С. Дж. Кинкейд
Императрица (30)

29.

В Голямата хелиосфера Пасус застана във втория кръг отвън навътре. Държеше лениво скиптъра в ръцете си — носеше го „от името на императора“, както винаги казваше. Не откъсваше поглед от гърдите ми. Ако на негово място беше някой друг, щях да си помисля, че ме гледа с желание. Но това беше Пасус и погледът му беше прикован в концентричните слънца на Интердикта — знака, който ме превръщаше в човешко същество, поставен върху сърцето ми от водача на вярата, с която той изпълваше цялото си сърце, а все пак й беше обърнал гръб заради собственото си удобство.

Във всеки случай Фустиан нан Домитриан се спря пред Тирус, който от предишната вечер не беше вземал веналокс и изглеждаше така, сякаш никога през живота си не е мигвал. Сутрин му даваха една доза, което означаваше, че започва да изглежда ужасно привечер — преди да му дадат следващата. Когато се развиделеше, вече пак му беше прилошало и се чувстваше зле. Това беше мъчение, което се засилваше и отслабваше, без да спира. Тирус потърка ръцете си, докато свещеникът капеше масло над главата му. После Фустиан се спря пред мен.

Зачаках с вдигната брадичка.

Фустиан се поколеба за миг, а после ме благослови.

Интердиктът беше взел решение вместо него и това, изглежда, беше достатъчно. Докато угасяха светлините, за да сложат край на службата, Пасус тръгна напред, стисна Тирус за рамото и едва не хвана и моето, но премисли и отпусна другата си ръка на другото рамо на Тирус.

— Първосвещенико, императорът и неговата бъдеща императрица трябва да се оженят скоро.

Фустиан нан Домитриан кимна замислено.

— Проблемът с нейния човешки статут вече не съществува. Ами наследниците? Все още има… генетични трудности. Очевидно е, че всяко дете, което им се роди, няма да бъде… съвсем човешко.

До този момент Тирус не беше обърнал никакво внимание на нищо — само се взираше в Пасус с кървясали очи и чакаше сутрешната си доза. Сега погледът му рязко се премести към свещеника.

— Няма да имам деца.

— Ще има, разбира се — каза спокойно Пасус. — Ще вземем от Немезида това, което е човешко, защото със сигурност трябва да има нещо, ще вземем и ДНК от императора…

— По-скоро ще се кастрирам сам, отколкото да създам наследник при тази ситуация! — изрева Тирус.

— Императорът не знае какво говори — отговори Пасус. — Колкото до… Немезида, можем просто да заменим нечовешкото в нейния геном с части от моя.

Тирус избухна в смях — странен, пронизителен звук, който го накара да се превие надве. Аз просто изгледах страшно Пасус, на когото смехът май не му хареса.

— Какъв ужас! — възкликна Тирус и избърса от очите си сълзите от смеха. А може би това беше пот. Изглеждаше капнал от умора. — Ние тримата ще си имаме бебе. Всички мечти на сенатора ще се сбъднат.

— Отвращава ли ви мисълта за моята ДНК? Това е обидно, Ваше величество. — Пасус дръпна обратно следващата фиала с веналокс на Тирус и я погледна замислено. — Бих желал да ми се извините. Или може би ще счупя на пода фиалата със следващата доза.

Очите на Тирус бяха изпълнени с трескавия блясък на омразата, но зависимостта го надви и аз трябваше да отклоня погледа си. Той не би искал да видя това; не исках да го виждам.

Ненаситната жажда за наркотика си имаше своя воля и тази воля сякаш завладя съзнанието му, изтласка всичко друго, което някога го беше изпълвало. Бях сигурна, че е така, защото Тирус никога не би допрял доброволно устни до ботушите на Пасус, не би търпял ръката, която го погали по косата, сякаш го възнаграждаваше.

