С. Дж. Кинкейд
Императрица (23)

22.

Имах нужда от кислород. Задушавах се.

Пространството се изпълни с някакъв нисък монотонен звук.

Съзнанието ми бавно се завърна и аз облегнах глава назад, за да облекча напрежението в гърлото си, само че я ударих в стената и изведнъж се събудих. Около врата ми беше преметната студена намотка метал и магнетично ме приковаваше към повърхността зад мен… Вдигнах бързо ръка, за да проследя очертанията на стягата. Подвижен ограничител, от тези, които имаше на всички космически кораби.

Задърпах го с ръце.

Той не поддаде. Съзнанието ми регистрира този факт; усетих как ме разтърсва грозен шок и в същия миг споменът как се озовах тук нахлу в ума ми.

Невени.

Това беше капан.

Бяхме попаднали в капан.

— Здравей, Немезида.

Погледът ми се стрелна по посока на гласа. Той стоеше пред мен: сенатор Фон Пасус. Жив и в Хризантемиума. Това беше мигът, в който проумях истината и стомахът ми се сви. Съобщението на Невени беше лъжа. Той я беше принудил да ми изпрати фалшива информация или я беше изпратил сам и… Сенаторът наклони глава и сините му очи проблеснаха злобно.

— Да не ти се разтрепериха коленете, когато ме зърна? — попита Пасус.

Тогава осъзнах защо магнитната стяга не поддава. Защо е този… шум във въздуха. Почти скрит под бръмченето на осветлението, ръмженето на машините, рева на кислородните клапи… Нещо ново. Нещо, на което не му беше тук мястото.

„Неврален супресор“ — осъзнах аз и настръхнах от ужас. Той беше там, имплантиран в основата на гърба ми, на място, което беше прекалено опасно, за да го махнат.

— Другите изчадия ми казаха за този супресор — продължи нехайно Пасус. — Забележителен инструмент. Оня огромният, Мъка, може да падне само от един удар. — Той вдигна рамене. — На някои Високопочитаеми им беше много забавно да се пробват срещу отслабени изчадия. Това ми донесе нелоша печалба. И сега… Ето ни тук.

Пасус. Тук. Вперил в мен ледените си сини очи. Сега черната му коса стигаше до брадичката — беше пораснала с времето. Отново се опитах да се освободя, макар да знаех, че няма да успея.

— Какво искате? Къде е Тирус?

Познавах този коридор. Намираше се пред самата императорска приемна. Тук се бих с Вражда на живот и смърт.

— Императорът е съвсем наблизо. И дори не подозира, че съм тук, ако тези глупаци са изпълнили инструкциите ми и са го залисали с глупавите си оплаквания — отговори Пасус и кимна към приемната.

— Какво ще правите с него? — попитах аз.

— Може би трябва да се тревожиш повече за себе си.

— Отговорете!

— Отдавна ви чакам. Когато Девини умря, бях готов доброволно да отида в изгнание — как побеснях, щом осъзнах, че вие сте я отровили! Вие обаче не се върнахте. От вас нямаше и следа. Нищо. Затова зачаках. И продължих да чакам. Онова Излишно момиче съобщи какво се е случило и аз не можех да спра да се смея. Накарах да го отвлекат направо от онази планета, доведох я тук, за да разберем всичко. Знаеш ли колко хора в тази империя знаят истината за Свещения град? Мога да ги преброя на пръстите на едната… не, на двете си ръце.

Почувствах, че ми се повдига.

— За щастие аз съм един от тях. Затова завзех Хризантемиума.

Той коленичи пред мен. О, дано се приближеше още съвсем малко, за да мога да го изритам…

— Колко умно изигра Тирус всичките си карти — и накрая загуби всичко заради една унищожителна грешка! Боже, бих дал цяло състояние, ако можех да видя изражението му, когато е разбрал за забавянето на времето! Предполагам, че ще изглежда по подобен начин, когато вляза там, в приемната.

