С. Дж. Кинкейд
Императрица (21)

20.

Оказа се по-лесно да напуснем Свещения град, отколкото да влезем в него, защото ни дадоха точна пътека, която да въведем в програмата за автонавигация на Хера. Бяхме пропуснали края на гравитационния прозорец, през който пристигнахме, но бяхме върнали Интердикта в Свещения град навреме, за да хванем следващия.

— Ще обуча десетки инквизитори и свещеници в новото разбиране на указа ни — каза ни Интердиктът на раздяла. — Оставих в базата ви данни ръководство за гравитационните прозорци. Няма да успея веднага да подготвя свещеници, не и във вашето време — но след три ваши години ще бъдат готови за начинанието, което смятаме да предприемем.

— Много ви благодаря — отговори Тирус.

После потеглихме. Сега, когато красивата церемония беше приключила, Тирус се превърна в кълбо от потисната нервност. Той застана до прозореца, скръсти ръце, пъхна юмруци под мишниците си и се загледа в Космоса, сякаш можеше да накара кораба да тръгне по-бързо само с мисълта си.

Тирус беше човек, който цял живот предварително беше планирал всяка стъпка, както и следващите десет — включително резервни планове за всеки развой на събитията, за който можеше да се сети. Тази неочаквана спънка навярно го ужасяваше.

— Единайсет месеца — промълви той сам на себе си, сякаш се опитваше да го осмисли. — Потеглихме за Транссатурновата система… и сме прекарали там почти цяла година. Деца са били заченати и родени, докато ни е нямало, освен това, когато заминахме, империята беше на ръба на ужасен сблъсък. Всемогъщите звезди да са ни на помощ!

— Каквото и да ни очаква — казах аз, — ще се справим.

Изрекох тези лекомислени думи с истинска убеденост.

Тирус притисна чело до прозореца и стисна очи.

— Не можем да навлезем в хиперпространството, преди да излезем от тази гравитация. Това означава… осем часа. Трябва да чакаме осем часа, а после седмици наред в хиперпространството. Не можем да си позволим да загубим толкова време, ако на този етап това изобщо има значение. Единайсет месеца…

— Вече не можем да направим нищо. Можеше да е и много повече.

— Може би трябваше да е точно така. Десет години. Сто. Ако се бяхме върнали тогава, през това време щяха да са настъпили толкова драстични промени, че завръщането ни нямаше да има значение. — Той говореше разгорещено, като изяждаше думи. — Но отсъствието ни продължи точно толкова дълго, колкото да… Братовчедка ми е мъртва, а мен ме нямаше, за да превърна разигралите се събития в урок за всички. Пасус се е въоръжил и е набрал съюзници, а аз… аз просто изоставих своите. Сигурно са помислили, че съм мъртъв. Всички шпиони, които обучих, отдавна са си намерили нови господари. Велики Хелиос, нямаме нищо!

— Тирус — прекъснах го аз, обхванах лицето му с длани и той ме погледна и примигна, сякаш едва сега ме забелязваше. — Все още имаме един човек, на когото можем да разчитаме.

Той ме погледна неразбиращо.

— Невени. Тя знаеше.

— Да, но тя със сигурност им е казала къде отиваме — отговори Тирус. — Нали я инструктирахме да направи точно това, ако не се върнем до месец.

— Да. И сега тя ще ни разкаже какво сме пропуснали. Пасус уби майка й. Повярвай ми, Тирус, можем да й се доверим.

— Това са само слухове от устата на Излишна, която дори не живее в двора.

— Да, но е свързана с много луминари, които живеят, Тирус.

— Вярно е — съгласи се той.

— В такъв случай ще чуем какво има да ни каже и ще намерим в двора някого, на когото можеш да се довериш. И ще попитаме него. Ти на кого вярваш?

За миг Тирус остана загледан в мен. Устните му се извиха в усмивка.

— На теб.

— На кого другиго? — измърморих аз и леко го потупах по бузата, сякаш го плясвах.

Тирус обаче не се зарази от моята веселост. Вместо това пак се облегна на прозореца и отражението му се раздвижи заедно с него.

— Немезида, аз си плащах, за да получавам вярност. Всички, на които плащам, сега получават заплащане от някой друг. Абсолютно невъзможно е да създадеш дълбоки и изпълнени със съдържание лични отношения, докато се правиш на луд и отказваш да повярваш на когото и да било от хората, с които общуваш. Аз създадох система на вярност, при която една група наблюдава друга, но тя просто не може да сработи, ако аз не съм там да я ръководя.

— Значи когато се върнем, ще трябва да променим това — измърморих аз. — Трябва да открием начин да съберем подкрепа.