— Във всеки случай — каза Пасус и махна със скиптъра (Тирус не участваше в разговора, а седеше на пода, подпрян на крака на Пасус и изцяло потънал в плен на веналокса) — ще организираме голямо зрелище без почти никакво време за подготовка, но искам да покажем новата съпруга на Негово величество на всички свещеници в империята, сега, когато е получила одобрението на Сияйния. Свещениците навярно ще станат по-отстъпчиви, когато настъпи мигът и аз реша да преразгледам въпроса за скиптъра.

— Кога ще дойде този миг? — попита свещеникът.

Погледът на Пасус се спусна към младия мъж в краката му. На лицето му се изписа изражение, сякаш преценяваше нещо.

— Мисля, че не повече от една година. Но можем да организираме сватбата сега. След четири дни ще има чудесен изглед към звездите. Дали да не го направим тогава?

— Много добре — съгласи се свещеникът.

Стори ми се, че някой е хванал сърцето ми и го е разтърсил.

Четири… четири дни?

— Чудесно! — съгласи се с усмивка Пасус. — Значи е решено. — И се обърна към Тирус: — Каква щастлива случайност за вас!

Тирус издаде някакъв тих звук дълбоко в гърлото си — може би съгласие, а може би възражение. Аз вперих ужасѐн поглед в него. Четири дни! Разполагах само с четири дни, след което щях да загубя Хера. Пасус щеше да я вземе веднага щом станеше обща собственост на двама ни с Тирус.

Не можех да си представя, че изобщо бихме имали някаква възможност за бягство без този кораб!

Каквото и да решах да правя, трябваше да действам колкото се може по-скоро.

 

 

Мислите ми препускаха трескаво, стрелкаха се във всички посоки. Почти бях решила да облека космически костюм, да спася Тирус, като нахлуя на Колос отвън, а после двамата просто да използваме Хера, за да прегазим всичко по пътя си.

Планът беше чудесен… като изключим факта, че Тирус вече не беше на Колос — предвидимо място, което ми даваше възможност предварително да измисля как да стигна дотам.

Сега всяка вечер нощуваше на различно място.

Оказа се, че е сбъркал, когато ми спомена, че не му е останало нищо, което да продаде. Пасус можеше да предложи за продан нещо много важно от името на императора и това беше самият император. Домитриан бяха най-изтъкнатото семейство в цялата империя и просто поради факта, че беше един от тях, Тирус представляваше символ за високото положение и властта на този, който го управляваше. Можеха да го използват за много неща.

Самото му присъствие в някоя зала означаваше, че влизането му трябва да бъде отбелязано с церемония. Тирус никога не се беше придържал към тази формалност освен по важни поводи, но сега, когато Пасус се беше вживял в ролята на заместник на императора, той настояваше всички винаги да отдават на Тирус такива почести… и винаги беше там, за да им се наслади докрай, сякаш бяха предназначени само и единствено за него.

Изображения на Тирус, заснет в един или друг стил дрехи, можеха да се използват, за да подпомогнат продажбите им. Всяка храна, напитка или наркотик, които опиташе, можеха да бъдат широко разгласени като „толкова прекрасни, че самият император ги употребява“. И, разбира се, всяка стая във всеки космически кораб, където Тирус прекараше нощта, скоро влизаше в аналите на историята на съответното семейство. Бъдещите гости на това семейство можеха да изпитат удоволствието да знаят, че спят в стая, достойна да приюти един галактически император.

Подозирах, че Пасус разделя контрола на Тирус с другите, за да разсее притесненията, че има прекалено голямо влияние над него. Винаги изглеждаше крайно неспокоен, когато даваше следващата доза веналокс на някого от останалите Високопочитаеми, който щеше да властва над императора тази вечер.

Започнаха спорове. Дори свикаха събрание на двора, за да уточни основните правила на сватбените приготовления. Тирус просто стискаше главата си с две ръце, без да обръща внимание какво се говори. Аз обаче слушах, трепереща от ярост, когато обвитата в облак от парфюм Уолстръм, с нейния навик да злоупотребява с фалшивата младост попита:

— Но ако той дойде и поиска да прави секс?

