С. Дж. Кинкейд
Императрица (26)

25.

Колос влезе на док и сенатор Фон Пасус се върна в залата за аудиенция. Погледна с очакване първо Тирус, а после и мен. Сега на лицето на Тирус бяха изписани тревога и несигурност — той си беше наложил това изражение веднага щом разбрахме, че Пасус е в помещението.

— Спечелихте — каза Тирус. — Доволен ли сте? Ще… ще вземам този веналокс. Дотогава, докато Немезида е жива и здрава, ще го вземам.

— Прекрасно — отговори Пасус, приближи се към Тирус и го стисна за раменете. — Това е началото на нова епоха за всички нас. Тази победа не е само моя. Един ден ще разберете, че това е наша победа.

Пусна го и се отдръпна.

— Имам само една малка молба — продължи той. — Все още скърбя за дъщеря си. Бих желал да избягвам всякакви срещи с годеницата ви, ако е възможно. Немезида дан… Немезида Империан, никога не бива да стъпвате на Колос без моята изрична покана.

Озадачена го уверих:

— Нямам никакво желание да виждам кораба ви.

Пасус се усмихна.

— Радвам се да видя и двама ви така разумни.

— Сега ли ще започнем? — попита Тирус и вдигна фиалата.

— Да, така ще е идеално. Шест милилитра, направо в кръвообращението.

Той махна на едно медицинско ботче да се приближи и Тирус позволи на машината да хване фиалата с металната си лапа и да втечни съдържанието й с едно просветване.

Погледът на Тирус срещна моя със стоманена решителност. „Довери ми се“ — изрече с устни той, обърнат така, че Пасус да не вижда.

А после ботчето вкара инжектора си в ръката му. Тирус потръпна и се обърна към Пасус:

— За в бъдеще да знаете, че съм напълно способен да намеря собствените си вени… — и млъкна.

За миг остана загледан в нищото. А после…

— О, това е… — и се строполи на пода.

Не бях подготвена за сцената.

Пасус обаче беше. Той незабавно хвана Тирус и кимна на двама от хората си да се приближат към нас. Отметна косата от лицето му, за да може да го огледа изпитателно.

— Хмм. Не е това, което очаквахте, нали? — Той се усмихна. — Май че никога не е.

Вперих поглед в Тирус. Очите му се бяха подбелили, а светлите му мигли трепкаха. Бях виждала това да се случва с хора, взели свръхдоза опиати или някакви други седативни средства.

— Сигурен ли сте, че е…

— Нищо му няма — отвърна той и разтърси Тирус. — Ваше величество. Ваше величество!

— Тирус! — извиках аз.

Тези очи се отвориха мудно, нефокусирани, с разширени зеници. В гърдите ми се сви тревога.

— Доволна ли си? — попита Пасус, наведе се и извади скиптъра от ножницата на кръста на Тирус. — Един ден Ваше величество ще усети тежестта на това оръжие в ръката си. Но само след като усвоите онова изкуство, което е съвсем чуждо на рода Домитриан. Ако Девини си беше върнала ума достатъчно, за да говори, щях да я науча, но мисля, че предпочитам да покажа на вас. — Той прокара пръстена по бузата на Тирус. — Ще се научите да казвате „моля“.

Пъхна скиптъра под мишница и щракна с пръсти. Двама от слугите му хванаха Тирус — единият за ръцете, а другият за краката, и го провесиха помежду си. Понечиха да го изнесат от залата за аудиенции и главата му се люшна назад, разкривайки незащитеното му гърло.

Това ме изтръгна от замайването и аз понечих да тръгна след тях.

Пасус мигновено ме сграбчи за ръка.

— Не — каза той и вдигна пръст.

Юмрукът ми се беше вдигнал инстинктивно, готов да го удари, макар все още да ми се струваше, че всяко движение, което правя, е разтеглено. Ниското бръмчене на невралния супресор беше точно толкова високо, колкото да го регистрирам.

— Ти се съгласи никога да не се качваш на кораба ми — каза Пасус.

Хвърлих изненадан поглед към Тирус и видях как мъжете изчезват в коридора, водещ към Колос.

— Чакайте! Не! Тогава го върнете…

„Обратно.“

Така и не изрекох тази последна дума. Сега разбрах защо Пасус беше поискал конкретно никога да не се качвам на кораба му. Щеше да държи Тирус там.

Въздухът помежду ни закипя от омраза.

— Кога ще го видя? — попитах аз.

— Ако попита за теб, ще го уредя — отговори Пасус със снизходителен тон.

Едва след като си тръгна, осъзнах колко е неопределен този отговор. Ако упоеше Тирус достатъчно силно, той никога нямаше да попита за мен.