— Най-напред трябва да се погрижим да оцелеем дотогава. Там вече може да има съвсем ново правителство. Ние ще… ние ще разчитаме на враждебността на господарката Сагнау към Пасус. Освен това… — Той се огледа наоколо. — Ще ми се да имахме друг кораб.

— Хера е единствената причина, поради която сме още живи.

— Да, тя наистина се представи чудесно. Сега обаче ще ни създава спънки. Прекалено лесно се разпознава. Ако разполагахме с още един кораб, бих предложил да се запътим към някое много видимо място — възможно най-видимо. Може би към Евридика.

Познавах тази планета — провинцията, на която Излишните бяха най-богати. Центърът на галактическите медии.

Тирус потърка слепоочията си.

— Но с този кораб няма да стигнем дотам. Ще ни познаят отдалече, ще имат много възможности да ни спрат.

— Защо тогава да не се отправим направо към Хризантемиума без предупреждение?

Той ме погледна и започна да обмисля предложението ми от всички страни.

— Помисли, Тирус! И двамата имаме бързи реакции. Коридорът за влизане и излизане е толкова тесен, че дори враговете ни да разберат за идването ни, няма как да ни подгонят в него. Ще се озовем в двореца, преди някой да успее да ни устрои свястна засада.

— Влезем ли там, буквално ще се озовем в капан — предупреди ме той.

— Както ти каза, измина почти цяла година. Кой ще очаква да се появим? Това е най-добрата от всички лоши възможности, с които разполагаме.

Тирус отново облегна чело на прозореца. Издиша неравномерно.

— Май разполагаме с осем часа, за да се сетим за нещо друго.

Макар че беше напрегнат като изопната жица, се почувствах така, сякаш се носех свободно в някакъв прекрасен океан. Застанах зад него, прокарах пръсти по напрегнатите мускули на гърба му и усетих как против волята си се отпуска. Погледът ми постоянно се връщаше към голите ми ръце, защото нещо у мен беше оживяло сега под светлината на звездите, която ме обливаше. Бях истински човек. Беше се случило. Във вените ми се разливаше странно усещане за покой и аз се запитах дали не изглеждам по-различна.

Тирус ме погледна с полузатворени очи и устните му трепнаха в усмивка.

— Сияеш.

— Сега съм истински човек.

Той се обърна. Широките му ръце обхванаха талията ми и Тирус задържа устни върху бузата ми.

— Не казвай на Интердикта — промълви нежно той, — но мисля, че винаги си била такава.

— Богохулник — пошегувах се нежно аз.

Нещо помежду ни се промени — едва забележимо, но се промени, сякаш въздухът запращя от неочакван заряд. Чух някакво бръмчене и се отпуснах в прегръдките му, а той обърна устните ми към своите. Разтворих устата му, погалих с език неговия и Тирус отвърна с внезапна страст, от която цялата потръпнах от вълнение. Преметнах крак около него, за да го привлека по-близо и още по-близо. В гърлото му се надигна нисък звук, който ме накара да се усмихна срещу устните му.

А после всичко около мен застина — корабът, галактиката, цялата империя. Усещах само неговата топлина, вкуса на устата му, кожата му. Наведох устни към ямката в основата на гърлото му.

Сега!

Зарових пръсти в червеникавата му коса и докоснах с устни ушната му мида.

— Готова съм.

Тирус стрелна сините си очи към моите, наелектризирани от копнеж по мен.

— Сигурна ли си?

— Да. Обичам те. Сигурна съм.

— И аз те обичам, Немезида. Повече, отколкото можеш да си представиш.

Тръгнахме през кораба сред река от пламенни целувки. Възторжено усещане за безброй възможности, за неповторима красота се разливаше от цялата ми същност и изпълваше този миг, който исках да мога да преживявам отново и отново всеки път щом пожелая. Аз бях равна на него, дете на Живия космос и единственото, което исках, беше да му покажа колко много го обичам. Насочих ни към моята спалня, но Тирус ме обхвана с ръце и ме въведе в първата, край която минахме. Засмях се тихичко, когато си спомних, че сега всички тези стаи са мои… Замаяна от ликуващо щастие, усещах, че не мога да се наситя да го докосвам, да го усещам, да опитвам вкуса му. Трескавите му, жадни целувки разбуждаха у мен непоносимо сладък огън… А после той се озова над мен, подпрян на тези набраздени от мускули крайници, и двамата се погледнахме в очите. Под гърба ми бяха хладните копринени чаршафи, а от тялото на Тирус се излъчваше топлина, която нахлуваше в моето…

Той отдели този миг, този спиращ дъха миг, за да ме погледа. Гледаше ме така, сякаш виждаше най-вълшебната от всички мистерии на този Космос.