— С вас ли? — попита скептично Пасус.

— С когото и да е!

Кипях от такава ярост, че не можех просто да седя там и да гледам. Скочих на крака… и ръката на Тирус хвана моята. Изгледах го свирепо. Допреди секунда той седеше на мястото си със затворени очи, почти като заспал.

— Нямат право да вземат такива решения! — изръмжах аз.

Тирус поклати глава.

— Недей. Просто седни.

Сърцето ми думкаше оглушително. Яростта ме заслепяваше. Пасус се обърна укорително към събралите се:

— ДНК на семейство Домитриан е държавен въпрос. Не можем просто да я подмятаме насам-натам. Наследникът ще се роди, след като всички ние вземем решение, че сега е моментът и нито миг по-рано.

Исках да ги разкъсам всичките. Тирус обаче сякаш искаше единствено да спи.

Осъзнах, че се е примирил с факта, че такова важно решение е оставено извън неговия контрол, и ме изпълни безумен ужас.

„Ще се махнем — помислих си трескаво. — Тирус, това няма да продължи още дълго — по един или друг начин.“

Не можех да изрека думите. Всичко, което му кажех, щеше да бъде подслушано. Можех да говоря единствено с Невени на борда на Хера, където бяхме в безопасност.

Цялата галактика мислеше, че е мъртва, затова беше изцяло на мое разположение. Бомбардирах я с всичко, което не можех да кажа на никого другиго, но все едно говорех на стена.

Всъщност тя прекарваше почти цялото си време, вперила поглед в стените или, още по-лошо, като дереше ръцете и краката си с диамант, който бе намерила на кораба, и по кожата й се разливаха тънки струйки кръв. Изглежда, предпочиташе това дори пред най-силните наркотици, предизвикващи еуфория. Единствения път, когато я видях да проявява някакво чувство, беше, когато неволно оставих включен екран с новини от Евридика, разказ за трагедията на Лумина. Твърдеше се, че луминарите били експериментирали с биологични оръжия и неволно били задействали едно от тях.

Това беше официалната история.

Невени счупи екрана. После пак потъна в мълчание.

Аз обаче й говорех въпреки навъсената липса на отговор, с която се сблъсквах. Никога не съм била многословна, но говоренето беше за предпочитане пред пропастта, която ме поглъщаше, когато останех сама и всичките ми съмнения и страхове се просмукваха обратно.

Тъкмо й дърдорех как „разбира се, всъщност не можем да поправим абсолютно нищо, преди да се върнем при Интердикта. Времето изтича…“

— Интердиктът ли?

Гласът на Невени ме стресна, стържещ, сух, подобен на грачене от дългото мълчание. Сега тя ме погледна сурово.

— Това ли е планът ти? Да отидеш при Интердикта?

— Той е човек със съвест.

— Той е високомерен дърт страхливец, който се крие далеч от галактиката вече петстотин години!

— Да, така е, но ще ни помогне — настоях аз. — Ако знаеше за резорбиращата мъгла, за тази ситуация… Не разбираш ли? Всеки един хелионист твърди, че му се покорява изцяло. Той е единственият човек в тази галактика, който е абсолютно недосегаем. Дори фракцията на сенатор Фон Пасус няма да дръзне да се усъмни в него. Само няколко думи от устата му и ще разрешим целия този проблем.

Сега Невени наистина ме гледаше и аз осъзнах, че съм успяла да предизвикам интереса й. Тя каза тихо, почти като на себе си:

— Права си. Интердиктът е важен за тях. Всички го почитат. За тях той е ценен. — В тъмните й очи пламна искрица живот. — Ще ти помогна да стигнеш дотам.

— Така ли?

— Точно така. — Гласът й беше изпълнен с решителност. Тя скочи на крака и хукна покрай мен. — Остави ме да се изкъпя. Воня ужасно. А после… после ще измислим какво да правим.