С. Дж. Кинкейд
Императрица (25)

24.

От всички хора в тази зала мен ме интересуваше само един и той стоеше най-близо до прозореца. Думите се изтръгнаха сами от устата ми:

— Тирус, НЕ!

Когато чу гласа ми, очите му отново се разшириха от ужас.

— Махни се оттук! — изрева той, но аз трескаво поклатих глава… Нечии ръце ме сграбчиха отзад и сега, когато силата ми беше отслабнала, не успях да се освободя. Пасус ме видя, махна на мъжа, който ме държеше, да мине напред, сграбчи ме за ръката и ме дръпна към Тирус.

— Ако пробиете стената, и тя ще умре — рече Пасус задъхано. Пръстите му ме стискаха с такава сила, че кожата ми запулсира.

Не оказах съпротива, защото исках да успее. Исках да разубеди Тирус, който вече изглеждаше обзет от нерешителност и ни гледаше така, сякаш не можеше да си поеме въздух… А после се оказа съборен, затрупан от тела.

— Обезоръжете го! — разнесоха се крясъци.

— Хванете императора!

— Не го пускайте!

До мен Пасус прошепна дрезгаво:

— Браво!

Очите ни се срещнаха като оголени остриета. Ако можех да го съсека само с поглед, щеше вече да е на парчета. Повлече ме напред, като крещеше на хората, които държаха Тирус, да не го задушават, а да го изправят.

И тогава Тирус се озова прикован между Високопочитаемите. Четирима мъже се мъчеха да го удържат, стиснали с ръце неговите двама по двама. Други се мъчеха да го хванат за краката. Една ръка на гърба ми ме бутна напред достатъчно силно, за да загубя равновесие. Не ме интересуваше, че Пасус искаше от мен точно това, че ме буташе напред само заради това. Просто се хвърлих напред, блъснах се в Тирус и го прегърнах здраво. Хората, които го държаха, очевидно го бяха пуснали, защото той ме притисна към себе си с всички сили.

— Жива си — промълви той със задавен глас.

— Остани жив, Тирус! Не го прави отново. Недей.

Съвсем смътно осъзнавах, че хората, които се бяха нахвърлили върху него, се отдръпват, защото Пасус им е махнал с ръка, че той обикаля около нас от внимателно преценено разстояние и проницателният му поглед оценява прегръдката ни. Знаех, че показваме колко сме уязвими — че могат да ме изнудват със заплахи срещу Тирус, а него със заплахи срещу мен, — че няма как да го предотвратим, но сърцето на Тирус биеше срещу моето, а неравномерното му дишане раздвижваше косата ми и аз разбрах, че все някак ще се измъкнем от тази ситуация. Просто го знаех.

В залата не остана почти никой. Пасус седеше отпуснато на един перваз, сложил енергийното оръжие на Тирус нехайно в скута си. Притиснах устни към ухото на Тирус и отново прошепнах умолително:

— Остани жив. Просто не умирай.

Очите му потърсиха моите и за първи път видях в тях чист ужас. Този път годините на самодисциплина не можеха да го прикрият — какво можехме да сторим срещу враг, способен да избие милиарди хора?

— Може ли вече да поговорим? — разнесе се гласът на Пасус.

Още миг останах загледана в очите на Тирус, а той в моите. След това лицето му се преобрази в гранитна маска, а моето се превърна в студен черен камък. И двамата насочихме вниманието си към Пасус.

Устните на сенатора потръпнаха.

— След като загубих моята Елантра — рече той, — единственото, за което можех да мисля, беше как да отмъстя за нея. Но заради вас, Тирус, ще се откажа от това удоволствие.

— За да запазите предимството си срещу мен — отвърна Тирус и ме притисна по-плътно до себе си. — Не се преструвайте, че е от великодушие.

— Е, ако не беше любовта ви към нея, сега и вие, и аз щяхме да сме трупове, които се носят пред този прозорец, така че да, не е от великодушие. Очевидно е наложително да я опазим. — Очите на Пасус проблеснаха. — Каква трагедия щеше да бъде, ако бяхте стреляли в този прозорец! Нямам предвид своята гибел или гибелта на всички хора в онази зала… Но гибелта на последния Домитриан. След това няма връщане назад.

Тирус го гледаше невярващо.

— Вие притискате с крак гърлото ми, сенаторе. Не се правете на почтителен.

— Не се преструвам — отговори Пасус. — Познавах Рандевалд като младеж. И винаги съм си мислил, че този човек с нищо не е по-забележителен от мен. А после видях как овладява скиптъра си и разбужда Хризантемиума. Притискам гърлото ви по необходимост, а не по желание. Винаги съм искал единствено да се обединя с вашето семейство! Да слея кръвта си с величието на фамилията Домитриан… Вие сте най-близкото нещо до боговете от едно време, доколкото изобщо е възможно да бъдем ние, хората. Планирах да ви оженя за дъщеря си — продължи Пасус и ме стрелна с леден поглед. — Знаем защо това не се случи. После поисках да се оженя за братовчедка ви, но тя загина. Знаем защо и това се случи.

— Наистина знаем! — изръмжах аз. — Защото се опитахте да го убиете!

— Аз съм вашият най-голям поддръжник — настоя Пасус. — Имаше хора, които смятаха, че когато се върнете, трябва да ви подложим на лоботомия и по този начин да управляваме чрез вас… Но тази идея ми беше противна. Братовчедка ви си беше загубила ума и аз лично видях колко трудно е да се справи човек с нея. Затова сега ни остава само един последен вариант и смятам, че той ще се стори приемлив на всички ни.

Пасус бръкна в джоба си и извади кутия, украсена със скъпоценни камъни.