— Не мога да повярвам — каза Тирус, — че ти и аз сме тук. Че се намерихме.

Разбрах какво има предвид. Знаех го и това чудо сякаш запулсира през най-съкровената ми същност. Обвих крака около кръста му и го привлякох по-близо до себе си.

Ярките ни фигури хвърляха призрачни отражения, които се диплеха на фона на съвършената ярка светлина на звездната система. Той беше мой и аз бях негова и за миг, когато отново се съединихме в бездната, която ни обгръщаше от всички страни, наблизо нямаше любопитни очи, нямаше жива душа, само ние двамата. И вселената се възпламени, златна и цялостна.

 

 

Събудих се, потръпваща от радост, и видях, че Тирус ме наблюдава и описва с палец кръгове по оголения ми хълбок. Когато очите ни се срещнаха, устните му се извиха в усмивка и двамата споделихме този миг на замаяно, сладко задоволство под чаршафите с цвят на слонова кост.

— Колко е часът? — попитах аз с надебелял глас.

— Има ли значение?

— Ммм. Не — реших аз и двамата просто се усмихнахме глуповато един на друг, сякаш бяхме случайна двойка млади влюбени.

Само че не бяхме.

Още от самото начало. Нито за секунда.

Трябваше да защитя това усещане. Да защитя това, което съществуваше помежду ни.

Тази мисъл ми помогна да прочистя съзнанието си.

Надигнах се в леглото.

— След колко време ще можем да навлезем в хиперпространството? Трябва да се свържем с Невени веднага щом влезем в нормалното време.

Във въздуха надвисна тишина, тежка и мъчителна. После Тирус отговори с особен глас:

— Преди около половин час излязохме от Транссатурновата система.

Сега лицето му беше безизразно, а очите — приковани в тавана.

— Вече свърза ли се с нея?

— Аз… — започна той и светлите му мигли трепнаха. — Още не. — Тирус ме погледна. — Преди това исках да поговорим.

— Какво има да говорим?

— Ами, дълго време ни нямаше. Не изчислихме пристигането си в съответствие с гравитационния прозорец. Ако се бяхме забавили дори съвсем малко, можеше да го пропуснем и да бъдем унищожени. Може би си мислят, че сме мъртви.

— Да. Когато се върнем, ще разполагаме с предимството на изненадата.

Събрах гладките чаршафи около себе си и забелязах как погледът му автоматично се плъзна надолу по голия ми крак, който се беше подал от завивките. Тирус беше толкова дисциплиниран, така овладян, че изпитвах нещо като удовлетворение в онези кратки мигове, които ми напомняха, че под тази фасада на самоконтрол все пак се намира деветнайсетгодишно момче, запленено от мен.

Тирус обхвана бузата ми с широката си длан, погали с палец кожата ми.

— Тогава не мислех, просто… просто те гледах. А после си спомних… Бях забравил да взема наркотика, който бях определил за днес, за да привикна към опиатите, и ми хрумна нещо: ами ако изобщо реша да не се занимавам?

Изгледах го неразбиращо. Щом не искаше да го прави, не беше длъжен. Той си налагаше сам този режим, никой друг.

Тирус тихо се засмя и ме привлече още по-плътно до себе си. Сега лежах върху него с цялата си тежест и горещината на кожата му се просмукваше в моята.

— Ами ако — промълви дрезгаво той — никога не си направя труда отново да взема наркотик, защото никога няма да ми се наложи, защото… защото преди една година император Тирус фон Домитриан е изчезнал заедно с бъдещата си съпруга и… и никога не се е върнал?

Идеята му беше толкова абсурдна, че ме накара да се усмихна. Очите му обаче останаха безкрайно сериозни.

— Всички ни смятат за мъртви, Немезида. Стига да искаме, можем да останем мъртви. — Пръстите му отново погалиха кожата ми и погледът му се отнесе някъде далеч. — Веднъж вече съм го правил. Преди много години. След като убиха майка ми, а аз избягах от убийците й… Реших, че ми е писнало да бъда Домитриан, затова изтръгнах идентификационния си чип. Прегризах го, прегризах го на място и го смачках. После се скрих на един кораб. Мислех просто да изчезна.

— Не си ми казвал.

— На никого не съм казвал — отговори той и продължи по-тихо: — Разбираш ли, аз имах баща. „Баща“ в най-общия смисъл на думата, разбира се, тъй като той беше Излишен, който дори не бе разбрал, че майка ми е избрала неговото ДНК за потомството си. Намерих го, появих се на прага му и най-накрая се запознах с този червенокос мъж с огромна брада и цял куп лунички и той беше просто така… удивително грозен.

