С. Дж. Кинкейд
Императрица (27)

26.

Повикаха ме да присъствам на първото дворцово събиране след завръщането ни. Знаех какво означава това: Тирус щеше да бъде сред нас. Най-накрая щях да видя дали е добре. Избрах рокля с дълбоко V-образно деколте, за да покажа знака на Интердикта над сърцето си, а после се гмурнах сред морето от враждебни очи в залата за аудиенции.

Видях втори трон, по-нисък от този на Тирус, но разположен в най-горната част на залата… предназначен за бъдещата императрица. Заех го и изпитах мрачно задоволство, когато забелязах негодуванието и горчивината, изписани на лицата на наблюдателите, които ме гледаха как седя на мястото на императрицата. Това беше единственото удоволствие, което можех да извлека от сделката с Пасус.

И тогава… най-после!

Пасус влезе в залата за аудиенции и аз разярена видях, че сега скиптърът виси в ножница на неговия кръст. Двама от слугите му го следваха, дърпайки Тирус за ръцете, за да го накарат да върви напред. Аз станах и го загледах втренчено. Чаках погледите ни да се срещнат, но той не ме потърси. Изглеждаше замаян.

Затова на празненството не беше отвърнал на помахването ми, не ми беше казал нищо.

„Довери ми се“, беше казал той.

Вярвах на Тирус. Но доверието предполагаше нещо: предполагаше, че той ще е в положение, позволяващо му да се държи по начин, който можеше да ме разочарова или зарадва, и когато погледът му се плъзна покрай мен, се вледених; побиха ме тръпки, защото осъзнах, че веналоксът е по-силен, отколкото си беше давал сметка Тирус.

Ако се преструваше, щеше да ми даде някакъв знак. Нещо, макар и съвсем мъничко!

Но когато го сложиха на трона, главата му се люшна назад. Не се обърна към мен. Пръстите му увиснаха надолу.

„Тирус, погледни ме!“ — помислих си, без да откъсвам втренчения си поглед от него.

После изрекох на глас:

— Тирус! Тирус!

Главата му се обърна в посока на гласа ми. Погледът му беше нефокусиран. Протегнах ръка към неговата и погледът му се спусна към моята, уязвим, открит, объркан — поглед на дете, не на Тирус.

Стори ми се, че някой е изсмукал дъха от тялото ми. Трябваше ни нов план.

— Помогнахте му — стигна до мен гласът на Пасус. — Сега си дръпнете ръката.

Вместо това стиснах още по-здраво ръката на Тирус.

— Значи очакваше никога да не докосвам годеника си?

Пасус закрачи към мен и изсъска яростно, но тихо:

— Сетивната стимулация го обърква. Само ще го смутите.

— Колко сте му дали от наркотика?

— Достатъчно. Пуснете го или ще кажа, че сте се разболели и трябва да ви изведат.

При сегашното положение не можех да се съпротивлявам. Отдръпнах ръката си и тя се разтрепери във въздуха, толкова бях разярена. Колко прекрасно би било да усетя как сърцето на Пасус бие в дланта ми, както някога биеше сърцето на Елантра, да видя как животът се оттича от него капка по капка под мен…

Притиснах се назад към облегалката, защото знаех на какво се дължат тези мисли.

На злобата, вродена у всяко изчадие.

Прокарах пръст по знака от концентрични слънца над сърцето си и си напомних: „Аз съм човек.“

При все че хората, както си помислих, докато гледах Пасус, също вършеха ужасни злодеяния.

— Да започваме ли? — попита сенаторът и залата избухна в шумно одобрение. Той преплете ръце зад гърба си, като оглеждаше присъстващите, а после се обърна с изящно движение, сякаш правеше пирует, и се отправи към трона на Тирус с почтителната церемониална походка на Високопочитаемите: три стъпки, поклон, притискане на ръце към сърцето, три стъпки, поклон.

Защо изобщо си правеше труда? Тези странни прояви на формалност, към които така упорито се придържаше, ме озадачаваха. Пасус знаеше, че Тирус не е в състояние да забележи присъствието или отсъствието му. Всички, които ни гледаха, знаеха каква е ситуацията. Но сенаторът стигна до подножието на трона. Тирус изобщо не го погледна — взираше се в кристалния полилей над главите ни, сякаш беше чужденец в тази вселена, сякаш за първи път виждаше подобно нещо.

Пасус щракна с пръсти. Два пъти. На втория тези безжизнени очи погледнаха в посока на звука.

— Ваше величество, кажете ми да стана. Както се упражнявахме — рече тихо той. — Помните ли? „Станете! Станете!“

Тирус сбърчи вежди и бавно примигна.

— Станете? — промълви неуверено той.

Доволен, сенатор Фон Пасус се изправи — и това беше последното участие на Тирус в събирането за доста време, защото сенаторът се обърна и подхвана обръщение към събраните Високопочитаеми, сякаш беше техният император. Спокойно можеше да бъде, макар че в един момент се опомни, извади скиптъра от ножницата и го остави в скута на Тирус.

