С. Дж. Кинкейд
Императрица (24)

23.

— Ваше величество — каза Пасус и тръгна напред с маниерите на истински придворен — три крачки напред, падане на колене с ръка на сърцето, още три крачки.

Така се приближи към втрещения Тирус в залата за аудиенции, а останалите съветници се отдръпнаха, за да му позволят да поеме командването.

— Сенатор Фон Пасус — рече Тирус с невъзмутимо изражение и спокоен глас, макар да знаех, че е всичко друго, но не и спокоен. — Какво неочаквано удоволствие! Много неочаквано.

Сенатор Фон Пасус протегна ръце и хвана ръцете на Тирус.

— Колко се радвам, не ви виждам пак. — Той вдигна кокалчетата на Тирус към бузите си бавно, с подигравателна почтителност.

Тирус дръпна ръцете си веднага щом Пасус ги пусна и ги скръсти, за да не може сенаторът отново да ги сграбчи. Още Високопочитаеми влязоха в приемната през други врати… И Тирус замръзна. Погледът му се спря върху Креденца Фордайс и на лицето му за миг се изписа странно изражение.

Разбрах защо. Креденца беше една от заложниците, оставени на Лумина.

И още един… Тирус забеляза Гладик в края на тълпата.

И двамата бяха тук. Свободни.

Пасус беше похитил Невени. Дали не беше поискал да освободят дузината Високопочитаеми в замяна на живота й? Как беше успял да я задържи след това? Защо луминарите изобщо биха приели такава неизгодна размяна — да загубят дванайсет заложници и всички предимства, които им носеха те, в замяна на един?

Тирус, изглежда, мислеше бързо. Сега осъзна, че по време на отсъствието му неговите Високопочитаеми са се обединили срещу него и са освободили заложниците, които беше оставил на Лумина — а това означаваше, че луминарите са се споразумели с тях.

Пасус заговори:

— Както виждате от самоличността на събралите се, дойдох, за да направя официален протест от името на своето семейство, както и на някои други. Смятаме, че Ваше величество трябва да изпълни волята на своите най-изтъкнати Високопочитаеми. Всъщност дори го изискваме.

Бруталната сила, която досега изкусно беше прикривал, излезе наяве. Той беше притиснал Тирус в ъгъла — и двамата го знаеха.

Тирус откъсна поглед от сенатора и обгърна тълпата бавно, без да бърза. По устните му премина усмивка. Очите му бяха ледени като нощта.

— Виждам, че съюзниците ми ви подкрепят — каза хапливо той. — Колко време мина, преди да изприпкате при най-близкия разбойник?

Неколцина от сегашните „съюзници“ на Пасус като Амадор и Уолстръм се размърдаха неловко.

— Какво значение има? — разпери ръце Пасус. — Вие избягахте, за да се спасите от последствията на ужасно престъпление — убийството на вашата собствена братовчедка.

Тирус рязко вдигна глава. Изненадата му изглеждаше толкова искрена, че почти ме заблуди.

— Братовчедка ми? Какво… Чакайте! Значи е умряла?

— Не се правете, че не знаете.

— Братовчедка ми убита ли беше? — попита Тирус с гръмотевичен глас и огледа всички лица наоколо. После се обърна към Пасус: — Ти, чудовище такова! Какво направи с нея?

— Аз ли какво съм направил? — попита Пасус.

— Тя отказа ли да подпомогне измяната ви? — попита Тирус презрително. Колко разярен изглеждаше! — Вие отвлякохте и убихте безпомощна жена, а сега дръзвате да застанете пред мен, когато ръцете ви са изцапани с кръвта й…

— Обвинявате мен в убийството й? Нима мислите, че някой ще повярва на тези лъжи, след като вие дадохте светотатствени предмети на Излишните?

Тирус поклати глава.

— Не. Не са светотатствени. Бих казал „вече не са“, но истината е, че никога не са били. Указът на Интердикта е бил изтълкуван погрешно. Според самия Интердикт.

Той бръкна в джоба си и много от хората около него се напрегнаха, сякаш се подготвяха да измъкнат оръжия.

Тирус отвори дървената кутия с електронния указ, който ни беше дал Интердиктът.

— Може би някои от вас имат такива отпреди много векове. Гледайте колкото ви душа иска.

Няколко души приглушено ахнаха — знаеха какво виждат.

— Вътре има указ — продължи Тирус. — От Интердикта Ортанион. В разговор с когото прекарах много часове… или би могло да се каже, много месеци.

