С. Дж. Кинкейд
Императрица (2)

1.

Някой ми беше дал отрова. Разбрах го още от първата глътка.

Този човек щеше да умре.

Огледах претъпканата приемна с надеждата да зърна обречения глупак, решил да отрови едно изчадие. Това не беше първото покушение срещу живота ми в напрегнатите дни след коронацията на Тирус. Младият Високопочитаем Остерлиц, който ме нападна неочаквано и се опита да ме прободе. Бях така озадачена, че изтърпях непохватните му опити в продължение на няколко секунди.

Стори ми се препоръчително да проявя дипломатичност, затова му дадох шанс.

— Веднага спрете — казах му, като отбягнах удара, а после и следващия опит.

Той само оголи зъби и се хвърли към мен. Заобиколих го и закачих глезена му с моя. Той загуби равновесие и падна. Изкрещя и се опита да се надигне, затова го ритнах по главата и му разбих черепа.

Изминаха няколко дни преди следващото покушение — от една фанатична нископоставена свещеничка. Тя издаде намеренията си, като изкрещя „Изчадие!“ секунда преди да се опита да ме дръпне към люка, за да хвърли и двете ни през него.

Изтръгнах се от хватката й, отблъснах я и я бутнах през отвора. Металните врати се затвориха след нея — очевидно беше заложила предварително някакъв автоматичен таймер — и аз срещнах погледа й в онази частица от секундата, преди вратата към космическото пространство да се отвори зад нея и да я изтласка в мрака.

Когато екзекутираха престъпниците чрез изстрелване в Космоса, наблюдателите трябваше да се обърнат с гръб и да отклонят погледа си — жест на преднамерено неуважение. Осъдените бяха недостойни дори някой да наблюдава смъртта им.

Сега обаче изпитах странното желание да наблюдавам как тази смела жена, която ме беше нападнала, се носи в космическото пространство. Тя беше видяла с очите си участта на Остерлиц, но въпреки това бе дръзнала да ме нападне пряко. Това беше най-малкото, което можех да направя за човек с такъв кураж. Много Високопочитаеми ме мразеха, много хелионисти ме презираха с всяка клетка на самомнителното си същество, но малцина имаха смелостта да превърнат омразата си в действие.

Хелионистите смятаха създанията като мен за подчовеци. Частицата „дан“ в имената ни означаваше, че сме по-нископоставени от тях. Да, но сега новият им император смяташе да се ожени за мен. Те щяха да са принудени да коленичат пред едно нечовешко създание. Пред изчадие.

Опитите за убийство не ме изненадаха — изненада ме това колко редки бяха. Само три покушения за десет дни? Струваше ми се донякъде разочароващо.

Усещането, че съм в опасност, ми беше познато и ме изпълваше с радост. То ме правеше по-съсредоточена, караше сърцето ми да бие по-бързо. Вдигнах бокала към устните си и погледът ми се плъзна по тълпата, защото моят кандидат-убиец положително беше достатъчно глупав да ме гледа как пия тази отрова.

Само след секунди обаче разбрах, че ме следят прекалено много очи и не мога да определя кои може да са на отровителя ми. Трябваше веднага да се сетя. Все пак сега, където и да отидех, ме наблюдаваха, проучваха, обсъждаха ме, даваха мнения.

— Никога ли не се уморяват да ме зяпат? — зачудих се аз първата нощ след коронацията, когато забелязах неестествения брой на втренчени в мен очи.

— Животът на хората с фамилия Домитриан просто е такъв — отговори Тирус.

И така да се върнем на убиеца ми. Кандидатите бяха безкрайно много. Тълпата, събрана тук за Деня на помилването, просто беше твърде гъста и нямаше как да разбера кой е искал да сложи край на живота ми. Прекалено много от хората, които ме наблюдаваха, навярно желаеха точно това.

Погледът ми обаче срещна познати очи. Тирус кимна към изхода в безмълвен знак, че трябва да се разделим с Високопочитаемите. Беше време за церемонията, която щяхме да прекараме с Излишните.

