С. Дж. Кинкейд
Императрица (3)

2.

Реагирах преди всички други: стиснах Тирус в хватката си, без изобщо да помисля какво правя, и го хвърлих право над главите над тези, които стояха между мен и изхода. Не бях усещала такава сила, откакто ме смалиха до размерите на обикновена жена.

Скочих над главите на хората, които вече се размърдваха, започваха да се обръщат, да реагират, да крещят. Струваше ми се, че се движат през някакво блато, аз обаче прелетях покрай тях. Тирус си възвърна равновесието. Само след секунда застанах до него и дори да се опиташе, той не би могъл да ми попречи да го тласна през вратата.

Измъкнахме се от нажежения задушлив въздух на свещената зала. Зад гърба ни пламъците се разрастваха. Масата от тела, която бях очаквала, се устреми към мен и изпълни въздуха с писъци, крясъци и трополене на бягащи крака.

Човешката вълна изхвърли на спасителния бряг първите шепи късметлии. Останалите запълниха рамките на вратата, а после дори още по-плътно. Ръце, крака и уплашени крещящи лица запушиха всички дупки. Входът се задръсти и виковете на ужас се превърнаха в истерия, когато хората осъзнаха, че са в капан.

Тирус посочи към един Излишен наблизо.

— Повикай помощ! ВЕДНАГА! Кажи на всички кораби наблизо да пратят медицински ботчета!

След това се хвърли напред, към задръстената от хора врата.

Прикованите в капан жертви протегнаха ръце към него.

С един скок той се озова до тях и започна да ги освобождава, а аз прогоних безжалостната мисъл, че дори да спаси тези, на тяхно място ще дойдат други. Присъединих се към усилията му да освободи хората. В паниката им техните отчаяно посягащи ръце се вкопчваха в моите, но въпреки това беше трудно да ги отскубна един от друг. Колкото и хора да изтеглях, вратата така и не се отпушваше, за да могат да избягат другите. Вместо това на мястото на освободените се провираха следващите и пречеха на всички. Но после усилията ни започнаха да се увенчават с успех. В стената от хора се отвориха пролуки, през които заизлиза тъмният пушек от хелиосферата. Това обаче си имаше цена. Посягащите ръце вече не ме деряха, не деряха нищо… Виковете станаха все по-тихи, докато накрая не се възцари мълчание. Устните на хората в огромната запушалка посиняха, а очите им се изцъклиха.

Дълго след като някои от извадените бяха сканирани от медицински ботчета, които се отдалечиха, преценили, че не могат да ги съживят, Тирус не спря да работи, да се мъчи да измъкне още хора. Аз просто отстъпих назад и огледах оцелелите. Едно медицинско ботче се понесе към мен във въздуха и неутрализира радиационното излагане.

Най-накрая сложих ръка на рамото на Тирус.

Ръцете му паднаха от двете страни на тялото.

Той се обърна. Светлите му очи се плъзнаха по оцелелите. Устните му се раздвижиха, докато ги броеше мълчаливо.

— Как можа…

Лицето му беше изцапано с пепел. Той прокара ръка през косата си, разроши я, изцапа я.

Едно ботче се приближи с бръмчене към него и той се стресна, когато червеният му пламък проблесна, за да го провери за радиационно излагане.

Тирус просто изглеждаше онемял от потрес.

— Не разбирам какво стана.

И аз преброих оцелелите. Само осемнайсет. Стотици все още бяха хванати в капан в хелиосферата. Повечето мъртви бяха от прислугата и служителите на един или друг Високопочитаем. Някои се бяха прегърнали, други лежаха на земята по гръб… или както ги бяха положили след смъртта им. Изгорената им кожа беше покрита с грозни червени мехури. Погледнах към едно ботче, което се рееше над главата на момче, застанало на четири крака. Момчето повръщаше от радиационното излагане.

Когато дойдохме тук, ни придружаваха и други медицински ботчета, но броят им — само една дузина — беше ужасяващо малък. А Тирус беше наредил на онзи Излишен да повика още. Медицинските ботчета трябваше да се стекат тук на цели ята веднага щом системата забележеше пробив.

А пробивът…

Обърнах се и погледнах объркана към Голямата хелиосфера. Звездата сякаш беше проникнала право през нея и ни беше изгорила — катастрофална авария в структурата на кораба, нещо, което ремонтните ботчета трябваше да са забелязали дълго преди да се е случило.

И тогава ми хрумна нещо: „Хелионистите ще се възползват от това. Ще кажат, че това е порицание от Живия космос.“

Звездите бяха изражение на волята на божествения Космос. Можеше ли да има демонстрация на недоволство, по-силна от тази? Тази мисъл накара дори и мен да потръпна от суеверен страх.

Не можех да кажа със сигурност дали вярвам в Живия космос, но знаех, че Космосът не вярва в мен. Всички свещеници ми го бяха казали.

Когато се обърнах към Тирус, той беше свалил императорския си скиптър и сега просто го гледаше.

