С. Дж. Кинкейд
Императрица (28)

27.

Тялото й беше като кукла, която се е изтърколила в мрака. Навярно беше припаднала бързо, защото не оказа никаква съпротива, когато я сграбчих и я повлякох със себе си към Хера.

Безценните секунди минаваха една след друга. Стигнах до люка, който ме чакаше отворен, и я блъснах вътре. Хванах я, преди да се е изтърколила обратно навън, и затворих вратата след себе си. Разхерметизиращата процедура веднага се задейства.

Разбрах кога се е върнал кислородът, защото Невени си пое огромна глътка въздух. Облегнах се изтощена на стената и усетих как сърцето ми се блъска оглушително. Едва когато вратата между люка и останалата част на Хера се отвори, смъкнах шлема от главата си. Едно намиращо се наблизо медицинско ботче реагира на жизнените показатели на Невени и влезе в стаята заедно с нас.

— Невени! — провикнах се аз, докато то бръмчеше около нея. — Невени, чуваш ли ме?

Тя издаде някакъв звук.

— Да не си в мозъчна смърт? — попитах я.

Разбира се, ако беше в мозъчна смърт, нямаше да може да ми отговори, но видях, че не е, защото лицето й се разкриви от раздразнение. Сметнах, че ако беше в мозъчна смърт, нямаше да успее да си придаде подобно изражение.

И наистина тя проговори веднага щом се възстанови достатъчно:

— Защо просто не ме остави да умра?

Гласът й се беше превърнал в сухо стържене. Помислих си, че не съм я разбрала.

— Не исках да те оставям да умреш — казах след миг. — Не ти се сърдя за онова съобщение, което ми изпрати. Знам, че Пасус те е принудил, а дори и без съобщението пак щеше да ни вкара в капан. Затова… затова, ако си мислиш, че съм ти била сърдита, да знаеш, че не съм. Това съобщение не беше достатъчно, за да си заслужава да те оставя да загинеш.

— Не е заради теб, Немезида! Защо не ме остави да умра заради мен самата? — провикна се тя с дрезгав глас. — Исках да умра! Радвах се, че всичко свършва. Трябва да бъда със семейството си. Искам да отида при тях.

— Космосът си е още там, навън — осведомих я. — И няма да изчезне. Щом предпочиташ, мога да те изстрелям обратно в безвъздушното пространство, стига само да натисна един бутон.

Невени изхлипа.

— Направи го!

— Няма! — отсякох възмутена. — Току-що си създадох голям труд, за да те спася. Щом искаш, изстреляй се сама в Космоса.

Обърнах се и понечих да си тръгна, но размислих. Невени като нищо можеше да приеме предложението ми сериозно.

— Предпочитам да не го правиш — добавих бързо. — Предпочитам да не умираш. Нали разбираш, че макар да си загубила тези, които познаваш и обичаш, скоро всичко ще стане по-хубаво?

Тя издаде някакъв задавен звук и зарови лице в ръцете си. Макар престоят й в безвъздушното пространство да беше кратък, космическите лъчи на звездите бяха разранили кожата й, затова раните бяха следващото, с което се зае медицинското ботче.

Не знаех какво да кажа, тръгнах си. Звуците, които ме последваха по коридора, можеха да бъдат и ридания, и смях. Погрижих се да пратя при нея обслужващо ботче с наркотици за развлечение. Веналоксът беше нещо страховито, но аз все още имах доверие на някои други видове вещества. Наркотиците бяха чудесно средство за превъзмогване на скръбта.

За първи път Пасус ме повика на своя кораб Колос. Когато се качих, заварих Тирус седнал срещу сенатора на дълга маса в една градина. Прислужници поставиха пред тях закуска от подбрани, току-що нарязани плодове. На ослепителната светлина на трите слънца, грейнали на оформения като небе купол, кожата на Тирус изглеждаше бледа, жълтеникава. Беше отслабнал ужасно много.

— А, Немезида! — поздрави ме сенатор Фон Пасус. — Сядайте! Закусете.

По-скоро бих изпила чаша с отрова! Огледах изпитателно сенатора, като се питах какво е намислил. Скиптърът на Тирус беше сложен на къса поставка на масата… по-близо до Пасус, отколкото до истинския му собственик.

— Ваше величество, вижте кой е дошъл да ни прави компания! — каза високо сенаторът.

Тирус се размърда; за миг погледът му срещна моя.

— Не иска да яде — обърна се Пасус към мен. — Отвикването от наркотика има такова въздействие.

Отвикване!

Погледът ми се стрелна с надежда към Тирус. Той очевидно знаеше какво са го накарали да върши, докато е бил под въздействието му, защото на лицето му беше изписано изражение на горчива циничност.

— Добре ли си? — попитах тихо. Знаех, че е невъзможно да разговаряме, без да ни чуе Пасус.

— Само ми се гади — отговори Тирус с дрезгав глас.

— Ти… — започнах и погледнах към Пасус. Той ни наблюдаваше със самодоволство, от което ми се прииска да му разбия черепа. — Тирус, спомняш ли си всичко?

— Спомням си, че се отказах от всичките си притежания — отговори той. Гласът му стържеше болезнено. — И че поех отговорността за масово убийство, което не съм извършил. Спомням си достатъчно, за да знам, че това е най-ужасното въздействие на наркотик, което съм изпитвал през живота си. Сега съзнанието ми е ясно. Защо? — Той погледна към Пасус. — Вече взехте ли цялата плячка, която смятахте да заграбите?