Кимнах, че съм разбрала. Денят на помилването щеше да се проведе в Голямата хелиосфера. Това беше важен празник в империята — един от малкото, целящи да удовлетворят Излишните, които живееха на планети, вместо управляващите Високопочитаеми, обитаващи Космоса.

В този ден Тирус щеше да се възползва от императорската привилегия да намали присъдите на няколко Излишни, които бяха приели хелионистката вяра. Отправих се към изхода, където знаех, че той ще ме чака. Спрях се, когато минах покрай група празнуващи, събрали се пред братовчедка му и нейния съпруг.

Винаги обръщах внимание кой се тълпи около Първата престолонаследница, Девини. Тя беше последната жива роднина на Тирус и бе наследница на трона. В моите очи Девини представляваше най-голямата заплаха за него. Мозъчните увреждания, които й бях нанесла, бяха нелечими, затова тя не можеше сама да крои заговори; други обаче можеха да я използват като марионетка. Ако зависеше от мен, щеше вече да е мъртва. Но решението беше на Тирус. Девини бе последният член на семейството му и аз я бях направила неспособна да мисли и действа. За него убийството й щеше да изглежда чудовищно.

А после…

Бавно, бавно осъзнах нещо: в ръката си държах инструмент за убийство, за който никой не можеше да ме обвини и не можеше да свърже с мен.

Взех решение. Приближих се към последната жива роднина на годеника си. Сянката ми се спусна над нея и замъгленият й поглед се плъзна към моя.

— Здравейте, Ваше височество. Харесват ли ви празненствата? — попитах мило и се извисих над нея.

Девини ме погледна и примигна тъпо, без да знае нито коя съм, нито какво я питам. С привидно нехайство оставих бокала си на масата, точно до нейния. Демонстративно разплетох прибраната си в сложна прическа, понастоящем червеникавокестенява коса и я подредих наново (нещо напълно излишно, след като механизмите за коса можеха да я подредят във всеки стил, но въпреки това много жени се суетяха за прическата си).

— Много ми беше приятно да си поговорим — обърнах се към Девини. — Трябва пак да си поприказваме.

Взех нейния бокал и оставих своя там. И всичко свърши толкова бързо, така лесно. Отправих се към Тирус за церемонията с надеждата, че в края й ще сме чули новината — потвърждението за смъртта на най-опасния му враг.

 

 

— Много си красива — прошепна ми Тирус, докато се приближавахме към хелиосферата.

— Знам — отговорих аз.

И двамата бяхме облекли рефлектиращи одежди от сребро, преплетено с ивици течен кристал. Аз бях избрала червеникавокестенява коса и по-мургав тен, но Тирус изглеждаше същият, както винаги — блед, с лунички тук-там, умни светли очи и руси вежди, извити под остър ъгъл, над които се спускаше разрошена червена коса.

Миг преди да влезем в Голямата хелиосфера, аз се поколебах. Не ми беше присъщо да съм нервна и всъщност не бях, не точно… Но знаех, че ще извърша нещо скверно: ще вляза в Голямата хелиосфера и ще заема почетно място по време на церемонията.

Тирус се досети какво си мисля. Наведе се по-близо към мен и понижи глас:

— Днес няма да има проблеми с фанатиците. Няма да излъчваме церемонията на живо, затова, ако се случат инциденти, можем да ги изрежем от записа. Пък и доведохме един свещеник специално за церемонията. Това е празник на Излишните, ето защо те са публиката. Ще са по-благосклонно настроени към нас.

Искаше да каже по-благосклонно настроени към мен.

Да, разбира се. До този момент Тирус много внимаваше за всеки свой ход, тъй като беше от хората, които мислят десет стъпки напред, преди да направят една. През последните седмици бавно ме въведе в обществения живот.

Първо разпространи в галактиката записи от драматичната сцена на коронацията, когато заяви любовта си към мен и ме прегърна пред всички, осъждайки баба си да загине на мое място. В записа затворническата ми дреха бе превърната в изящни, изискани парцали, а непигментираната ми коса — в грива от искрящо злато. Приличах не на изчадие, а на загубена принцеса от някоя приказка.