Тирус погледна объркан към скиптъра и главата му пак увисна назад.

— Не знам колко можеш да разбереш от това, което ти казвам — обърнах се аз тихо към него. Наблюдателното оборудване сигурно записваше думите ми, ала не ме беше грижа. — Но когато говорихме, нямахме това предвид. Тирус, моля те, ако само се преструваш…

Нищо.

— Не — промълвих едва чуто и преглътнах с усилие. Струваше ми се, че в гърлото ми е заседнала буца. В гърдите ми се надигна безумна паника и започна да ме къса, да ме дере с нокти.

Не знаех какво трябва да направя.

— … сътрудничихме с медиите на Евридика — казваше Пасус на останалите Високопочитаеми. — В случай че не възприемат основната ни история така, както искаме, сме подготвили и втора. Резервен план.

Погледът ми се прикова в него, а мислите ми се избистриха и се съсредоточиха като лазер.

— Нашият император е много млад и, разбира се, преди да заеме трона, всички знаеха, че не е съвсем стабилен. Той е влюбен в… жена със, така да го наречем, склонност към насилие, която му е повлияла. Ако някой се усъмни в историята ни, ще заявим, че сме я измислили като опит да скрием от света следното: че луминарите са се опитали да се възползват от ситуацията и да създадат неприятности, а това момче, дошло на власт съвсем наскоро, е реагирало прекалено остро. Това също така ще сложи край на всякакви предположения защо съм останал тук…

Скочих от трона си, кипнала от обида.

— Не. Не! Няма да ни представяте в такава светлина!

Всички погледнаха към мен — жената, седнала до Тирус, жената, която смееше да ги надвиква. На мен обаче ми се струваше, че съм наелектризирана като светкавица от дивата ярост, която ме изпълваше.

— Няма да казвате, че Тирус е отговорен за това, което извършихте вие на Лумина! — изревах аз. — Не беше той. Вие бяхте! Как смеете да говорите така!

Много от присъстващите се опитаха да отговорят, но Пасус им махна да мълчат. Устните му се изкривиха.

— Нищо няма да казваме. Искаме публиката да повярва, че луминарите, които открай време създават конфликти, са провеждали тайни експерименти с биологични оръжия и е станал злополучен инцидент. Това е просто резервен план, в случай че хората не приемат тази история.

— Вие го извършихте. И няма да позволя да заявите, че е бил Тирус!

— Той е Домитриан — отсече Пасус. — Последният Домитриан. Единственият, който може да поеме вината, без да загине. Освен това нашият император ще се съгласи да направи този жест за своите Високопочитаеми. Още сега. Днес.

В този миг си дадох сметка защо Тирус е толкова дрогиран. Смятаха да го използват, за да се предпазят… с негово съдействие.

— Няма да ви позволя! — зарекох се аз. Какво ли не бих дала да можех да си върна силата!

— Отведете я — обърна се Пасус към слугите си. — Тя смущава процедурата.

Наведох се и грабнах скиптъра, който все ще лежеше в скута на Тирус. Първият слуга стигна до мен, но аз се завъртях и стоварих скиптъра в главата му — така, както Тирус беше направил с Риск. После вдигнах скиптъра над главата си, но вторият мъж го хвана и това рядко изпитвано усещане, че някой се бори с мен, че ме надвива, ме накара да стисна зъби и да забия пета в пищялката му.

След това в лицето ми се заби юмрук.

При нормални обстоятелства бих поела удара, без да трепна. Днес обаче пред очите ми се стрелнаха ярки светлини и се озовах на пода близо до краката на Тирус. Замъглените му очи бяха насочени към мен. Веждите му се свъсиха.

Към мен вече се протягаха ръце и искаха да ме сграбчат, затова изрекох умолително:

— Не казвай нищо. Не казвай нищо, Тирус — НЕ КАЗВАЙ НИЩО!

Но непреодолими сили ме повлякоха назад. Тирус гледаше към мен, но дали виждаше нещо? Съпротивлявах се на всяка стъпка от пътя си към изхода, ала Пасус пристъпи към Тирус, улови лицето му с длани и го обърна право към себе си, така че да вижда единствено него.

— Вие наредихте да използват резорбираща мъгла на Лумина.

— Не, не си! — изкрещях аз и тогава една ръка се стовари върху устата ми и я затисна. Забих зъби в нея и токчетата ми се хлъзнаха по пода. Пасус разпери длани, за да ме закрие от погледа на Тирус.

— Просто кажете „да“. Съгласете се, че сте били вие. Кажете „да“. Както репетирахме.

Забих зъби още по-дълбоко, но ръката не помръдна.

— Кажете „да“. Кажете „да“! — вече изкрещя Пасус.

Цялата зала — всички тези самодоволни извършители на масово убийство! — наблюдаваше напрегнато, обнадеждено! Обнадеждени, сякаш престъпленията им щяха да бъдат опростени, ако друг човек погрешно приемеше вината, без да разбира какво прави!

— „Да“. Както репетирахме. „Да“.