 

 

След като Тирус изчезна в търбуха на този кораб, цяла седмица не го видях. Отначало кръстосвах неспирно Валор Новус, приковала поглед в коридора, който водеше към Колос. Безпокойството ми нарастваше и започнах да спирам и разпитвам всеки, който влизаше или излизаше, но Високопочитаемите, които отиваха или се връщаха от гостуване там, просто се усмихваха презрително или ми отказваха с видима неловкост, а слугите и служителите на Пасус дори не ми говореха, нито пък показваха, че чуват въпросите ми дали Тирус е добре. Нямах физическата сила, за да се сдобия с отговори по начина, по който исках от все сърце.

Новината се разнесе от ухо на ухо и аз я чух: императорът щеше да даде голямо тържество, за да отпразнува помирението между всички Високопочитаеми.

Щях да го видя на това събитие.

Шезар нан Домитриан покорно ми предостави цял куп одежди за избор, но и него не го бяха пуснали да се качи на Колос.

— Чух, че само най-доверените прислужници на Пасус имали достъп до там — рече той. — Те не говорят с нас, останалите.

Недоволна избрах първата дреха и цветова гама, които ми показа. Поисках единствено да направи деколтето остро, за да се вижда концентричният слънчев знак, положен от Интердикта над сърцето ми. Шезар ми донесе златни пръстени — магнетизирани кръгове около крайниците, за да мога да направлявам движенията си в условията на нулева гравитация.

След това се запътих към балната зала, където се почувствах много неудобно. Отделихме се от останалата част на Хризантемиума. Когато се отнесохме на кратко разстояние от суперструктурата, гравитацията изчезна. Наведох се от ложата и започнах да избутвам настрана ореола си от пурпурносиня коса всеки път щом затрептеше пред лицето ми.

В ложата на императора все още нямаше никого.

Зачаках настръхнала. Лениво плъзгах поглед над декорациите: водорасли, които трепкаха във въздуха, шепа животни, проектирани и създадени специално за този случай. За своя изненада се загледах във въртящите се крайници на създание с осем хлъзгави крака. Когато прозвучаха първите тактове от музиката, а аз все още не бях видяла Тирус, в сърцето ми се надигна ужас.

Все пак като бъдеща императрица трябваше да се гмурна първа, затова се хвърлих надолу с надеждата извън ложата си да получа по-добра видимост. Може би Тирус беше някъде другаде. Може би щеше да дойде при мен.

Но този, който се понесе меко надолу след мен, беше сенатор Фон Атън. Облеклото му се издуваше в безтегловния въздух като някаква актиния. С фалшивата си младост той приличаше на сина си Гладик, само че не беше толкова хубав.

— Тази вечер аз съм първият ви партньор — каза Атън и ми предложи дланта си.

Усещах върху себе си тежестта на всички погледи — всички тези абсурдни Високопочитаеми ме наблюдаваха, и те облечени в костюмите си, в ярките си многоцветни люспи. Някакъв Високопочитаем се смееше с приятелите си на осемкракото животно, което беше хванал, докато то минаваше покрай него, и се преструваше, че танцуват заедно в ложата му. Музиката продължаваше да звучи, но аз дори не поех ръката на Атън.

— Къде е императорът?

— Сега тук съм аз. — Тъй като не поех ръката му, Атън пое моята и се усмихна любезно. — Бях много любопитен каква сте.

Но ако искаше да участвам в играта му, да танцувам, да се преструвам демонстративно, че всичко е наред, го чакаше разочарование. Не помръднах нито един мускул, така че всеки, който погледнеше надолу към нас, щеше да види как екстравагантно облечен Високопочитаем се извива и върти около жена, застанала съвсем неподвижно.

— Императорът изобщо ще дойде ли?

— Да — отговори Атън. — Да сменим темата: знаете ли, че навремето имах изчадие? — Той ме хвана под лакът и ме завъртя, макар че аз не направих нищо, за да му помогна, сякаш дори не беше забелязал непреклонния ми отказ. — Името му беше Злост. Огромно създание с яркочервена коса.

— Колко интересно! — изрекох с подигравателен тон.

— Беше верен като куче — продължи скръбно Атън. — Беше ми ужасно неприятно, когато се почувствах принуден да го смажа в гравитационната си зала, но такава беше императорската заповед. Исках да видя как умира, от уважение, но просто не можах да понеса гледката. Когато чух как сте заблудили Гладик, се запитах как е възможно да съм създал такъв удивителен идиот.

Погледнах към него и усетих как омразата ми кипва. Знаех кога някой си играе с мен. И с неочаквано движение го дръпнах по-близо и стиснах главата му с колене.

— Злост със сигурност ви е показал, че дори когато силата им е сведена до минимум, изчадията са смъртоносни. Мога да ви счупя врата без никакво усилие. Къде е императорът?

