С. Дж. Кинкейд
Императрица (20)

19.

Гравитацията изменяше времето. Това не го знаех. И Тирус не го знаеше. Сега бяхме наясно. На болезнена цена.

В Хризантемиума, в обикновеното пространство имаше постоянен времеви поток, в който живееха абсолютно всички в империята. Свещеният град, разположен близо до черната дупка, постоянно се изменяше между бавни и много по-бавни времеви диференциали. Понякога един ден навън се равняваше на месец вътре. Друг път на година.

И като се устремихме право към черната дупка, просто бяхме навлезли във все по-забавящия се времеви поток. Дори и Интердиктът не можеше да ни каже колко време сме отсъствали, не и без базата данни в Свещения град, която можеше да го изчисли с точност до милисекунда. Научил това, Тирус се закова на място в средата на командното помещение. Можеше само да се взира напред с пепеляво лице.

От нас тримата Интердиктът единствен прояви достатъчно присъствие на духа, за да действа: той се настани пред един от компютрите на Хера и започна да въвежда термини за търсене в базата данни. Зърнах няколко от тях: „ентропия“, „каузалност“, „дифракция“, „отрицателна рефракция“. Навярно не ги намери, защото блъскането на клавишите при въвеждането започна да става все по-бързо и по-бързо, а изражението му — все по-раздразнено.

Накрая Интердиктът въздъхна шумно и дълбоко и се оттласна от конзолата. Изглеждаше също толкова отчаян, колкото Тирус.

— Това не може да остане така. — Забеляза, че го гледам, и продължи: — Кажете ми, Немезида, този компютър да не е претърпял катастрофален инцидент? Да не е бил изтрит или…

Поклатих глава.

— Исках да разбера докъде се простира вашето невежество. Започнах да търся в компютъра ви сложни термини, а после преминах към най-простите и всеки път се надявах, че най-ужасните ми страхове няма да се потвърдят. Да, но се потвърдиха. Аз никога не съм бил против учението. Напротив, ако не бях открил у себе си това призвание, с радост щях да прекарам живота си в някой университет, да преподавам, да уча, да споделям знания. Но когато избухна суперновата, бях принуден да издам указа за светотатство. Насочих го срещу онези, на които не можеше да се има доверие да работят с нашите технологии. Това беше преструвка, целяща да обезвреди тези, които не разбираха до какво ще доведат действията им. Не всеки трябва да притежава силата, с която сме се сдобили с помощта на науката.

Макар и с усилие, Тирус успя да вдигне поглед към неговия.

— Значи просто сте решили, че някои хора не са достатъчно отговорни, за да разполагат с технологии? Предполагам, че Високопочитаемите са били?

— Не само аз мислех така, Тирус. Нашите предци не напуснали Земята доброволно — обясни Ортанион. — Протохората ги принудили да се махнат. Вярвали, че естествените човешки същества са прекалено разрушителни, за да им се повери технологическият прогрес, постигнат от хората чрез механизирани мозъци. Дали на предците ни — двайсетте хиляди вярващи — избор: ако станели напълно органични, трябвало да се откажат от цялата напреднала технология и да живеят само от природата. Другата алтернатива била да се върнат до органично състояние и да задържат тази технология, но да отидат много далеч от Земята.

— Много далеч? — попита Тирус.

— Тук. В този регион. Някъде, където да не можем да навредим на никого другиго освен на себе си. Затова сме тук, в този крехък коридор обитаем Космос, заобиколени от естествени бариери от радиация, гравитация и космически лъчи. Разпрострели сме се, както е типично за хората, и сме заели цялата територия в наш обхват, а после, преди половин хилядолетие, направихме точно това, което предричаха, че ще сторим. Някои от нас — най-прости органични човешки същества — предизвикаха супернова и унищожиха половината империя.

— Значи е било нарочно? — попитах аз шепнешком. — Защо някой би направил подобно нещо?

Интердиктът вдигна рамене.

— Всички ние сме потомци на фанатици. Вярата може да вдъхнови човек за велики дела, но може също така да се използва и за оправдаване на невъобразими жестокости.

Не можех да го проумея. Някой беше сторил това нарочно.

— Тогава аз и вашият предшественик Тарантис фон Домитриан осъзнахме, че в предупреждението на протохората е имало известна мъдрост — продължи Ортанион. — След суперновата се загуби толкова много знание! Затова ние се погрижихме да си остане загубено — като издадохме указа за забрана на науките. Съсредоточихме машините в ръцете на онези, които бяха достатъчно отговорни да ги използват мъдро.