Вперих поглед в него. Сърцето ми се блъскаше в ребрата, а очите ми бяха приковани само и единствено в лицето му. Какво беше замислил? Какво щеше да направи с Тирус? С мен? Защо бях тук — пленена, отслабена, но не и мъртва?

— Не смятате да ме убиете — осъзнах аз.

Пасус се изправи.

— Нищо на този свят не би ми харесало повече от това да одера кожата от костите ти, Немезида дан Империан. Преди една година нямаше да устоя, но имах време да размисля. Ще ми бъдеш от полза.

На лицето му се изписа някакво странно изражение. Той неочаквано коленичи пак, отмести якичката на туниката ми.

Значи го беше зърнал. Знака на Интердикта. Само горната му част. Сега обаче видя концентричните слънца и лицето му пребледня, когато осъзна, че „звярът“, който беше убил дъщеря му, вече е благословен от Интердикта.

— Сега се казвам Немезида Империан — осведомих го аз с тих глас, в който се таеше смъртоносна заплаха.

Пасус се дръпна назад.

— Не е възможно! — промълви той.

— Напротив. Аз съм възлюбена от вашата църква, сенаторе. Пуснете ме.

На лицето му се изписа ярост.

— Мислиш, че това има някакво значение? Така ли мислиш, чудовище?

— Вашият Интердикт мисли така.

Пасус впери поглед в знака и на лицето му се изписа отвращение и нещо, което приличаше на болка от предателство.

— Сенаторе, пуснете ме. И каквото и да сте замислили за Тирус, откажете се от плана си. Самият Интердикт…

— … е осквернил Живия космос! — изръмжа Пасус. — Така, както нашият последен Домитриан се опита да оскверни империята. Но отсега нататък повече светотатства няма да има. Това е краят.

Сърцето ми се сви. Задърпах трескаво стягата, но не можах да се освободя.

— Какво сте намислили, Пасус?

Той задържа поглед върху лицето ми, наслаждавайки се на страха ми.

— Имах толкова идеи какво да направя с теб, за да отмъстя за Елантра. Толкова идеи, Немезида. И когато другите изчадия попаднаха в ръцете ми, се заех да разбера кое ги ужасява. Кое им причинява болка. Кое ги унижава и прекършва. И знаеш ли какво открих?

Не изказах предположение — просто продължих упорито да мълча.

— Те не се страхуваха от нищо. Никога нищо не ги прекършваше. Само ме гледаха със същите студени, мъртви очи, които виждам на твоето лице. Тогава осъзнах, че са неуязвими. Уязвимостта е нещо прекалено човешко. Затова не мога да те нараня. — Той се усмихна. — Но ти имаше една слабост. И никога няма да я преодолееш. Ти си неуязвима за мен, но нашият млад император там вътре? Той не е. Него мога да нараня. И каквото и да му причиня, ти ще го усетиш с петорна сила. Затова живей, Немезида. И гледай.

Вперих поглед в него, вцепенена от ням ужас. Той удари с ръка по стената срещу мен и включи един екран… който показваше приемната.

А после понечи да си тръгне.

— Не! Чакайте! — обадих се аз с остър глас, осъзнала, че възнамерява да ме остави прикована тук. Да ме остави да присъствам на това, което щеше да се случи. На екрана Тирус кимаше нетърпеливо и махаше на Уолстръм да си върви, но тя продължаваше да стои пред него… и да дърдори за всевъзможни глупости.

Тя помагаше на Пасус. Всички те помагаха на Пасус.

— Пасус! ПАСУС! — изкрещях аз, защото за нищо на света не исках да оставам тук… Той обаче прекрачи прага и ме остави отвън безпомощна. Безполезна.

На екрана видях как сенаторът влиза в стаята. Високопочитаемите около него млъкнаха. Тирус забеляза, че вниманието им е насочено към вратата, и се обърна с усмивка — може би очакваше да види мен.

Усмивката му се стопи, когато и той видя Пасус.