Засмях се.

— Не мога да повярвам!

— Вярно е. Беше ужасяващо грозен — настоя Тирус, ухилен. — Не бях виждал достатъчно хора без разкрасяващи ботчета. А Арион — така се казваше — живееше постоянно изложен на слънце, постоянно изложен на химикали, постоянно изложен на сбивания. — Той нежно докосна кривия ми нос — този спомен от моята собствена история с подобни сбивания. — Исках да го накарам да ме обяви за свой син, за да получа нов идентификационен чип, но този гениален план се провали. Арион си имаше съпруг. Никога не беше проявявал интерес към жените, затова не можех да се представя като случайно копеле от някоя забравена любовница. Той разбра кой съм, защото, въпреки че се опитвах да говоря като Излишен, имах ужасен акцент, освен това понякога забравях и се връщах към сегашната си модулация, а баща ми беше изключително умен.

— Не се учудвам — казах аз.

— Разбра, че съм Домитриан. Роднините ми — ако ме бяха намерили там — по всяка вероятност щяха да избият цялото му семейство само заради престъплението, че ме е укрил.

Отпуснах брадичка на гърдите му. Знаех, че тази история не може да има щастлив край, в противен случай вече щеше да ми е споменал за Арион.

— Въпреки всичко това — прошепна Тирус — накрая той ми позволи да остана. Живях там почти цяла година. Спокойно можеше да прекарам целия си живот сред Излишните.

Дъхът ми секна.

— Лошото пространство?

Тирус затвори очи.

— Излишните на тази планета искрено вярваха, че могат… просто да разрешат проблема със собствени сили. Отказаха да се евакуират. Забраниха изнасянето на информация от планетата, което означаваше, че рискуваха пристигането на истински евакуационен корпус да се забави толкова, та никой да не може да ги настигне навреме. Всичко това беше абсурдно, но те не го разбираха. А как бих могъл да им обясня, че допускат грешка? Аз бях дете. Високопочитаемите гледаха на мен преди всичко като на Домитриан, но за Излишните възрастта има значение. За тях децата не разбират нищо — смятат ги просто за създания, които трябва да успокояват с безсмислени думи, бонбони и прегръдки. Всички щяха да загинат и аз не можех да ги накарам да го разберат.

— Наистина ли са вярвали, че те ще успеят да разрешат проблем, който цялата империя не е успяла да реши?

— Не можеха да видят в перспектива — отговори Тирус. — Повечето от тях дори не бяха напускали атмосферата на онази планета. Никой не може да проумее колко огромна е империята, преди да я е видял. Знаех колко напразни усилия са хвърлени за проучването и прогонването на това чудовище, което сега се намираше в небето им, но те не знаеха. И когато стана абсолютно ясно, че по никакъв начин не мога да ги убедя да видят нещата по същия начин като мен, трябваше да… Трябваше да се свържа с чичо си и да му кажа, че съм жив.

— О!

Така че точно това беше сторил. Тирус беше казал на роднините си от фамилията Домитриан къде да го намерят. Тогава империята беше научила за ситуацията на тази планета и беше евакуирала населението й.

— А баща ти? — попитах аз.

Тирус поклати глава.

Разбира се, че Арион не беше оцелял! Рандевалд и Сигна не биха проявили милост към Излишен, дръзнал да скрие от тях един Домитриан.

— Може би сме направили достатъчно — каза тихо Тирус. — Интердиктът вече обучава своите свещеници. Ще се погрижи всички да разберат за указа му. Може би точно това е решението, което се бях зарекъл да открия. Може би работата ни е приключила.

Измъкнах се от завивките и започнах да ровя в дрехите му и в издутината отдолу: кутията с указа на Интердикта. Възстановяването на науките. Целта, към която Тирус се беше стремил цял живот, оправданието му, задето бе надживял толкова много други.

Имаше безброй начини, по които можехме да разпространим този указ, така че цялата галактика да разбере за него, без да се връщаме.

— Къде ще отидем? — попитах аз.

Той се взираше в кутията.

— Ще изчакаме следващия гравитационен прозорец и ще тръгнем към черната дупка. Няма да ни отнеме много време. Само няколко месеца. Най-важното е да останем някъде, където няма да станем на парчета.

Само няколко месеца извън времето и можехме да оставим всичко в миналото. Колко странна беше тази мисъл!

Аз можех да го направя. Щях да загубя единствено Невени, но тя навярно ме смяташе за мъртва и вече бе преодоляла скръбта си. Можех с лекота да се откажа от настоящето. Космическият кораб беше ценен. Предполагах, че можем да го продадем или да го използваме и да си живеем добре…

Но после изгледах изпитателно Тирус и разбрах със сигурност, че той не може.