Пасус изръмжа, хвърли се напред, сграбчи кутията и я изтръгна направо от ръцете на Тирус.

Тирус го остави да го стори с хладна триумфална усмивка.

— Чувствайте се свободен да я огледате, сенаторе. Дългото ми отсъствие беше наложително. Трябваше да задам някои въпроси около формулировката на указа на Сияйния за науките, затова постъпих като всеки вярващ — потърсих източника й, самия Интердикт, за да чуя уточнението лично от неговата уста.

Наоколо се разнесе вълна от удивен шепот.

— Застанах лице в лице с него — продължи Тирус — и той лично ми нареди да поставя началото на интелектуално възраждане. Когато узна истината за състоянието на империята, се ужаси. Възложи ми задачата да възродя науките. И дари на Немезида човешки статут, за да може да ми помага в тази огромна задача. Още тази вечер ще споделя новината с Излишните и ще покажа знака, който Интердиктът положи над сърцето й, за да могат да го видят всички. Не съм забравил за онези свещеници, които имат нужда от допълнително убеждаване в качествата й, и положих големи усилия, за да успокоя страховете им, и всички те ще го видят. Този въпрос е решен. Вече имате нова императрица и вярвам, че въпросът със скиптъра ще се реши скоро.

Думите му бяха посрещнати със смаяно мълчание.

— Този документ е очевидна фалшификация — отсече Пасус. — Измама, която заслужава само присмех, Ваше величество.

Само ако можех да прогоря с погледа си дупка в изображението му на екрана!

— Не лъжете равните на вас — предупреди го Тирус. — Знаете, че е истински. Семейството ви винаги е подкрепяло пламенно нашата вяра. Колко трагично, че виждаме изкривен клон на едно толкова благородно дърво.

— Това е… ерес!

— Обвинявате Интердикта в ерес? — попита Тирус и в гласа му се появи мека заплаха. — Как се осмелявате?

— Нищо подобно! — извика Пасус. — Не изопачавайте думите ми. С каквато и измама да сте си послужили, за да го манипулирате да окаже почит към това създание, да го манипулирате да оскверни поста си…

— Сега обвинявате Интердикта, че е слабоумен?

Последваха стъписани ахвания.

— Да не сте посмели! — изръмжа Пасус.

— С всяка дума стягате примката си все по-плътно, сенаторе.

— Това не е законно! — настоя Пасус. — Ето какво мисля! — Той запрати документа на пода и го стъпка с крака.

Но реакцията, която навярно се надяваше да предизвика, така и не настъпи. Вместо това се разнесоха викове и ахвания, а по лицето на Тирус премина едва забележима вълна на ликуване, но той бързо я потисна.

— Възмутен съм, сенаторе. Възмутен! Вие обидихте интелигентността на нашия Интердикт, едва не го нарекохте еретик, а сега… сега унищожавате указа му? Никога повече!

И преди Пасус да успее да възрази, Тирус се подготви да нанесе последния удар.

— Гледам наоколо и виждам стая, пълна с добри мъже и жени, подведени от една пепелянка. Неговият грях е непростим, но вашите не са — не и ако сега се отречете от него.

Сърцето ми възликува, а тялото ми се наелектризира от очакване, защото да, да! Тирус беше успял да преобърне ситуацията и ако можех да се движа, щях да затанцувам от радост…

— Искам да сме пределно ясни какво е заложено на карта — продължи Тирус, възползвайки се от предимството си. Разпери ръце и аз видях, че е извадил скиптъра: държеше го леко в ръка като символично напомняне за силата, с която неизбежно щеше да се сдобие, за това, колко е важно да спечелят благоразположението му в този момент.

Дори и без скиптъра пак би могъл да ги командва. Не носеше нито един от императорските символи и беше по-млад от всеки от събралите се тук сенатори, но държеше присъстващите хипнотизирани. Само разсеян поглед стигаше, за да се разбере, че той е господарят им.

— Ако днес се съюзите с този човек, значи сте предатели не само към своя император и своята галактика. Това означава, че сте се обявили за открит, заклет враг на самия Жив космос. На самия Интердикт.

Тирус ги остави да осмислят цялата тежест на тези думи, остави думите да натежат като осезаемо бреме в съзнанието им, преди да продължи:

— Мен ме нямаше и всички действия, предприети в тази ситуация, са разбираеми и простими. Аз не осъждам хората за истински грешки. Всичко ще бъде простено и забравено, ако сега присъедините гласовете си към моя. Всички вие, отречете се от Пасус.

