С. Дж. Кинкейд
Императрица (29)

28.

Никога не бях се разболявала. Никога не бях виждала Сидония да страда от нещо по-тежко от настинка. Най-ужасната болест, която бях зървала някога, беше тази на Тирус след онова първо посещение на Лумина, а дори и тогава, през повечето време го избягвах. Сега видях признаци на треска в светещите му очи, във восъчнобледото лице.

Тирус уморено вдигна поглед към мен и промълви с хриплив глас:

— Немезида, по-рано, когато говорехме за плана ми…

Знаех кой план има предвид — предположението му, че ще успее да се справи с въздействието на това вещество.

— Да?

— Може да съм се надценил — промълви Тирус. — Само малко.

Беше се надценил повече от малко. И двамата го знаехме. Аз обаче успях да се усмихна.

— Знам, Тирус.

Усмивката му беше любяща, безнадеждна. А после той се преви надве и повърна.

Дори и сега първоначалният ми инстинкт беше да се отдръпна от гледката на болестта, макар този път да знаех, че не е вирус — просто човешко тяло, което беше свикнало с една отрова и сега усещаше липсата на това, което беше започнало да очаква.

И тази липса беше ужасяваща.

Скоро Тирус не можеше да отпие дори вода, без да я върне. Ръцете и краката му не спираха да потръпват и аз трябваше да му помогна да се движи, за да спре крампите. Той нямаше право да напуска Колос, затова двамата започнахме да бродим из градината вътре.

Тирус се опита да ми обясни въздействието на наркотика, но не спираше да се запъва и да търси подходящи думи.

— Сякаш съм се потопил в някакво езеро. Всичко е още там, но тази тиня блокира всичките ми сетива…

— Продължавай — подканих го и стиснах ръката му със своите, за да му помогна да върви.

За първи път наистина усетих проблема, създаден от невралния супресор, защото, о, всемогъщи звезди, Тирус беше толкова тежък! При нормални обстоятелства можех да го вдигна и да го нося без усилие, но днес той дори не се облягаше на мен с цялата си тежест, а аз все пак залитнах.

— После се прочиства, само мъничко — продължи тихо Тирус — и се чувам как говоря, виждам се как се храня или се движа и осъзнавам… че съм го правил през цялото време. И продължавам да го правя. Искат от мен да подпиша едно или да утвърдя друго и човекът, в чието тяло се намирам, но не докрай, е толкова доволен, че може да изпълни всяко искане! След това аз изплувам докрай и гледам ужасен какво съм дал в чужди ръце току-що, но преди да успея да изразя съмненията си, потъвам. Това съгласие за Лумина… Ти направи нещо. Не бях сигурен… но знаех, че си в опасност, и успях да изплувам…

— Опита се да се отдалечиш, вместо да се предадеш. Видях те.

— И после няма нищо — прошепна Тирус. — Всичко пак изчезва, просто ей така.

— Пасус твърди, че във формата за вдишване веналоксът е по-лек.

— Много се надявам — измърмори Тирус. — Не ми остана нищо, което да им дам.

— Титли. Може би Хера.

За миг той затвори очи.

— Уверявам те, той не е забравил за Хера. Отстъпих му правото на собственост над нея.

— Тя е моя. Не можеш да му го отстъпиш.

— Когато се оженим, ще стане държавна собственост и… И да погледнем положението от светлата страна — сега сенаторът има мотив ние с теб да се оженим скоро.

— Алчността му не знае граници — измърморих аз.

— Съжалявам, Немезида.

Не беше виновен той; беше глупаво да се извинява.

Макар че все още смятах Хера за кораба на Сигна, при мисълта да се откажа от нея ненадейно ме заля прилив на собственическо чувство. Пасус нямаше да я получи.

По някакъв начин трябваше да я запазя.

Обзе ме отчаяние, което бързо прогони тази мисъл. Как? Не бях успяла да опазя нищо друго.

Сега цялото тяло на Тирус се тресеше, сякаш го бяха ударили с електрически ток, и страданието се изписа ясно на лицето му, въпреки че все още се опитваше да го скрие.

— Тирус, трябва да го помолиш за праха. Просто го помоли и да се свършва. Помисли какво те очаква иначе: той ще те остави да се мъчиш цели два дни, докато отвикваш, ще ти инжектира още една доза и всичко ще се повтори. Не мисли за гордостта си!

Той въздъхна бавно и немощно.