Атън задържа ръцете си върху бедрата ми. Трябваше ми секунда, за да разбера, че не се опитва да ме откъсне от себе си… Той ме опипваше.

— Императорът е с Алектар фон Пасус. — В ухилената му физиономия имаше нещо безочливо, нещо прекалено самодоволно.

— Добре. Тогава къде е Алектар фон Пасус?

— Той е с императора. — Ръцете му стиснаха бедрата ми. — Имам нужда от малко стимул, преди да кажа още нещо.

О… Ооо, как се изкушавах да му нанеса трайно увреждане! Стиснах зъби и тропнах с крак, за да го отблъсна от себе си, без да обръщам внимание на ахванията на онези, които бяха забелязали дивашкото ми, цивилизовано поведение. Цялата се тресях от гняв и разочарование. Хвърлих се в ложата, разположена точно срещу тази на императора, и приковах очи в празните места. Зачаках. Прекарах цялото празненство по този начин, без да обръщам внимание на глупавите хора, които подскачаха и се рееха като морски създания. Извън балната зала огромни експлозии от блестящи светлини пламваха и изчезваха в бездната и отначало не им обърнах внимание…

А после ги загледах, защото се питах кой плащаше за тях.

Между танците празнуващите започнаха да вдигат наздравици за късмета, който ги беше споходил в последно време. Невярваща, наредих да ми покажат регистъра на трансакциите в Хризантемиума. Компютърният екран в ложата покорно изреди всички подаръци, получени наскоро от Високопочитаемите, даровете, за които благодаряха.

Хиперион. Това беше един от корабите на семейство Домитриан, който бе станал неактивен след смъртта на една от сестрите на Рандевалд. Сега принадлежеше на сенатор Фон Амадор. Атън беше получил Тигрис. Кринолин се използваше от слугите на фамилията Домитриан. Сега беше собственост на сенатор Фон Уолстръм. Най-лошото беше, че Александрия, корабът на самия Тирус, беше отреден на сенатор Фон Локлейт, първата, която бе преминала на страната на Пасус.

Списъкът нямаше край. Прилоша ми, когато осъзнах, че Пасус е разделил всички притежания на Тирус, на фамилията Домитриан, на Хризантемиума като цяло и ги е раздал.

Дори беше проявил нахалството да даде на самия себе си Ръката на горгоната, която Тирус му беше предложил в замяна на Лумина. Сега притежаваше и двете.

Както и правото да използва Валор Новус срещу наем цели осемдесет години.

Сега Тирус беше гост на кораба на императорската фамилия Домитриан.

Оставаше ни единствено Хера.

Засега.

Никога не бях разбирала истински парите — никога не бях контролирала пари и никога не бях печелила пари. Знаех обаче, че този удар е съкрушителен. Към края на нощта започна танцът Хадес и Персефона и в балната зала се разнесе вълна от ръкопляскания. А после… Той се появи срещу мен. Един силует в ложата и зад него втори — това трябваше да е Пасус.

Оттласнах се от мястото си и насочих направляващите пръстени към него, за да видя как е, какво му причинява вземането на веналокс или…

Или…

Ненадейно магнетизираните ми насочващи пръстени ме накараха да се спра и да се разтърся. Някой ми пречеше от разстояние да полетя към Тирус. Заразмахах ръце и крака във въздуха, сякаш се опитвах да плувам в киша, докато показваха Тирус на тълпата като демонстрация, че императорът одобрява събитието.

Добре! Значи не можех да отлетя направо към него. Въпреки това щях да се приближа, да видя лицето му. Трябваше да го видя.

Отправих се първо към една стена, а после изтръгнах насочващите си пръстени точно преди да се ударя в нея. Оттласнах се с ритник с всички сили. Със стреснати викове Високопочитаемите побързаха да се махнат от пътя ми, но сенатор Фон Уолстръм не можа да се отмести навреме и двете се блъснахме и се съборихме. Тя имаше насочващи пръстени; аз бях захвърлила своите. Болката ме заля, преобърнах се с главата надолу, неспособна да контролирам инерцията си. Мярнах ложата на Тирус, но сега видях единствено Пасус. За миг той улови погледа ми, преди устните му да се изкривят в усмивка на ненавист…

Пред очите ми се надигна непрозрачен щит и скри ложата от очите ми.

Навсякъде около мен се въртяха двойки, а после и тройки за танца, наречен Триумвират, но аз продължавах да се движа почти без инерция. Зърнах проблясък на изрисувани люспи; някой ме хвана и уморено вдигнах глава. Погледът ми срещна този на Гладик. В сегашното си убийствено настроение не можех да кажа „благодаря“, а само:

— Насочи ме настрана.

— Щом искаш. Да ти помогна ли да си намериш пръстените?