Високопочитаемите се люшнаха като едно тяло и физическото пространство около сенатора стана по-голямо, сякаш от него се излъчваше отрова. Видях мига, в който на лицето му се изписа смъртен ужас, когато всички се отдалечиха и той остана сам, в немилост. Съюзниците му се стопяваха във всеки смисъл на думата, стопяваха се и го оставяха сам…

В следващия миг обаче изражението му се промени. Той вдигна глава и в съзнанието му сякаш се избистри някакво потайно знание.

— Отречете се от мен! Но това не променя миналото. Преди пет месеца бяхме обединени. Точно в тази стая взехме общо решение. И ще останем обвързани с него до смъртта си.

И тези думи, тези думи…

Те отекнаха из цялата зала и след тях се възцари абсолютна тишина. Онези, които бяха започнали да се отдръпват от Пасус, замръзнаха. Онези, които мърмореха и се бяха размърдали, сякаш бяха готови първи да се нахвърлят върху новия си господар… затвориха уста. Онези, които с издути гърди и грейнали лица бяха на ръба да изкрещят, че подкрепят императора (и най-вероятно се надяваха никой друг да не ги изпревари)…

Импулсът изчезна, угасна като пламъче. Един по един Високопочитаемите отпуснаха рамене, наведоха глави и всяко влияние, което Тирус бе успял да упражни върху тях, се стопи.

Сега Тирус изглеждаше съвсем сам, местеше поглед от едно лице към друго и сякаш също като мен не разбираше какво се е случило.

— Бяхте много умен, Ваше величество — отекна гласът на Пасус. Тирус рязко се завъртя към него. — Много умен, наистина. Но, разбирате ли, всички ние тук предприехме действия, за да намалим щетите, които вие бяхте нанесли. Всички работихме заедно. Всички ние освен малцината, които все още бяха заложници на онази планета. Искахме да решим проблема със светотатствените предмети, които вие дадохте на Лумина. И не ми казвайте, че не били светотатствени. Може и да сте успели да упражните принуда над Интердикта, но аз не съм виждал такъв указ и всъщност трябва да се усъмня в адекватността му, предвид факта, че идва от човек, който е дал човешки статут на изчадие.

Тирус отвори уста и я затвори. Огледа се невярващо наоколо, защото тези думи представляваха шокиращо, открито, недвусмислено предизвикателство към авторитета на Интердикта.

Всички би трябвало да ги посрещнат с възмущение.

Вместо това настъпи мълчание.

На лицето на Тирус се изписа онази пълна липса на изражения, която издаваше, че започва да се плаши, затова е изключил тази част от себе си, която чувстваше страха. Сега и в моето сърце пропълзя боязън.

— Гладик — каза Тирус много тихо. — Ела при мен.

Само ако можех да се измъкна, ако можех да мина през вратата и… и какво? Какво? Не можех да му помогна. Дори не бях достатъчно силна, за да нараня Пасус.

Почувствах прилив на безсилие, докато гледах как Гладик пада на колене пред Тирус.

— Познаваме се много отдавна — рече Тирус и премести поглед надолу към него. — Отговори ми честно. — По лицето му премина някакъв спазъм — нещо, което издаваше истинско чувство. — Още ли е жива?

Мен. Имаше предвид мен.

Гърдите ми пламнаха от болка. Това беше първата му мисъл. Страхуваше се, че са ме убили.

— Да — отговори бързо Гладик. — Немезида е жива.

За миг лицето на Тирус се разкриви, преди отново да стане безучастно, и аз изпитах чувството, че някой ме е блъснал в гърдите с такава сила, че ми е изкарал въздуха. Колко слаб го бях направила! Той запазваше такова самообладание въпреки всички пречки… освен когато беше изправен пред възможността враговете му да ме унищожат. Аз бях неговата слабост, така, както той беше моята, и ако нещо можеше да надвие здравия му разум, това беше страхът за мен.

Пасус застана между двамата.

— Вашето чудовище живее. Защото аз реших да я оставя жива — в знак на благоразположение към вас. Трябва да разберете каква е ситуацията, която заварвате при връщането си. Погледнете нататък.

Той посочи към кръг за изображения, монтиран на пода. Над кръга със съскане се появи холографска проекция и аз видях какво показва. Централния площад на Лумина.

— Вие им дадохте технологии — каза Пасус, докато Тирус объркан наблюдаваше как луминарите обикалят из столичния си град. — Дадохте им независимост. А нямахте право да им давате нито едното, нито другото. Бяхте много умен, като им оставихте човешки щитове, измъкнати от нашите редици, за да ги предпазват. По никакъв начин не бихме могли да спасим всичките дванайсет от различните места, на които ги държаха на планетата. Затова ги посетихме един по един и им направихме инокулация.