— Не е от гордост. Винаги съм го правил и ако трябва да се преструвам на жалък, отчаян, окаян просяк пред цялата върхушка на тази империя, ще го сторя. Мога да падна на колене пред него и да покажа на всички тях, че императорът е абсолютно подчинен на Пасус. Той иска Високопочитаемите да разберат, че сега е техният господар, като открито покаже, че е мой господар, но аз мога да го понеса. Работата е там, че просто…

— Просто какво? — попитах и го погалих по челото. Кожата му пареше под дланта ми.

— Това усещане, тази… тази потребност да сложа край на всичко… — Тирус ме погледна измъчено. — Мога да се преструвам, но част от тази преструвка няма да е истинска. Наистина съм готов да падна на колене и да го умолявам. А следващия път какво ще стане? Още по-следващия?

Кимнах.

— Тогава… тогава може би трябва да помислим за моето предложение.

Той ме погледна.

— Да се върнем ли към това? — настоях аз.

Нямах предвид само предложението — говорех за Свещения град. Предишния път Тирус беше достатъчно самоуверен, за да отхвърли идеята ми да се върнем при Интердикта, но сега… Сега я премисляше от всички страни.

Интердиктът беше единственият съюзник, който ни бе останал. Той беше единственият човек, чийто глас беше прекалено мощен, за да го заглушат. Трябваше просто да се върнем при него, а после да го доведем тук.

Тогава Тирус избухна в смях. Аз го погледнах и се намръщих.

— Помниш ли, когато го предложи първия път? — измърмори със странна усмивка. — Помисли! Искаше той да види империята. Аз предпочетох да го уплаша с черната дупка. И причината да избера дупката беше… — Отново започна да се смее. — Мислех, че твоята идея ще ни отнеме прекалено дълго време.

Очите му се насълзиха от смях. Аз не казах нищо.

Когато видя изражението ми, усмивката му се стопи.

— Немезида, аз… аз съвсем загубих представа за дните. Знаеш ли… Момента… Първия път извадихме късмет.

— Знам прозорците — промълвих, почти без да движа устни.

— Не казвай нищо повече — рече Тирус.

Всичко, което си говорехме, всяка сричка, изречена между стените на Колос, навярно се подслушваше.

Но да, аз наистина знаех кога са гравитационните прозорци. Самото пътуване дотам продължаваше двайсет и три дни, един ден да влезем в системата и един ден да излезем от нея. От разписанието на гравитационните прозорци знаех, че ни остават малко повече от две седмици, за да се махнем оттук, ако искахме да избягаме навреме.

— Колко дълго ще остане затворен другия път? — попита Тирус, като се изразяваше толкова неясно, че да го разбера само аз. — Напомни ми. Още съм замаян.

— Три години.

Той изруга под нос.

— Значи или сега, или никога. — Преглътна и разбрах, че пак се бори с гаденето. — Не знам как ще… мисля, след като отново ме упоят. Дори да мога, където и да отида, ме наблюдават и подслушват.

Кимнах.

— Затова не ме пускат на Хера — продължи Тирус и ме погледна. — Самите стени на този кораб отблъскват нежеланите очи и уши.

Значи никой не можеше да шпионира какво става на моя кораб. Добре.

— Дал си ми най-доброто.

— Винаги — каза той.

— Ще се справя — уверих го и стиснах ръката му. — Довери ми се.

Той кимна. На лицето му се изписа благодарност, макар че ужасът, който беше прекалено болен и потресен, за да прикрие от мен, си остана.

Погалих го по лицето — единствената утеха, която можех да му предложа. Той притисна чело към моето. Започнах да мисля трескаво. Какво сериозно обещание му дадох! Сега аз трябваше да планирам и за двама ни. Представа нямах откъде да започна.

В главата ми се зараждаха някакви неясни наченки на идеи, но нямах представа накъде водят и какво ме чака на другия край. Положението обаче беше еднозначно: Тирус не можеше да действа, а моят ум беше съвсем ясен. Аз бях тази, която трябваше да предприеме нещо. Трябваше да спася и двама ни, защото никой друг нямаше да го направи.

Щях да го сторя.

Щях да спася и него, и себе си.

Тирус отново се преви и започна да повръща и аз взех първото си решение в качеството на човека, който трябваше да планира.

— Слушай, сега ще те заведа в залата за аудиенции. Ще се обърнеш към Пасус по начина, по който той иска. Няма да допусна да страдаш без причина.