— Смятам, че поставихме добро начало. Вече нямаме нужда от инжекциите. Отсега нататък трябва просто да ме молите за дози тогава, когато почувствате, че имате нужда от тях, и аз ще ви давам, за да ги вдишвате, без да бързате.

Тирус затвори очи.

— Нямам кораби, нямам колонии, нямам средства… само прехвалената кръв, която тече във вените ми. Кажете ми как очаквате да плащам кислорода си? Храната? Водата? Сега, когато вие сте наели Валор Новус, трябва ли да отида някъде другаде, или трябва да го пренаема от вас? Което ни връща към парите. Бих се изнесъл оттук, но подозирам, че няма да ми позволите. Както разбирате, изпадам в затруднено положение.

— Прав сте. Няма да можете сам да покривате тези разходи. Особено след като Ваше величество отхвърли възможността да се ожени за богата жена — съгласи се Пасус. — За щастие аз съм готов да ви заема всичко, от което се нуждаете.

— С което пак се връщаме към въпроса с парите. Човек не може до безкрай да взема заеми.

— Вашите предшественици не се смущаваха да имат дефицит. Аз ще уредя нещата, така че да можете да плащате дълговете си към мен посредством данъци. Тарифи. Глоби. Целият механизъм на властта е на ваше разположение. Чичо ви се възползваше от него доста щедро.

— Аз няма да се възползвам по този начин! — тросна се Тирус.

— Не още. — Очите на Пасус блестяха.

Тирус нямаше избор. И двамата го знаеха.

Той се облегна назад, погледна към табана и се засмя примирено.

— Като вземем предвид геноцида и изтезанията над Излишните, вие май смятате да ме направите много популярен император. Защо изобщо си правите труда да прибягвате до веналокс? Получателят на заеми винаги е в роб на заемодателя.

— Значи искате да спрете да употребявате веналокс? — попита Пасус.

Тирус не отговори — знаеше, че има уловка.

— Защо изобщо го питате? — намесих се аз.

— Сега може да спре, стига да иска. Може да спре още днес — каза Пасус.

Наистина ли си въобразяваше, че Тирус вече е толкова пристрастен, че би направил друг избор?

— Най-неприятната част е отвикването — продължи Пасус. — Но ако искате да спрете да използвате веналокс, ще издържите. Агонията ще продължи около два дни, ако се съди по Излишните, върху които го изпробвахме.

— Не ви вярвам — отсече Тирус. — Няма да ми позволите да спра.

— Ще ви позволя. Разбира се… — Пасус взе чашата си и претегли тежестта й с ръка — … не мога да гарантирам, че няма да изчакам тези два дни да минат, след което да ви направя още една инжекция, за да се пристрастите пак. Ще повторим процедурата толкова пъти, колкото трябва, преди да разберете, че е безполезно да се мъчите.

— Хубаво — протегна ръка Тирус и го измери с решителен поглед. — Смятайте, че съм разбрал. Сега ще ми дадете ли другата форма на наркотика?

— Начинът, по който зададохте въпроса, не ми харесва — каза Пасус и го обмисли внимателно. — Искам да използвате титлата ми, почтителен тон и думата „моля“. Искам да паднете на колене. Ще го направим в залата за аудиенции.

— Вие да не сте луд? — възкликна Тирус.

— Защо му го причинявате? — попитах аз с остър тон. — Удоволствие ли ви доставя да го унижавате?

— Изобщо не става дума за неговите чувства — обясни Пасус. — Въпросът е в това, какво впечатление ще направим на хората. Високопочитаемите трябва да видят, че аз съм господар на императора, за да разберат как ще стоят нещата отсега нататък. Освен това ще бъде и за ваше добро, Тирус.

— За мое добро ли? — усмихна се неприятно той. — Предчувствам, че ни предстои интересно обяснение.

— Ще запомните този момент. Завинаги — отговори Пасус. — Да отиваме ли вече в залата за аудиенции?

Тирус преплете пръсти и ги загледа, сякаш искаше да разгледа ноктите си. Внезапно забелязах, че са мръсни. Тирус, внимателен до педантизъм, сега имаше мръсотия под ноктите. Не можех да откъсна поглед от тях.

— Това ви доставя огромно удоволствие — каза Тирус.

За миг Пасус се замисли, а после се усмихна.

— Разбира се, че ми доставя, Тирус. Защо да не ми доставя? Признавам, че ми е изключително приятно. Този Сенат беше под мое влияние, докато вие още бяхте пеленаче, а ако не беше една щастлива случайност, можеше да ме повалите в разцвета на силите ми, при това след като отблъснахте дъщеря ми и решихте да се ожените за съществото, което я уби. Нанесохте ми хиляди обиди по хиляди различни начини и няма да се преструвам, че във всичко това няма нещо… приятно.

— Не знаех, че сте толкова чувствителен, сенаторе — казах аз. — През цялото време ли сте броили обидите му?

— Това е в човешката природа, но не очаквам от едно изчадие да го разбере — отговори Пасус, без да сваля поглед от Тирус. — Може би е неизбежно: възходът на младите е падението на старите, но този възход няма да бъде вашият и няма да бъде днес. След сто години, когато сте много по-възрастен император и някакво нахално хлапе се появи и се заеме да унищожи всичко, което сте построили с толкова усилия… Може би тогава ще разберете порива да смачкаш този млад човек в юмрука си. Засега ми стига всички да видят как коленичите пред мен.