С. Дж. Кинкейд
Императрица (31)

30.

Тази вечер Тирус щеше да нощува на Цепелин, кораба на сенатор Фон Вандерфулд. Планът беше съвсем прост: щях да вляза в кораба отвън и да нося със себе си космически костюм, който да му дам. При подаден от мен сигнал Невени щеше да откъсне Хера от закотвящите кабели, двамата щяхме да използваме космическите костюми, за да се качим на кораба, и после щяхме да избягаме.

Невени беше скептично настроена.

— Щѐ ми се да имахме повече време да обмислим плана.

— Нямаме време — заявих категорично аз.

Утре беше последният ден преди сватбата ни. Бях отчаяна.

Това трябваше да сработи.

Внимателното ми пътуване през безвъздушното пространство към Цепелин ми отне почти час. Затаявах дъх всеки път щом зад някой прозорец наблизо помръднеше сянка, уплашена, че ще ме види този, който не бива да ме вижда. Но накрая успях.

Никой никога не слагаше на кораба си прегради, които да го предпазят от нахлуване отвън. Отворих люка на Цепелин, хвърлих се вътре и установих, че най-трудната част е да отворя космическия костюм, когато силата ми беше само колкото на обикновено момиче.

Излязох в коридора в същия миг, в който едно от обслужващите ботчета на Цепелин мина с бръмчене покрай мен. Но не се задейства аларма. Нямаше никаква причина ботчето да реагира на появата ми. Бях просто една от много хора. Друг бот мина покрай мен с поднос с наркотици и аз тръгнах след него по коридора, докато накрая пред него се разтвориха едни врати и зърнах група от Високопочитаеми, които се смееха и си бъбреха. Притиснах се до стената извън полезрението им и не помръднах, преди вратите отново да се затворят.

Всички бяха още будни и се веселяха. Трябваше да изчакам да се разотидат… ако предположех, че Тирус е сред тях.

Разбира се, че беше. Никой не даваше на Пасус подкуп в замяна на императора, без след това да изложи Тирус на показ на увеселението си. Затова трябваше да си намеря място, където да мога да изчакам, без да привличам вниманието, да се скрия и да го наблюдавам докато увеселението не свърши.

Разсеяно отклоних поглед нагоре, към вентилационната шахта. Ако успеех да се кача там… Завладя ме нерешителност, която продължи чак докато един прислужник не се насочи към мен на път към същата тази зала.

Спрях го. Погледна ме с изцъклените си очи, но те не се фокусираха — воднисти, празни очи, каквито като че ли бяха очите на всички прислужници.

— Стой така! — наредих аз. Събрах ръцете му, стъпих върху тях и се покатерих на раменете му. Ако не друго, то поне умеех да пазя равновесие като истинско изчадие.

Отворих панела, стиснах здраво ръба на шахтата и… и не можах да направя това единствено набиране, което ми беше необходимо, за да вляза вътре! Беше направо смешно! Наистина ли хората бяха толкова слаби?

Обърнах се задъхано към прислужника:

— Вдигни ръцете си право нагоре.

Той ги вдигна; покатерих се на тях и се оттласнах в шахтата. Започнах да спускам панела обратно на мястото му, но създанието все още не помръдваше с вдигнати ръце.

„Забрани прислужниците“, така бях помолила Тирус.

Само ако бяхме успели да го сторим!

— Сега отиди там, накъдето беше тръгнал — обърнах се към прислужника. Той продължи по пътя си и аз изсъсках: — И отпусни ръцете си до тялото!

Ръцете му паднаха от двете страни на тялото и най-накрая затворих шахтата.

 

 

След като най-после се добрах до решетката над приемната, която бях зърнала отвън, чух гласовете. Глупав смях. Осем души. Миризмата на наркотик на кристали, нещо сладко. Хвърлих бърз поглед в тази посока и зърнах прислужника, който беше влязъл преди мен. Сега всички го бутаха, дърпаха го най-грубо, а той търпеше със същото безизразно лице, както когато стоеше с ръце, вдигнати във въздуха.

До ушите ми достигна шум от тромави стъпки на един-единствен човек. Видях Тирус, който вървеше по коридора към стаята под мен. Сърцето ми заби лудо, но не посмях да се спусна долу.

„Изчакай, докато се оттегли за сън. Трябва да се е оттеглил.“

— Ваше величество? — разнесе се глас.

— Лошо ми е — отговори Тирус. — Оставете ме на мира.

— Ще доведа медицинско ботче — отговори вместо това гласът и разчорленият сенатор Фон Вандерфулд влезе в стаята след Тирус. Тирус отблъсна ръката, която домакинът бе отпуснал върху неговата.

— За няколко минути ме оставете на спокойствие! — тросна се Тирус. — Не мога ли поне за минутка да се махна от всички вас?