Той премести поглед от Тирус към мен и за първи път абсолютната му спокойна арогантност се разклати. Погледът му беше поглед на човек като всички останали, човек, който е живял прекалено дълго и е допуснал ужасяваща грешка.

— Указът трябваше само да върне прогреса няколко стъпки назад. Да направи така, че никой никога вече да не може да използва подобни разрушителни устройства. Нямаше да го предложа, ако не бях изучавал история и не се бях превърнал в авторитет по въпросите за човешките дела. Не съм си и помислял, че основните закони на физиката ще престанат да бъдат обществено достояние — че ще станат недостъпни дори за един император.

— Може би — подметна хапливо Тирус — трябва да излизате повече.

— Наистина станах безучастен. Разчитах на моите свещеници да ме държат информиран, при положение че пристигат толкова нередовно… Това е отмъщението на Живия космос, който ме укорява за арогантността ми.

Изгледах го смаяно. Каква егоцентричност само! Той предполагаше, че всичко на този свят цели само да му даде поука.

— Вярвах, че виждам съвсем ясно целите на нашия Божествен космос, но сега трябва да премисля това свое убеждение. Трябва да помисля как така един император — император от рода Домитриан — се е влюбил така натрапчиво и непоклатимо в едно създание, че дойде да ме потърси… Разбира се, че дойде да потърси мен, защото единствено аз мога да й дам човешки статут…

Сега той мърмореше почти на себе си, опитвайки се да разбере защо всичко това е свързано единствено и само с него.

Изпитах странен подтик да го зашлевя. Стиснах юмруци, за да се овладея, но когато погледнах към Тирус, видях, че раменете му са хлътнали надолу. Изглеждаше изпаднал в шок от стъписване.

— Сега виждам волята на нашия Божествен космос — заяви Интердиктът и се изправи. — Императорът се е влюбил в жена, на която само аз мога да даря статут на човек, само и само за да можете да дойдете при мен и да ми покажете колко съм се заблуждавал… Да. Да, сега всичко е съвсем ясно.

Тирус го погледна уморено. Очевидно все още мислеше за времето, което бяхме загубили, за времето, което продължавахме да губим.

— Чудесата се крият сред трагедиите — продължи Интердиктът. — И пътеката, по която трябва да поемем, се разкри пред очите ми, ярка като изгрев. Мой млади императоре, вие трябва да се нагърбите с една изключително трудна мисия от името на вашия Жив космос.

Да, ръцете наистина ме сърбяха от желание да го ударя. Тирус не можа да призове на лицето си и капка нетърпение.

— Вие ще бъдете онзи Домитриан, който ще възстанови научните занимания — оповести Интердиктът.

Тирус остана с отворена уста, а на мен ми се зави свят, защото… защото това наистина ли се случваше? Сега? След случилото се преди малко?

— Искате… да върнете заниманията с науки. След толкова време — промълви Тирус.

— Искам, дете мое. Това е вашата мисия. И аз ви заповядвам да го сторите. Ще ви науча на всичко за нашата система, за нашите компютри, цялото загубено знание, за да може с ваша помощ да се възстанови. Ще приемете ли тази мисия?

Без да може да повярва, Тирус падна на колене пред Интердикта, разкъсван между надеждата и абсолютното смайване.

— Молите ме да сторя това вместо вас, Сияйни.

— Да. Вие бяхте инструмент на Живия космос и отново ще станете такъв, този път за много по-обезкуражаваща задача. А вие, вие… създанието Немезида. На колене. Нека ви докосна.

Слисана, аз на практика залитнах, докато коленичех до Тирус. Интердиктът ни подаде двете си ръце и ни позволи да ги притиснем до бузите си.

— Божествената светлина на този Космос ви доведе при мен, доведе и двама ви при мен. — Изпълнените му с убеденост очи просто пламтяха. — И сега тя ще освети път напред, защото вие ме молите да дам на Немезида човешки статут, мой млади императоре. Аз ще направя нещо повече: ще я даря със свещения знак на моята благословия. Също като вас и тя беше мой инструмент; не вярвам, че Божественият космос ви е поставил случайно на пътя ми. — Той ни вдигна на крака. — Ние тримата сме инструменти на нещо, което е по-велико от всички нас. Тази цел не е ли славна?

Церемонията се състоя на място, в хелиосферата на Хера, в последните минути преди да стигнем до Свещения град.