Предаването беше много ефективно в едно отношение: стовари — справедливо — върху Сигна цялата вина за смъртта на император Рандевалд.

Галактиката ме беше видяла само в тези сцени и те се оказаха достатъчни, за да накарат Излишните на техните планети из цялата империя да се зачудят коя ли може да съм, да се запитат какво ли е миналото ми, защо съм се появила в обществения живот. Тирус вярваше, че най-добрият начин да лиши една тайна от силата й е да я облее в блестяща светлина от желан от него ъгъл, да я изложи смело пред погледа на всички, вместо да я крие. След този първи образ продължи по курса си, като ме представи като своята бъдеща императрица — и изчадие — на първия си съвет.

Хиляди души се бяха стекли лично на Валор Новус, централния космически кораб в Хризантемиума, а останалата част от местата в Голямото светилище бяха заети от аватари на светлинни години разстояние. Това беше най-голямата зала в целия кораб и се използваше само по специални поводи, като например първото обръщение на нов император към най-могъщите хора в империята му.

Един от съюзниците на Тирус зададе предварително уговорения въпрос за мен и той даде подготвения отговор:

— Моята годеница ще бъде символ на новата ера, която ще започнем тук днес. Казва се Немезида дан Империан. Някои ще останат скандализирани, задето не възнамерявам да се оженя за жена от елита на тази империя. Нека бъдат! Нека бъдат, защото обичам Немезида повече от всяка друга. Тя е най-честната, смела и достойна кандидатка, която мога да си представя като императрица на тази галактика, и знам, че след време всички вие ще започнете да й се възхищавате така, както й се възхищавам аз.

Предварително се беше погрижил да намалят звука в някои сектори на залата, защото очакваше да избухне буря от възражения. Но повечето от онези, които по традиция възразяваха, не посмяха да направят нищо друго освен да изръкопляскат. При коронацията си Тирус беше взел неколцина хелионисти за заложници. Сега, когато беше обезвредил опасността, която представляваше баба му, възнамеряваше да ги освободи… ако роднините им в Сената му окажеха съдействие за предаването. Затова тези малобройни възражения бързо бяха заглушени, а звукът от съюзниците, на които Тирус можеше да разчита да ръкопляскат, беше увеличен.

Всички важни фигури в галактическата медия „Евридика“ бяха получили лични съобщения от императора. Той беше поздравил всяка една от тях и думите му включваха „кодиран език“, тоест заповедта публично да ме подкрепят най-ентусиазирано.

Преди някой да успее да зададе още въпроси, Тирус премина към частта за възвишените си надежди — как ще възстанови науката, за да обезвреди заплахата от лошото пространство. Този път нарочно заглуши сектора на Високопочитаемите, за да се чуе ликуването на Излишните. Това, че оповести двете си най-скандални намерения по едно и също време, раздели възмущението и го насочи в две посоки, точно както се надяваше.

А после като завършек на първата си реч пред Съвета, която бе изпратена с оглушителни овации, Тирус протегна ръка, хвана моята и ме придърпа към себе си, за да ме покаже в най-прекрасния ми вид. Вместо лишен от цветове албинос, какъвто бях, изглеждах изтъкана от наситени цветове — блеснала черна коса и бронзова кожа с блясък по скулите, в блестяща рокля от слоеве злато, които се спускаха един по един като буйна река.

Красива жена, а не изчадие. Така изглеждах.

Но това, което може да постигне илюзията, си има граници. Знаех го в сърцето си.

Сега ни предстоеше първото истинско изпитание — щяхме да разберем дали хората възприемат публичния ми образ така, както се надяваше Тирус. Сега, сред публика от Излишни, се надявахме те да бъдат изпълнени с прекалено голямо страхопочитание и радост, че присъстват на такова велико събитие, за да се занимават с това, каква съм аз — или по-точно какво съм аз.