Вандерфулд отстъпи назад. Сенатор Фон Атън се присъедини към него. Двамата мъже наклониха глава един към друг. Атън заговори тихо, за да го чуе само Вандерфулд… и без да подозира, ми даде възможност да доловя думите и аз.

— Алектар наистина ни предупреди да внимаваме: той е император, но все пак едва навърши двайсет. Напълно нормално е да има подобни промени на настроението.

— Но гостите ми ще се изнервят! — възрази Вандерфулд. — Дали да не използвам веналокса… Моят син е на същата възраст.

— Не. Засега не му давайте дозата. Оставете ме да поговоря с него — каза Атън.

Вандерфулд се оттегли, а погледът ми се прикова с целия си фокус между пречките на решетката, докато Атън оглеждаше изпитателно Тирус. После прочисти шумно гърло, за да оповести присъствието си.

Извъртях се и се опитах да получа по-добра видимост. Тирус беше облегнал и двете си ръце на един подиум, украсен с бюст. Всъщност цялата стая беше пълна с такива бюстове — бронзови глави… на мъртви членове на императорската фамилия Фон Домитриан.

Вперих поглед в безизразните бронзови очи на Рандевалд. Атън подметна:

— Наистина прилича, нали? — и кимна към подиума.

Тирус въздъхна и претегли бюста в дланите си.

— Познавах я добре, Хораций.

— Моля?

Тирус просто поклати глава и остави бюста обратно на подиума. Погледнах да видя на кого е главата.

Видях и се стреснах. Това беше бюстът на баба му. На Високопочитаемата Сигна.

— Струва ми се, че тя е тук с нас и ни наблюдава — каза Атън.

— О, ако можеше да вижда с тези очи, щяхте да сте го разбрали — отговори горчиво Тирус. — Така щеше да ни се смее!

— Бях много привързан към баба ви. Тя беше изключително умна, макар и не толкова великодушна, колкото Ваше величество. Така и не ви благодарих за Тигрис. Такъв щедър подарък — измърмори Атън.

— Да — съгласи се кратко Тирус. — Всеки път се удивлявам, когато откривам колко съм великодушен.

— Мислех си дали да не му дам ново име във ваша чест.

— Тогава го кръстете Озимандий. Името е много хубаво.

— О, боя се, че не знам откъде идва. За разлика от вас не обичам да препрочитам онези стари книги. Знам, че на вас ви харесват. Най-интересното у Тигрис — продължи Атън и в гласа му се промъкна лукава нотка — са архивите от наблюдението.

Тишина.

Продължих да ги наблюдавам и усетих как у мен се заражда подозрение. Никога не бях харесвала бащата на Гладик. Какво беше намислил? От своя страна Тирус остана неподвижен дълъг миг. После каза:

— Сенаторе, категорично бих предпочел да ги изтриете.

— Ваше величество, уверявам ви, че съм дискретен. Нямам никакво намерение да ги показвам пред света. От тях научих толкова много неща! Сега ви разбирам по-добре, Тирус. Знам колко ви притеснява цялата тази ситуация.

— Така ли?

— Нито за минута не оставате сам. Постоянно ви използват за развлечение на други хора. Толкова много хора с власт се стремят да преобърнат тази ситуация в личния си живот, но вие не сте от тях. Аз уважавам това.

— Какво — попита Тирус с твърд тон — искате от мен, сенаторе?

— Предлагам да ви помогна. — И Атън извади една фиала.

Тялото на Тирус се скова. О, никога не биваше да разбира каква отчаяна жажда е изписана на лицето му, иначе щеше с всички сили да се опита да я прикрие!

— Може да запазим това в тайна — продължи Атън. — Намерих химическата рецепта. Сега вече няма нужда да разчитате само на Алектар. Не сте ли облекчен? От време на време ще можете да си почивате от пълзенето пред него и умоляването, когато той реши да не ви го дава.

Лицето на Тирус се сгърчи.

— Каква е цената ви?

Атън отстъпи крачка назад и Тирус го проследи с проницателен, бдителен поглед, който нито за миг не се отдели от фиалата.

— Искам да ви поканя на космическия си кораб. Може да идвате един път седмично или може би два, ако успеем да го уредим. И докато сте там, изобщо няма да се доближавам до вас. Това устройва ли ви?

Тирус не отговори. Знаеше — както знаех и аз, — че Атън се стреми да получи нещо. Подходът му беше много агресивен, но все още не беше назовал цената си. По лицето на Тирус обаче премина някакво изражение, което не можах да разгадая, и той притисна ръце към лицето си.

— Просто ми се иска да можех да спя.

— Да спите ли?

— Толкова съм уморен! Постоянно съм уморен. Може би се дължи на веналокса, а може би не. Никога не ме оставят да спя тогава, когато искам, или толкова дълго, колкото искам, и аз просто… Сенаторе, назовете цената си. От толкова време го усуквате, че съм сигурен, че ще бъде нещо ужасно. Ако искахте само да идвам на кораба ви, щяхте да говорите с Пасус.