Тирус се люшна напред и аз едва не се засмях от радост, защото беше очевидно, че се опитва да си тръгне. Пасус го улови в мечешка прегръдка, за да го задържи на място, на трона. Сега и двамата се бяха наблъскали между страничните облегалки и гледката беше направо смешна.

— Кажете го! Кажете го! „Да“.

Главата на Тирус се люшна към Пасус, а очите му отправиха объркан поглед към сенатора.

— … Да?

В залата се разрази буря от ръкопляскания и Тирус погледна объркано към Високопочитаемите, които надаваха облекчени викове и се хващаха за ръцете. Пасус се усмихна широко и това беше единственото, което видях, преди да ме извлекат от залата за аудиенции. Но зловредният глас на сенатора отрови въздуха:

— Всички го чухте. Думата на императора е свещена и той я изрече пред всички нас като свидетели. Можем да заявим абсолютно честно, че сме я чули — всички ние. Нито наркотик, нито детектор на лъжата не ще може да заяви, че сме излъгали. Нека поздравим нашия млад император, задето осигури мира в империята! Браво, Тирус! Много се гордеем с вас.

Бях загубила всякакъв порив да се съпротивлявам. Беше свършено. Ако Излишните откажеха да повярват, че луминарите са се самоунищожили, върху нас с Тирус щеше да легне вината за смъртта на четири милиарда души.

Когато един прислужник се появи с таен лист, аз едва не го смачках, защото нямах никакво настроение за интриги. Но погледнах и видях, че е от Гладик.

Декомпресия с експлозиви довечера. 20:00 от Залата на правосъдието.

Смачках листа и го направих на прах.

Поне толкова сила имах.

 

 

Никога преди не бях обличала космическа рокля, но знаех, че благоразумието изисква да я проверя за цепнатини, преди да я сложа. Не я проверих. Нямах време. Прерових прилепналите към тялото рокли в черно и бяло, които имаше на Хера, и намерих размер, който ми ставаше. На пипане материята приличаше на гума и оказа съпротивление, докато я издърпвах над краката си и закопчавах ципа над гърдите си, но след като завързах ръкавиците и шлема, тя се изду и се херметизира. Вградените насочващи пръстени също се свиха и роклята се превърна в корава черупка.

През шлема започна да нахлува кислород и фокусът ми се стесни, докато се приближавах към люка на Хера. Леко замахнах с пръсти и оскъдният въздух ме изстреля навън в Космоса.

Тласкана от инерцията, се гмурнах в неподвижната мъртвешка тишина. За миг продължих да се нося във въздуха. Липсата на гравитация ми се струваше някак си по-изнервяща и неестествена тук, навън, в пространство, в което човешкото тяло не можеше да съществува и да оцелее.

А после подхванах наум игра със себе си: това беше бална зала с много ясно видим външен изглед. Космическите кораби — тези масивни съоръжения от метал и гранит, през които се носех — бяха просто стени. Пречки. Всичко това беше игра.

И така раздвижих крака, за да насоча инерцията си в желаната посока, както бих направила във всяка бална зала, и минах безшумно покрай празните прозорци на Хера. Колко суров и внушителен изглеждаше космическият кораб на Сигна отвън, съвсем отблизо! Минах през последния люк, отворих със замах вратата и я оставих така. После се насочих към Валор Новус, който беше свързан с Хера чрез коридор, подобен на протегната тънка дълга ръка, макар че бях минавала през солидната му вътрешност стотици пъти.

Очите ми останаха приковани в прозорците, но бездната беше огромна и тъмна. Дори ако някой стоеше до прозорците на Валор Новус, нямаше да забележи как облечената ми в черно и бяло фигура се носи в пространството на фона на космическите кораби. Започнах да надничам през всички прозорци поред, опитвайки се да се ориентирам от външната страна на кораб, чиято вътрешност познавах толкова добре.

Накрая я намерих. Залата на правосъдието.

Трябваше само да се надявам Невени да прояви достатъчно предвидливост да издиша, преди да я изстрелят. Ако задържеше дъха си, дробовете й веднага щяха да се пръснат и тя щеше да умре. Всичко зависеше от нея.

Заех позиция точно над люка, чух собственото си дишане над стеснения шлем, биенето на сърцето си… Тук, в Космоса, цареше такава абсолютна тишина. Във всички посоки бяха разпръснати космически кораби от блестящ метал. Беше толкова спокойно.

В ума ми пропълзя неочаквана мисъл: през бездната не можеха да пътуват никакви звукови вълни, което означаваше, че докато съм тук, никой не може да задейства звуково невралния супресор. Сега разполагах с цялата си сила и макар че липсата на гравитация ми пречеше да я усетя, знаех, че е тук.

Погледът ми се плъзна наоколо — търсех Колос, защото имах една възможност. Можех да спася Тирус отвън. Кой би го очаквал?

В залата избухна ярка светлина и Невени излетя отвътре, без космически костюм и абсолютно уязвима, запратена да намери смъртта си в тази бездна.

А аз се хвърлих напред, за да я спася.