— Дайте ми причина да ви вярвам.

Една вена на челото на Тирус потръпна. Аз взех кутията от Пасус и я отворих. Вътре имаше фиала. Просто наркотик. Тирус го изгледа презрително.

— Какво е това?

— Така ще създадем доверие помежду си. Това е наркотик, наречен веналокс — отговори Пасус. — Вие ще го вземате.

— Веналокс? — повтори Тирус. — Никога не съм го чувал.

— Доскоро и аз не бях. Не друг, а вие сте причината да открия химическата му конфигурация. Търсех малко известни съставки — надявах се да попадна на нещо, което да удължи живота на братовчедка ви. И тогава… видях това. Идеално е за нас. Изпробвах го върху Излишните, за да се уверя, че е сигурно. Ще ви го давам всеки ден.

— Защо? Как действа?

— Създава силно пристрастяване, което обърква детоксикациите, рутинно прилагани от медицинските ботчета — отговори Пасус. — Ето как ще действаме: аз ще ви давам това вещество, а вие ще го вземате. Защото ще имате нужда от него, а аз ще бъда единственият, който има от опиата. По този начин вие няма да застрашавате живота ми и със сигурност ще знам, че сме съюзници.

— Щом искате доверие, щом търсите съюзник — каза Тирус, — сте могли просто да се обърнете към мен по честен начин.

— Не. Още от самото начало това беше невъзможно. Никога не бих могъл да вярвам на обикновени уверения от вашата уста — отговори Пасус. — Разбирате ли, аз наистина ви вярвах, Тирус. Както всички други, и аз вярвах, че сте луд. Бяхте толкова убедителен! И сега това е цената за тази убедителност, защото дори не съм сигурен какъв сте наистина. Има само един начин да съм сигурен във вас и този начин е да се споразумеем при моите условия. С веналокса. В инжектирана форма въздействието му е много тежко. Като седативно средство, при което човек е само толкова буден, колкото да следва елементарни предложения. Аз обаче ще ви го инжектирам само първия път, просто за да съм напълно сигурен, че е влязло в организма ви. После ще преминем към други форми.

— Какви? — попита Тирус с усилие.

— Прах за вдишване. Ще можете сам да го вземате… след като ви го осигуря естествено.

— Значи мислите, че ще се съглася да стана пристрастен — каза Тирус.

— Ваше величество, пристрастяването е смазващо за тези, които загубват здравето, положението, финансите си. Тези три неща ще бъдат под мой контрол. Ще сте в пълна безопасност, освен това ще имате до себе си избраната от вас императрица. Това е предложение, което не можете да отхвърлите. Решавайте!

— Дайте му време да помисли! — намесих се аз. — Не може ли да му оставите една-две минути за размисъл?

— Няма какво да мисли — присви очи Пасус. — Не е в положение, което му позволява да откаже. Но в знак на любезност ще ви дам няколко минути, за да се успокоите един друг. Трябва да отида да надзиравам как Колос влиза на док… Не можех да го оставя във вътрешния кръг, преди да сте се върнали.

Естествено, че го беше държал скрит и незабележим сред навалицата от отдалечени кораби! Ако бяхме видели кораба на сенатор Фон Пасус в самия център на Хризантемиума, веднага щяхме да разберем, че е тук. Тирус затвори очи и не ги отвори, преди сенаторът да излезе.

После рязко ги отвори. В светлосините му очи нямаше и следа от поражение. Той грабна фиалата от кутията и поклати глава. На лицето му се изписа решителност.

— Той ще улесни нещата.

— Така ли?

— Преди винаги трябваше да си измислям някаква слабост, за да накарам враговете си да се отпуснат и да повярват в тази слабост беше също толкова трудно, колкото да се възползвам от мига, в който ме подцениха… Но той ме постави в ситуация идеална за мен.

— Значи имаш план.

Тирус кимна. Обхвана тила ми с ръка и ме привлече напред сякаш за целувка, но в действителност за да прошепне възможно по-тихо:

— Той вече подреди нещата вместо нас. Възнамерява да ме превърне в пристрастен, който зависи от него. Ще се престоря, че е успял. Ще се преструвам на пристрастен. Това ще го накара да се успокои и да се отпусне и тогава ние ще нанесем удара си.

В гърдите ми кипнаха опасения. Аз никога не се бях опиянявала, но бях виждала ума на Тирус да работи. Това беше най-могъщото оръжие в арсенала му, а нямаше откъде да знаем какво ще направи с него този веналокс.

— Не. Тирус, не! Да намерим най-близкия кораб и да го откраднем! Силата ми я няма, но изненадата е на наша страна. Можем да се върнем при Интердикта.

Той издиша шумно.

— Ще трябва да стигнем дотам и да се върнем обратно в рамките на този гравитационен прозорец, Немезида, или с нас е свършено. Нали видя разписанието! Следващият прозорец ще продължи три години. Не можем да загубим още три години. Този план на Пасус ще ни задържи в центъра на събитията. Не можем да поемем този риск.

— Но… — промълвих аз, отдръпнах се назад и огледах изпитателно лицето му. — Ти никога не си използвал този… този веналокс. Ами ако не успееш да превъзмогнеш действието му?

— Ще го превъзмогна — увери ме Тирус и започна да описва кръгове по тила ми. — Това е само химическо вещество като всички други. Ще боли, докато се изтръгвам от въздействието му, но съм готов да понеса болката.

Той ме привлече към себе си, целуна ме и прошепна в ухото ми:

— Каквото и да правя и каквото и да виждаш, не се тревожи! Довери ми се!

Щях да му се доверя. Трябваше да му се доверя.

— След като затвори очи — прошепна Тирус, — обещавам ти, ще го унищожим заради това.