— Изобщо не разбирате. Цената ми съвсем не е ужасна. Искам само това, което вече ви казах: да ми гостувате на Тигрис. И бих желал да вземате и бъдещата си… бъдещата си съпруга.

Възцари се тишина.

Тирус отпусна ръце. Можеше само да гледа сенатора.

— Видях я в архивите ви за наблюдение, както и в балната зала, и съм изцяло запленен. Бих желал да й кажете, че трябва да ви придружава.

— Вие… да не сте… луд? — Гласът на Тирус звучеше спокойно, но в думите трептеше смъртоносна ярост. — Сигурно сте луд. Напълно луд. Значи мислите, че бих се… — Той млъкна за миг, преди да продължи: — Не. За нищо на света. Не! Изтрийте архивите и си избийте от главата тези мисли.

Атън беше изоставил всякакви преструвки за уважение. Сега гласът му беше рязък:

— Ваше величество със сигурност осъзнава, че отблъскването само прави страстта още по-силна. Настоявам. Дойдох при вас от учтивост, но вие сте прав — имам всички възможности изцяло да ви заобиколя. Няма нужда да ви питам. Няма нужда да питам дори нея…

Тирус грабна бронзовия бюст на Сигна и го стовари върху черепа на Атън. Движението беше толкова рязко, че за миг дори и аз не разбрах какво виждам, докато ръката на Тирус се отмяташе и спускаше отново и отново, а черепът на Атън се разцепваше все повече с противни тъпи звукове…

От съседната стая се разнесоха гласове. Част от гостите нахлуха. Разнесоха се викове.

Умът ми изведнъж се проясни и стиснах с всички сили ръбовете на шахтата. Едва успях да се въздържа да не я разбия и да не се хвърля там долу.

Но не можех. Не можех. Струваше ми се, че имам не ръце, а хищни птичи нокти, докато ги насилвах да се отворят, докато се насилвах да се отдръпна. Под мен Тирус продължи да удря главата на Атън дълго след като я беше превърнал в каша от кръв и мозък. Заобикаляха ги ужасени наблюдатели, но нито един не посмя да се приближи. Когато Тирус най-накрая ги забеляза, туниката му беше изцапана с кръв, която тъмнееше в сюрреалистични форми.

Той се изправи, избърса окървавения бюст на баба си и го остави обратно на подиума. После почисти падналата фиала с веналокс, седна до прозореца и се зае с използването й, сякаш не се беше случило нищо.

Възцари се мъртвешка тишина. Той беше сложил край на увеселението.

Затворих очи, там горе, във вентилационната шахта. Чувах единствено собственото си дишане във въздуха, докато плановете ми за бягство умираха. Нямах друг избор, освен да чакам, без да се показвам.

На кораба се стече тълпа от хора, а накрая се появи и самият Пасус и с груб глас отпрати другите.

— Сега вече прекалихте, Тирус!

— Така ли?

— С този човек сме приятели от половин век. Знаете какви ще бъдат последствията — отсече сенаторът и повиши глас, за да го чуе един слуга, който се въртеше около вратата: — Намерете Немезида. Доведете я тук!

Сърцето ми подскочи. Щяха да отидат на Хера. Аз не бях там, но Невени беше.

Замислих се дали да не предизвикам съдбата и да скоча там долу… Но Тирус просто се подсмихна.

— Алектар, нищо няма да й направите.

Гласът му беше леко пресипнал от опиянение, но думите му бяха по-ясни, отколкото биваха обикновено непосредствено след употребата на веществото.

— Казах ви, че всяко насилие от ваша страна ще доведе до насилие срещу нея! — изрева Пасус. — Немезида ще загуби един от крайниците си. Изкушавам се да отсека два…

— Атън не ви беше приятел — прекъсна го Тирус. — Ако ви беше истински съюзник, щеше ли да ми даде това?

Тишина. Надникнах надолу и видях, че Пасус е взел празната фиала с веналокс, онази, която Атън беше дал на своя император зад гърба му.

— Според мен това ми осигурява закрила срещу последствията.

Тишина. А после добави:

— Да. — И след още една секунда: — Този път.

— Били сте приятели от половин век. Наистина сте били привързан към него, нали? — Тонът на Тирус беше изпълнен с подигравателно съчувствие и отровна жлъч. — Какво предателство! Колко жестока може да бъде вселената!

„И още как!“ — помислих си аз.

Вселената наистина беше жестока. Тирус ме беше спасил от това, да отмъстят на мен за извършеното от него насилие, но освен това беше предотвратил всяка възможност да спася и двама ни от тази клетка. Тази нощ щяха да го наблюдават внимателно. Нямаше да мога да го измъкна тайно.

Очите ми се затвориха. Главата ми запулсира от болка.

Още един ден свобода и на следващия тази свобода щеше да свърши. Двамата с Тирус щяхме да се оженим, Пасус щеше да получи Хера и аз не виждах никакъв начин да се спасим.