— Мисля, че го направих аз — промълви той толкова тихо, та едва го чух.

— Тирус…

Но не можехме да разговаряме. Отвсякъде ни заобикаляха политически съюзници и врагове, които се бяха стекли на Валор Новус при първия признак на трагедия, трябваше да се погрижим за труповете на мъртвите и да уведомим семействата им. Отдръпнах се настрана, за да могат прислужниците да вдигнат труповете, и обувката ми се удари в нещо твърдо.

Погледнах бързо надолу.

Мъртво момиче. Младо, с осеяна с грозни мехури кожа на ръката, с тъмни очи, които гледаха към тавана с онзи мътен, втренчен поглед на мъртвец…

„Сидония.“

Примигнах и видях, че не е тя. Не беше тя.

И все пак призракът й сякаш се надигна в ума ми, напомни ми, че тя никога повече няма да съществува в тази вселена. Докато мислех за това, всичко в галактиката ми се стори мрачно и празно. Изпълних дробовете си с парливия въздух, за да се насиля да се съсредоточа, да остана прикована в настоящето. Затова успях да различа думите, които казваха на Тирус.

Още една трагедия. Нея я бяхме пропуснали.

— … мисля, че беше отрова…

Рязко обърнах глава към тях. „Моля те…“

— Саливар е мъртъв, така ли? — попита Тирус.

Не! Не, не!

Съпругът на Девини. Той беше изпил виното.

Тя беше жива. Все още представляваше опасност за нас.

Бях пропуснала целта.

 

 

Бях прекарала цял месец сама, затворена, в очакване да срещна смъртта по заповед на Тирус. Запълних този месец с ненавист към самата себе си, задето все още копнеех за него, макар да бях сигурна — така сигурна!, — че той е виновникът за смъртта на Сидония. А той знаеше, че мисля така.

Макар че надви баба си, изтръгна й самопризнание, че ме е заблудила, и двамата се целунахме пред всички най-могъщи личности в империята…

Помежду ни все още съществуваше известно смущение.

А аз все още се измъчвах от тези коварни съмнения.

Очаквах с радост и страх вечерта, която смятахме да прекараме съвсем сами след церемонията Помилване, защото той беше толкова зает с императорските си задължения. За първи път щяхме да останем само двамата.

Сега обаче това нямаше да се случи.

Повечето от мъртвите бяха загинали от рани, получени от стъпкването, а не от изгарянията от звездата. Свещеничката, която ни беше изпратил сенатор Фон Амадор на мястото на Фустиан нан Домитриан, беше мъртва.

А когато прислужниците на Тирус започнаха да разследват, откриха, че една от жертвите е моят кандидат-убиец. Показаха ни охранителните записи, които бяха уловили опита за отравяне. Двамата с Тирус видяхме сцени от събирането на Високопочитаемите преди оттеглянето ни… Видях как се движа сред тълпата и поглеждам към един Високопочитаем, който се спъна и се вкопчи в рамото на съпругата си… а в това време Високопочитаем от незначителен клон на фамилията Ротси капна в питието ми няколко капки.

А после този Ротси започна да ме наблюдава. Очевидно не беше забелязал, че съм сменила бокала си с този на Девини, но ме последва в Голямата хелиосфера, за да види с очите си как загивам от отровата му.

— С неговите камъни по неговата глава — подметнах аз, когато разпознах лицето му сред труповете.

Усетих, че погледът на Тирус е прикован в мен, и добавих:

— Дори не подозирах, че в бокала ми има отрова. Само като си помисля, че без да искам съм я предала на…

— Да — прекъсна ме Тирус с разбиращ тон. — Сигурен съм, че си съкрушена. — После се обърна към прислужниците си:

— Погрижете се всички да разберат, че този Високопочитаем е отровил Саливар. Не споменавайте нищо за Немезида.

Отново се извърна към видеото и Тирус му направи знак да се пусне пак.

— Какво? — попитах тихо аз.

— Разпитайте и този — каза Тирус и забучи пръст в образа на Високопочитаемия, който се беше спънал и отклонил вниманието ми, докато отровата капеше в напитката ми. — Ако трябва, уплашете го. Уверете се, че не е бил съучастник.

— Мислиш в правилната посока — рекох аз и му се усмихнах.

Тирус не отвърна на усмивката ми. Отново беше вперил поглед в списъка с мъртъвци от хелиосферата.

 

 

Двамата с Тирус се оттеглихме на Хера, какъвто беше планът, но тези откраднати часове не ни донесоха никакво удоволствие. Тирус ми беше подарил този великолепен астероиден космически кораб, построен от баба му — годежен подарък, космически кораб на Домитриан, предназначен за една бъдеща Домитриан.

Сега двамата седяхме заедно в огромната нефритена зала, която Сигна смяташе да превърне в булевард за разходки и пазаруване, но така и не доживя да го стори. Затова там имаше бълбукащ фонтан, подхранващ поток, който лъкатушеше през градина от бронзови дървета и растения.