Интердиктът нагласи около себе си рефлектиращите огледала и замърмори, че трябвало да се справи с толкова оскъдни средства. Тирус просто се облегна на стената, без да се опитва да прикрие огромното си объркване от това, което щеше да се случи, сякаш не знаеше дали да бъде обезсърчен, или доволен. Разбирах точно как се чувства и когато коленичих пред Интердикта, у мен се надигна усещането колко е нередно всичко това, сякаш го бях постигнала с измама и щях да платя ужасна цена.

А после оптичното поле се размести и нещо се случи.

Може би се дължеше на диамантите отвън или на проблясването на светлината на пулсара, но когато светлината освети хелиосферата около нас, ме завладя илюзията, че съществувам в друга, различна вселена. Интердиктът се изправи в целия си ръст и пламна в сияние, както преди пламтеше кристалната му статуя. Ненадейно осъзнах цялата важност на този момент и сякаш се откъснах от себе си, от мига, защото не бях сигурна дали е истински. Интердиктът вече сякаш не посягаше надолу към мен като към смъртна.

В редици свещени потири пламна огън и обгори краищата на полезрението ни. Променливата звездна светлина образуваше призми, които се плъзгаха по нас, а гласът на Интердикта звучеше като глас на непознат човек, мек и звучен.

— Наведи глава, Немезида дан Империан.

Сърцето ми биеше така оглушително, та си мислех, че отеква в цялата стая. Затворих очи и видях червено на фона на яркия блясък. Усетих докосване… Ръце, положени върху мен, върху тила ми, върху бузите ми.

През ума ми се занизаха образи, толкова вихрени, че ми се зави свят… Империанският свещеник, който ме отблъсна с презрение като създание, родено без божествена искрица… Стените на кошарите около мен, сурови и непробиваеми… Протегнатата напред ръка на Сидония, докато гласът й ме уверяваше, че имам божествена искрица…

Ръцете се озоваха върху главата ми. Думите ме обливаха на талази, които прииждаха и се отдръпваха.

— … и така материята и енергията никога не могат да бъдат унищожени, а само променени, докато извисявам това създание, застанало пред мен…

Странно, но сърцето ми заби по-силно, а стомахът ми запърха.

Това, което се случваше, беше важно за мен.

Стори ми се, че зад спуснатите си клепачи виждам Сидония, такава, каквато беше в онзи ден, когато ми каза, че ме обича и ме увери, че съм сътворена от звезден прах също като нея.

Маслото закапа по ръцете ми, топло и благоуханно. Помазваше ме самият Интердикт. А после зърнах върху дланта му някаква пенлива есенция; тя пламна, уловена в поток от светлина, толкова блестящ, та си помислих, че е пулсарът, преди да осъзная… Не, това беше квазарът — излъчването на блясък, който излизаше от черната дупка. Този блясък обля всичко около мен в хиляди искрящи цветове.

Интердиктът докосна гръдната ми кост. Тънкото като лазер острие в ръката му издълба горяща фигура над сърцето ми и пенливата есенция проникна под кожата ми и се вля в тялото ми. Всичко беше толкова нереално и възхитително, че болката загуби всякакво значение. Дланта на Интердикта отново ме докосна, сега намазана с лечебен мехлем, и кожата ми се събра отново над блестящия символ на концентрични слънца. Стори ми се, че съм се озовала в някакво друго пространство, в някаква по-голяма действителност. Сидония беше там — присъствието й в самия въздух беше толкова осезаемо, че го усетих, сякаш се намираше само на няколко сантиметра от мен и ме наблюдаваше.

Сидония — моята Дония — сега се беше превърнала в част от звезда, блестяща, ослепителна светлина, каквато беше за мен открай време. Тя озаряваше най-тъмните кътчета на душата ми дори когато се съмнявах, че изобщо имам душа; сега най-после се превърнах в част от същата светлина като нея самата.

„Благодаря ти, Дония“ — помислих си аз. В този миг изпитах към нея такава любов, че силата на това чувство сякаш разкъса душата ми. Тогава разбрах, че е намерила съдбата, която й е била отредена, и че един ден и аз ще отида при нея, защото съм човек.

Интердиктът отстъпи назад. Аз се изправих пред него като Немезида Империан, бъдещата императрица на галактика. Като човек. Тирус вече не стоеше уморено облегнат на стената, а ме гледаше и лицето му грееше от любов. И когато отвърнах на усмивката му, за първи път разбрах — просто разбрах, — че и моето лице е озарено от същото силно чувство, защото той се беше сетил да помоли Интердикта за това.

Току-що се бях преродила в човешкия род. Най-накрая намерих мястото си.