага, вкопчен в касата, със замаяно изражение. Копнежът го изгаряше, но аз можех да мисля единствено за решимостта му в Голямата зала, за желанието му да не показва на наблюдателите това, което искаха да видят. И взех решение.

Стрелнах се напред, дръпнах го вътре и затръшнах вратата, за да ни скрия от погледите на тези очи. Тирус ме грабна в обятията си.

— Нем… — и устните му се озоваха върху моите, корави, настойчиви.

— Тирус, аз… — започнах и се отдръпнах.

— Ммм?

Ръцете му ме обгърнаха, привлякоха ме към него. Всичко в жестовете му беше бурно, изпълнено с неотложна нужда. Топлото му тяло се притисна към моето и кръвта ми зашумя. Ако все още бях много по-силна от него, нямаше да се чувствам неловко. Вместо това го отблъснах с всичка сила и се измъкнах от хватката му.

— Насам — казах аз, опитвайки се да ни насоча към свързаната със спалнята баня.

Очите му блестяха трескаво, ръцете му ме дърпаха обратно, а в това време аз го влачех напред. Успях да го замъкна в банята, докато той търсеше с устни и допир всяка част от мен, озовала се в близост до него. Залитнахме и се ударихме в умивалника. Тирус ме вдигна на него и обви краката ми около кръста си.

— Тирус, ти не искаш…

— Обичам те — промълви той задъхано и отчаяно ме целуна.

Избягнах целувката му и бутнах главата му настрана. Той не можеше да пази равновесие, затова минах покрай него и влязох в помещението за къпане. Той ме настигна, когато вече стоях там и се оглеждах объркано.

— Къде е ваната? Душът? — попитах аз. Това помещение изглеждаше пълно с камъни.

— Толкова си красива… — отговори Тирус, с което не ми помогна особено, и ме привлече обратно в прегръдките си.

— Включи водата! — провикнах се аз към въздуха, опитвайки стандартната команда.

Това свърши работа. От стените потече вода, заизлива се върху камъните на разпенени струи, започна да се стича в басейна, който наподобяваше езерце. Стените се промениха — от безлично сиви се превърнаха в същинско изображение на небеса преди буря. От тавана по нас заваляха дъждовни капки и засъскаха, когато започнаха да падат в димящата вода.

Значи целта на това помещение беше да наподобява среда на открито.

— Това обяснява камъните — обърнах се към Тирус.

— Камъни… — простена той, сякаш бях казала нещо изключително провокативно. Навярно всичко, което говорех точно в този момент, на него му звучеше така.

Смених водата — наредих да потече студена. От басейна се надигна трептяща топлинна стена, а стените се превърнаха от буреносни облаци в ясни сини небеса. Тирус ме беше обгърнал с ръце, затова се извъртях и го притиснах към края на водата.

— Кажи ми, ако е студена.

Наложи се да повторя няколко пъти, преди той да отпусне пръстите на едната си ръка във водата. Другата не спираше да броди по кожата ми, навсякъде, където успееше да ме докосне.

— Много е студена. Като лед.

— Значи действа — прецених аз и го бутнах право в нея.

Той изплува с вик, но ледената вода го беше разбудила като силен шамар. Тирус ме погледна и примигна.

Косата му беше полепнала по черепа, очите му бяха разширени.

— По-добре ли си? — попитах.

Той се изчерви.

— По-добре. — Потопи се дълбоко във водата, изплува, целият подгизнал, и продължи: — Много по-добре.

— Колко време ще продължи тази Огнена целувка?

— Дай ми десет минути. После вече ще мога да се владея. Немезида, аз… аз направих ли нещо неприлично?

— Каза на едно изчадие, че го обичаш и че е красиво. Почти всички в тази галактика ще го сметнат за неприлично.

Той не се усмихна. Вместо това попита напрегнато, почти сърдито:

— Нараних ли те?

— Нищо не си направил, Тирус.

— Мразя всичко, свързано с това положение — промълви той с глух глас. — Понякога ми се струва, че ще полудея.

Огледах се наоколо. Пасус щеше ужасно да се ядоса, ако провалях тазвечерното забавление, но когато виждах това помещение за къпане с леещата се вода и съскащия водопад…

— Тирус, трябва да ти кажа нещо веднага щом си сигурен, че можеш да се приближиш до мен, без да загубиш самоконтрол.

Видях, че съм привлякла интереса му. Той рече:

— Само… само стой далеч от водата. Аз ще…

Наведох се към него и той рязко си пое въздух, но не понечи да ме сграбчи.

Затова прошепнах в ухото му:

— Утре ще избягаме.