Двамата с Тирус влязохме в Голямата хелиосфера. С изострено до болка внимание мислех за всяко трепване на миглите си, за всяко помръдване на мускулите. Сега, когато всички знаеха, че не съм човек, беше по-важно от всякога да приличам на такъв.

Тълпата в Голямата хелиосфера замлъкна, когато влязохме в свещената зала от диаманти и кристали. Всички паднаха на колене и притиснаха ръка към сърцето си в поздрав към императора.

— Станете — каза Тирус. Никога не ги караше да стоят на колене, както обичаше да прави покойният Рандевалд.

Минахме през разделеното на две море от тела и Тирус зърна Астра ну Амадор, притеснена млада свещеничка, която работеше за сенатор Фон Амадор.

Тирус кимна в мълчалива благодарност. Тя кимна и се усмихна в отговор. Беше достатъчно амбициозна, за да види, че ако ни направи впечатление, може да стане първосвещеник на мястото на Фустиан нан Домитриан. Тирус и Фустиан бяха скарани от церемонията насам, когато Фустиан отказа да ме благослови. На мястото на Астра Фустиан щеше да откаже да извърши днешната церемония в мое присъствие.

Сега, когато вдигнах поглед и огледах всичко наоколо, наистина забелязах силата на светлината, която нахлуваше през прозорците, макар че тя едва-едва затопли кожата ми. Хелиосферата беше проектирана така, че да я пречупва по хиляди начини за службите. Нямаше нужда от огледала, които да увеличават светлината на звездите, когато се намирахме толкова близо до червената звезда хипергигант — Хефест, за Ритуала на помилването.

Хефест блестеше, така огромен и ярък, че по-далечните и по-малките звезди в Космоса се губеха сред чернотата. Тълпата щеше да прилича само на силуети, очертани на огромния огнен език на неговата светлина, ако не беше блестящият пигмент, инжектиран под кожата на присъстващите, от който чертите им се открояваха в мрака. Не разпознах нито едно от лицата.

Застанахме сами в най-вътрешния кръг, докато свещеничката Астра поставяше свещени потири из цялата зала.

Затворниците Излишни мълчаливо се подредиха на опашка. В затвора те бяха приели хелионистката вяра и представляваха онази щастлива дузина, която щеше да получи помилване тази година като награда за покаянието си.

Ролята на Тирус в церемонията беше кратка — той пристъпи напред и мъжете и жените коленичиха пред него, оголвайки достойните си за съжаление глави, обръснати в знак на преданост към новата им вяра. Тирус изрече кратката реч на помилването. Оттук нататък нещата ги пое свещеничката.

Астра започна да се движи между новите вярващи и да им помага да се съблекат. После поведе всеки един за ръка към прозореца, за да го разположи под суровия поглед на свещения хипергигант. Голите мъже и жени се притиснаха към прозореца, разпериха ръце, пръсти, попиха светлината с всеки сантиметър от кожата си.

Тирус ме хвана за ръката, леко ме побутна и двамата отстъпихме назад и още по-назад, докато свещеничката бавно оправяше оптичните устройства, така че в залата да проникне още светлина от хипергиганта.

Тази светлина стана толкова ярка, че сякаш се заби в зениците ми. Потокът бяла светлина обгори очите ми и аз инстинктивно стрелнах ръката си нагоре да предпази лицето ми. През пелената, която сега се спускаше пред очите ми, чух шумолене — и други хора вдигаха ръце и правеха същото. А после пламна горещина — огромна, ужасна вълна от жега, която се блъсна във въздуха помежду ни, опари кожата ми и аз разбрах, че е прекалено силна.

Нещо не беше наред.

Помилваните мъже и жени се отдръпнаха от прозорците и черните им силуети се разкривиха. Ужасните им викове раздраха въздуха. Одеждата на свещеничката пламна, а от потирите с масло се издигнаха колони от горещина.

Възприех няколко неща наведнъж: пламъци, стотици тела около мен и само един изход.

Това беше смъртоносна клопка.