Той потърка лицето си с ръце. Изглеждаше безкрайно нещастен.

— Направи ми… една услуга.

— Каквото поискаш.

— Недей да гледаш — каза тихо Тирус.

Прокарах пръсти през косата му и кимнах. Нямаше да гледам. Нямаше да видя публичното му унижение. Или поне не повече от това, което вече бях видяла.

 

 

Пасус действително беше подслушвал разговора ни и беше измислил причини да събере колкото се може повече хора в залата за аудиенции. Самият той чакаше пред троновете като молител, но ръцете му бяха преплетени зад гърба в поза на спокойна властност. Докато Тирус се приближаваше към него, аз приковах поглед отвъд прозореца, към Хера — този красив и могъщ кораб астероид, който се бях заклела никога да не отстъпя на никого.

— Сенатор Фон Пасус, моля ви, дайте ми веналокс.

— Един момент — каза Пасус, отдръпна скиптъра на Тирус и му го подаде. — Сега повторете.

Тирус настръхна. Сведе поглед към скиптъра и осъзна каква подигравка е да бъде принуден да изрече тези думи, докато го държи.

— Моля ви, сенатор Фон Пасус, бих желал да получа веналокс.

— О, но нали преди така се съпротивлявахте! — отбеляза Пасус много високо.

Тирус трябваше да направи нещо повече. Той падна на колене и от устата му се заизливаха молбите, унижението, всичко, което Пасус искаше да чуе. Не можех да запуша ушите си с ръце, затова се насилих да се съсредоточа върху Хера с цялата й мощ. Дори неочакваното нападение и потокът от автоматизирани мини не бяха успели да я нащърбят. Гравитационните сили в Транссатурновата система не можеха да я забавят, камо ли да я спрат. Тя щеше да ни донесе свободата.

— … толкова сте великодушен, че се съгласявате — казваше Тирус.

Не, този кораб беше мой. Нямаше да се откажа от него. Щях да го използвам и да поправя всичко, всичко!

Около мен се носеше шепот. Обърнах глава и видях чистото удоволствие, изписано на лицето на Пасус, докато всички — всички, които имаха и капка власт в тази империя — гледаха императора унизен в краката му.

— О, мило мое момче! Неприятно ми е да виждам, че ви боли. Но, разбира се, можете да получите това, Ваше величество — измърка Пасус и отпуши фиалата.

Тирус понечи да стане, но ръката на сенатора падна върху рамото му, показвайки, че трябва да остане на мястото си. Тирус посегна към фиалата, ала Пасус го спря с рязък глас:

— Не!

Бях обещала, че няма да гледам, и не исках да го правя, но сега видях как през тялото на Тирус преминава тръпка на чиста, неподправена омраза. Пасус не пускаше фиалата.

— Давайте — подкани го сенаторът.

Тирус се наклони напред — само с глава — и вдиша от фиалата направо от ръката на Пасус. Наблюдавах лицето му и се опитвах да преценя колко силен е наркотикът, каква част от съзнанието си ще може да запази Тирус. Наркотикът започна да действа и лицето на Тирус стана безволево, апатично.

Той се люшна напред, но Пасус го задържа с ръка и се обърна към наблюдателите:

— Спокойно можем да приемем, че най-накрая двамата с императора се помирихме.

Разнеслият се смях прободе слуха ми като острие. Може би беше учтив, а може би беше подлизурският смях в угода на сенатор, който сега разполагаше с власт над всички в тази стая… Но аз не можех да простя този смях. Ръцете ме сърбяха да изтръгна гласните струни на всички, които виждах. Исках единствено да забия Хера в този кораб и…

Погледът ми се стрелна към този красив кораб астероид и дори кръвта ми се наелектризира, когато прекрасната нова идея затанцува в ума ми. Това не беше само наченка — идеята проряза непрогледния мрак и откри път пред очите ми. В гърдите ми пламна надежда и аз я задържах като щит пред сърцето си, докато Пасус напомняше на Тирус да вдигне скиптъра, който беше изпуснал… а после започна да разкарва своя император ту насам, ту натам като тигър, обучен да скача през горящи обръчи.

Двамата с Тирус бяхме натясно, но това нямаше да продължи дълго и когато се нахвърлехме върху Пасус, нищо на тази галактика нямаше да го спаси. Лично щях да се погрижа за това.