Главата ми пулсираше. През ума ми премина налудничавата мисъл, че тези пръстени навярно са прекалено ценни, за да ги загубя, сега, когато единственото останало от богатството на фамилията Домитриан беше Хера. Изведнъж ми се стори, че ще повърна.

Почти не забелязах, че Гладик ме насочва обратно към ложата, разположена срещу императорската. Гласът му стигна до ушите ми сякаш със закъснение:

— Извинявам се заради баща си. Не знам какво ти е казал, но изглеждаше ядосана и не те обвинявам. Баща ми е… На него постоянно му е скучно. Държи се с всички като с…

— Гладик, не ме интересува. Млъкни.

— Разбира се. — Той млъкна. Но не можа да се сдържи: — Не знаех нищо за резорбиращата мъгла. Наистина не знаех.

— Това, че са те инокулирали против резорбиращата мъгла, не ти ли подсказа, че може да я използват? — попитах безмилостно. Не изпитвах и капчица съчувствие.

— Не знаех какво е — отговори печално Гладик. — Мислех си, че може да е проследяващ диод. Но… но бях там, когато се случи.

Лицето му се сгърчи. По бузата му се търкулна една сълза, от която се размаза прах за почерняне на клепачите.

— Те не го заслужаваха. Луминарите… Те се отнасяха добре с мен. Бях затворник, но те не се държаха с мен по този начин.

Изглеждаше като човек, който има отчаяна нужда от прегръдка. Обаче аз не можех да му я предложа.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Помолих баща си да помогне на Невени.

Невени. Свих ръце в юмруци. Спомних си как ме чакаше да вляза в клопката. Това не беше холограма. Наистина беше тя.

— Не ме интересува. Тя помогна на Пасус. Той унищожи нейния свят, а тя все пак застана на негова страна!

— Немезида, тя не знаеше за Лумина.

Макар и с усилие вдигнах поглед към него.

— Не е знаела ли?

— Невени предаде информацията, която вие й оставихте, след като от заминаването ви мина цял месец. А после… После просто изчезна. Аз все още живеех при семейството й. Баща й се разтревожи, а аз дори започнах да се приготвям да се върна тук. Те ми се довериха — възложиха ми да разпитам, да я потърся… Знаеш какво се случи после.

Дъхът ми секна.

— Резорбиращата мъгла.

— Пасус я държал изолирана месеци наред. Убедил я, че семейството й се намира в ръцете му, че животът на близките й зависи от това, дали тя ще му съдейства, или не. След като… след като ти дойде тук, най-накрая успях да я видя. Казах й, че много съжалявам за Лумина и че това е… — Лицето му помръкна. — И тогава осъзнах, че никой не й е казал.

— О! О, не!

— Но тя ми каза, че преди това… преди това се опитала да направи нещо, но не успяла. Опитала се да ти предаде, без Пасус да разбере, че не можеш да й вярваш. Каза, че намекът бил в съобщението. Нещо за Девини.

Струваше ми се, че някой е откраднал въздуха от дробовете ми.

„Започвам с най-важното: Първата престолонаследница почина. Две седмици след заминаването ви. Не знам подробностите, но, разбира се, оттогава все ме избива на плач…“

Тогава си помислих, че говори саркастично.

Вместо това Невени се беше опитала да ми каже нещо. Досещаше се, че аз знам: тя никога не би скърбила за тази жена. Всичко пред очите ми се замъгли. Бях решила, че Невени е станала предателка, че Пасус я е подмамил да сключи някаква сделка от името на Лумина. Откакто научих за унищожаването на планетата й, изобщо не се бях замисляла за нея — имах да се тревожа за толкова много неща, свързани със самата мен, с Тирус. Гневът, който изпитвах към Невени, се стопи.

— Другите две изчадия също са живи. Няма планове да ги убиват, ако това те интересува.

Не, съдбата на онези двамата ни най-малко не ме вълнуваше, но Невени — тя се беше опитала да ме предупреди. Трябваше да я спася.

— Гладик, искам да направиш нещо. Разбери за кога е насрочена екзекуцията й. И веднага щом узнаеш, ми кажи. Ако имаш някакво влияние, настоявай да използват декомпресия с експлозиви, а не гравитационно смазване. Ако са решили да е смазване, съобщи ми навреме, за да мога да повредя гравитационната стая. Аз просто… Може да успея да й помогна.

Той кимна и ме погледна с тези свои големи зелени очи, сякаш искаше да ме попита с какво ще й помогна, но после премисли. И въпреки всичко, докато се взирах надолу към танцьорите, в гърдите ми разцъфна малко цветче надежда. Не знаех дали ще успея да спася Тирус. Или себе си.

Но Невени ми беше приятелка.

Нея щях да я спася.