— Инокулация ли? — повтори Тирус.

И тогава видях срещу какво са били инокулирани Високопочитаемите, взети за заложници.

Сред масата хора се издуха кафяво-жълтеникави облаци. Тълпите в това изображение започнаха да бягат, но беше късно и облакът се разшири, продължи да се разширява. Започнах да подозирам какво точно виждам и дъхът ми секна.

Образът нямаше звук, но устите на тези, които можехме да видим, се отвориха и те закрещяха, когато облачната вълна започна да поглъща Централния площад.

Никога не бях го наблюдавала лично, но знаех какво виждам на проекцията: биологично оръжие в действие. Най-силното биологично оръжие в цялата империя.

Резорбираща мъгла.

Сега проумях истината: заложниците не са били спасени.

Били са предпазени. А после всички около тях са били убити. Всички сенатори в залата за аудиенции бяха участвали.

Тирус инстинктивно направи крачка назад от кръга, докато хората на площада започваха да изпадат в паника. Мъчеха се да избягат от самия въздух, трупаха се един върху друг в отчаянието си, дращеха с нокти земята, другите, себе си…

Значи това беше споразумението им. Това беше връзката, която бе толкова силна, че не можеше да се разкъса: всички те бяха съучастници в масово убийство. Докато се взирах в образа на Лумина и пред очите ми блестяха умиращи луминари, в сърцето ми се надигна абсолютна сигурност: двамата с Тирус бяхме обречени. Луминарите бяха най-верните съюзници на Тирус, а ето какво им беше причинил Пасус. Те бяха обикновени хора, а той им беше сторил това. Колко жестоко и умно бе нанесъл удара си, въвличайки всички могъщи играчи в империята в своя заговор, за да е сигурен, че те никога няма да го предадат и да преминат към Тирус!

Защото Тирус не можеше да остави ненаказано подобно злодеяние.

Ако имаше власт, той щеше да отмъсти. Всички те бяха виновни. Всички заслужаваха наказание.

Никакъв указ на Интердикта, никакъв апел към здравия разум, никакви умни маневри не можеха да ги накарат да забравят за това.

Ушите ми забучаха, докато гледах как жертвите на Лумина кашлят и повръщат от вътрешните кръвоизливи, които ги разкъсваха, а накрая се строполяват на земята… Резорбиращата мъгла удари толкова бързо и се отдръпна също толкова бързо. След по-малко от минута всичко беше спокойно.

Взрях се в прожекцията от залата за аудиенции, където Тирус не можеше да откъсне поглед от несмекчения от нищо ужас на гледката пред себе си. Най-накрая проговори със задавен глас:

— Това не се е случило наистина. Със сигурност не… Вие не сте… Това не се е случило.

Но все пак се огледа наоколо в очакване някой да потвърди, че е било шега, и пребледня, когато никой не опроверга страховете му.

Пасус се възползва от шока на Тирус, за да утвърди надмощието си: закрачи право към него, застана зад гърба му и стовари ръце върху раменете му. Придърпа го обратно към себе си с фамилиарност, която представляваше недвусмислено неуважение.

— Това, което видяхте, наистина се случи — каза тихо той близо до ухото на Тирус. — Беше ужасно и печално събитие и се случи заради вас.

Тирус сякаш не можеше да промълви и дума. Целият му грижлив самоконтрол, цялата му самодисциплина бяха заличени от шока и дори да бях там, вътре… не бих могла да му помогна с нищо. Сега само се взирах в екрана с нямо объркване, защото не можех да повярвам, че всичко това е истина.

— Във ваше отсъствие се нагърбих с регентството с голямо прискърбие, Тирус, защото се боях, че никога няма да се върнете… и се подготвях, в случай че се приберете. Прикривах козовете си, дори забраних на останалата част от галактиката да получава новини от Лумина под претекст, че защитавам онези несигурни преговори за независимост…

Думите му сякаш помогнаха на Тирус да се отърси от някаква парализа. Той се дръпна напред и се изтръгна от хватката на Пасус.

— Колко? — попита той.

Когато сенаторът не отговори, той се обърна със замах и се взря ужасен в лицата на всички Високопочитаеми, събрани около него.

— КОЛКО? Все някой трябва да знае! Колко хора избихте на тази планета? Докъде се разпростря това оръжие?