Двамата с Тирус седяхме сами в центъра на този огромен пуст булевард с кънтящо ехо. Тирус бръкна в ножницата на кръста си и извади пръчка от паладий. Едно перване с пръстите, и краят й се превърна в шест остри шипа.

Императорският скиптър. Понякога виждах как Тирус се взира в него със странно напрежение — не беше спрял да го прави от коронацията си насам. Скиптърът приличаше на декоративна пръчка, но всъщност представляваше могъщо оръдие. Това беше инструментът, който превръщаше Домитриан в най-изтъкнатото семейство в галактиката.

— Какво всъщност представлява? — попитах най-накрая аз.

Тирус ме погледна неохотно.

— Предполагам, че знаеш какво е това?

Кимнах и той продължи:

— Получих го така, както всички други императори преди мен. Чичо ми умря. Аз се възкачих на трона. — Той вдигна длан и я прокара по шестте шипа. — Пронизаха кожата ми с тях, за да проверят кръвта ми. Регистрираха ме като Домитриан и този скиптър стана мой. Когато го получих, целият Хризантемиум стана мой. Всяка машина в него премина под моя контрол.

Не просто всяка машина в Хризантемиума. Всяка машина на разстояние няколко светлинни години и дори някои, които се намираха още по-далеч в империята. Императорът ги контролираше всичките. Това беше причината Домитриан да са императорското семейство.

— Не всички Домитриан притежават умения за това — продължи Тирус. — Прабаба ми Асиндра можеше да дава заповеди на машините наоколо само с мисъл, но чичо ми… Той беше тромав. Налагаше му се да прави жестове с ръка. Да изрича гласно заповедите си. Бях сигурен, че ще се справя по-добре.

Все още не го бях виждала да го използва.

— И как върви?

Тирус ме погледна.

— Немезида — каза той много тихо, — не мога да го накарам да направи абсолютно нищо.

Аз го изгледах смаяно. После промълвих:

— Какво?

Той вдигна рамене и се обърна към въздуха:

— Трябва ми ботче по сигурността.

Зачакахме.

Нищо.

— О! — прошепнах аз.

— Опитах се да не издавам това пред хората, докато не разбера как става — обърна се той към мен. — Това е много голям проблем, Немезида. Този скиптър не е свързан само с контрола над машините. Той обединява Хризантемиума. Точно затова две хиляди отделни кораба са съединени в една голяма суперструктура. — Тирус стисна скиптъра в юмрук. — Ето защо една мъничка нестабилност в структурата може да доведе до катастрофа в Голямата хелиосфера. Единствените ремонтни ботчета, които се мобилизираха да поправят пробива, бяха тези на борда на кораба, не онези, които се намираха на други кораби. Този пробив имаше нужда от сто ремонтни ботчета, а не от една шепа.

— Точно това се е случило и днес — предположих аз. — И затова медицинските ботчета дойдоха само след като ти нареди да ги повикат.

Той кимна.

— Не мога да контролирам нито една от тези машини и в този момент се намираме в кораб сред две хиляди отделни кораба, които не са свързани с нищо помежду си. Няма мрежа, която да усеща потенциални проблеми за отстраняване, и да праща ремонтните ботчета на най-важните места. Хелиосферата щеше да бъде поправена дълго преди този пробив, особено щом се намираме толкова близо до звезда хипергигант. Това не биваше да се случва. Ремонтните ботчета не си вършат работата, а външните ботчета по сигурността са изключени… Това представлява много сериозен проблем.

Изведнъж осъзнах с ужасна яснота какво още означава това за сигурността ни.

— Тирус, мислиш ли, че другите знаят, че не можеш да го контролираш?

— Мисля, че след днешния ден е повече от очевидно.

Ако Тирус нямаше ботчета по сигурността на свое разположение, ако не притежаваше контрол над всеки кораб в една и съща звездна система, тогава… тогава той беше също толкова уязвим за нападение, колкото преди да стане император.

Всъщност беше дори още по-уязвим, защото сега се бе превърнал в мишена, която всички бяха взели на прицел.

— Ако някой враг възнамерява да предприеме нещо срещу теб — осъзнах аз — или… или срещу нас, ще го направи сега. Това искаш да кажеш.

Тирус кимна.

Обкръжаваха ни много заплахи, но един мъж представляваше най-голямата опасност.

Той не беше просто най-могъщият сенатор в империята и водачът на опозицията, на онези хелионисти, застанали срещу всичко, което смяташе да стори Тирус — беше също така бащата на момиче, което неотдавна бях убила.

— Колко време ще мине, преди сенатор Фон Пасус да чуе за това? — обърнах се аз към Тирус.

Той отвори уста, но в този миг ръкавицата му от паладий започна да вибрира. Идваше съобщение. Тирус обърна ръка, за да види името на изпращача, а аз го разбрах, без да поглеждам.

— Съвсем никакво — отговори Тирус със саркастична усмивка.

После отговори на сенатор Фон Пасус.