Не и със същата лекота като мен.

Пръстите ми стиснаха още по-здраво кутията с указа. Той я беше набавил. Първата стъпка към възстановяването на науките на мястото, което им се полагаше. Но това беше само указ. Някой трябваше да го наложи. Интердиктът беше начетен човек, запознат с много теории, но не и някой, който ръководи прилагането им. Ако изоставехме тази галактика и навлезехме в бъдещето, само за да разберем, че никой не е разрешил проблема… Тирус никога нямаше да намери покой.

Дори ако империята наистина успееше да поправи лошото пространство, той не би могъл да живее, знаейки, че е дезертирал. Не. Не и Тирус. Прекалено добре го познавах. Всичко нередно, което щяхме да видим — а винаги имаше нещо нередно — той щеше да сметне за своя грешка. Щеше да го сметне за нещо, което е допуснал да се случи, когато си е измил ръцете от тази отговорност.

Тази убеденост нарасна, защото аз знаех това, дори и той да не го съзнаваше.

Ето защо щях да отхвърля предложението му и да се наема с тежестта на това решение вместо него.

Тирус се страхуваше какво ни очаква. Боеше се от неизвестното, с което скоро щяхме да се сблъскаме. Аз щях да бъда неговата сила.

— Не, не можем да си тръгнем — рекох, върнах се при него и го оставих да ме привлече в прегръдките си. — Не защото тази мисъл не ме изкушава… — погалих го по бузата — … а защото не е в твой стил. Ами неравновесието между Излишните и Високопочитаемите? Ами застоят на тази империя?

— Някой друг ще се погрижи за това. Винаги се намира кой.

— Да, някой като теб. Затова точно така ще направим. Ще се върнем, ще сторим всичко, което трябва, за да оцелеем, и после ще осъществим точно това, което бяхме замислили. Каквото и да се случи, ще го посрещнем смело.

За един дълъг миг той остана мълчалив, докато осмисляше думите ми. А после устните му леко преминаха по голото ми рамо.

— При едно условие. Ще се свържем със Сагнау, но само след като ми кажеш какво искаш от тази ситуация.

— Какво искам ли?

Той посегна към скиптъра, който лежеше на нощното шкафче.

— Това е отговорност за цял живот. По-окончателно от всеки брак. Ще живееш като собственост на империята, с изисквания, които няма да престанат никога, дори когато си уморена, дори когато остарееш, и започне ли веднъж, връщане няма. Кажи ми какво искаш да направиш като императрица на тази галактика. Помисли добре, преди да се окажеш прикована в тази роля за цял живот.

Взех скиптъра от ръцете му и го огледах замислено. Беше топъл. Скъпоценните камъни блещукаха на звездната светлина.

Би трябвало да мога да дам по-лесен отговор на този въпрос: какво исках да направя като императрица на галактиката? Дотогава бях ограничавала представите си единствено в контекста на неговите мечти за бъдещето. А преди това във виденията на Дония. Някога бях ли се замисляла за собствените си желания?

И все пак… Имах една мечта. Нещо, което исках. Едва сега го осъзнах и това откритие премина като вълна през мозъка ми.

— Искам да забраня създаването на прислужници.

Едва когато изрекох думите, осъзнах, че това е нещо безкрайно справедливо и е в моя власт. Въодушевлението ме накара да се изправя.

— Тирус, те не правят нищо, което да не може да направи едно обслужващо ботче. Не могат дори да си спасят живота. Нали видяхме как чичо ти нареди на една прислужница да се одере жива и тя… това клето момиче го стори. Как Високопочитаемите биха могли да видят създанията като нещо друго освен безполезни, когато през целия си живот са били заобиколени от прислужници?

Погледът на Тирус стана вглъбен.

— Те се учат да обезценяват другите именно от прислужниците.

— Да.

— Излишните също ги презират.

— Да — повторих и го хванах за брадичката. — Ето това можеш да направиш за мен. — А после осъзнах… — Не. Това мога да направя аз. Това искам да направя. За всички. Не само за прислужниците. За Хармонидите. За създанията, Тирус. За хуманоидните създания. Ще забраним създаването на всички тях.

— Заклевам се, че ще го сторим — зарече се Тирус. Устата му намери моята и аз отвърнах с настойчива, пламенна целувка. Опияняващото предвкусване на това, което ни очакваше, ме заслепи за всички страхове, които все още витаеха у мен.

Тогава и само тогава съобщихме на Невени, че сме още живи.