Когато всички продължиха да мълчат, Тирус вдигна ръце, зарови ги в косата си и я стисна. Замръзналото отражение на холографа хвърляше мъждукаща светлина върху лицето му.

— На Лумина има милиарди хора. Някой да ми каже! Колко умряха?

Най-накрая Пасус отговори:

— Всичките.

„Всичките.“ Думата отекна в главата ми с оглушително ехо.

Целият свят се разлюля. Трябваше да стигна до следващата стая. Веднага трябваше да вляза там! Но магнетизираната стяга, която ме приковаваше към стената, не поддаваше, колкото и да я дърпах. Изревах от безсилие и я задърпах с две ръце, дори напънах с врат… Това се оказа лоша идея.

Отчаяно се помъчих да си поема въздух, все така прикована.

От екрана със залата за аудиенции се носеха гласове…

— Сега Ваше величество положително разбира в каква ситуация се е озовал. Ще ви изброя какви са нашите условия.

Не последва незабавен отговор и Пасус прие това като причина да продължи:

— Искаме да имаме император. Това беше ясно още преди вие да изчезнете за дълго време. Всъщност искаме да започнете да контролирате този скиптър, но само…

— Да не сте луд? — изхриптя Тирус.

Извих се на една страна, така че хранопроводът ми да не се притиска в стягата. Подвих крака, за да мога да напъна с две ръце и два крака, и… и стягата помръдна, едва-едва, но помръдна! Отскубна се, но после пак се залепи за стената.

Бях на верния път! Трябваше само да си поема въздух — а след това да използвам цялата сила, която успея да събера.

— Вие да не сте луди? — изрева отново Тирус, аз се извъртях и видях, че стои в залата за аудиенции, заобиколен от тях от всички страни. — Що… що за… Какво… — Той заекваше и се запъваше, сякаш не можеше да намери думи, с които да опише този ужас… А после им изкрещя: — Как можете да гледате това и да живеете в мир? Как някой от вас изобщо може да живее в мир? Имате условия? УСЛОВИЯ? Наистина ли вярвате, че ще оставя ненаказан един геноцид?

Той се втурна към Пасус, но множество тела препречиха пътя му. Тирус сякаш пламтеше от ярост, от лудост.

— Нима мислите, че ще се съглася да бъда ваша марионетка и да управлявам така, както кажете вие, след като сте убили всички тези хора? По-скоро бих се хвърлил в някоя черна дупка! Всички вие заслужавате да изгорите заради това!

Стиснах зъби, хвърлих се назад и изкрещях и този път магнитът се изтръгна от стената. Извих тялото си и той изхвърча от врата ми и с дрънчене се прикрепи обратно до стената.

Рухнах на пода, обляна в пот. Отчаяно се мъчех да си поема въздух. Оттласнах се нагоре. Колко тежки, колко не мои усещах краката си дори сега, когато във въздуха бръмчеше невралният супресор! Въпреки всичко успях да стигна до вратата.

— Вие като че ли смяташе, че ви молим да се държите така, както искаме — каза благо Пасус. — Но грешите.

На пътя ми стояха множество тела. Изпитах ярост, когато си помислих за силата, която бях загубила, защото при нормални обстоятелства можех да ги отхвърля настрана като кукли или да се метна върху раменете им.

— Очаквахме, че ще се възпротивите, Ваше величество — продължи Пасус. — Затова проявих далновидността да пощадя вашето чудовище. Дори ще й позволим да седи до вас като императрица, при условие че ни съдействате.

Заковах се на място, защото разбрах причината да съм жива. Той възнамеряваше да ме използва срещу Тирус.

— Не ви вярвам — отвърна Тирус с презрение. — По един или друг начин пак ще я убиете. Аз обаче няма да ви дам тази възможност.

През дупката между телата видях как изважда нещо от ръкава си — енергийно оръжие. Навсякъде около мен се разнесоха викове и писъци, а слугите и лакеите на Пасус застанаха пред него като жив щит. Иззад заслона на телата им той се провикна към Тирус:

— Какво си мисли Ваше величество, че ще спечели?

Гласът му прозвуча развеселено — проклет да е!

— Няма начин да убиете всички ни с това!

Тирус се отправи към него бавно и целеустремено.

— Прав сте — каза той с тих, но решителен глас. — Имам само една възможност. Така че по-добре да се възползвам от нея максимално.

И насочи оръжието си към тънкия диамантен слой, който предпазваше залата от безмилостната бездна навън.

За да може да взриви прозореца. И всички тези хора в залата да се озоват изтласкани в празното пространство.