С. Дж. Кинкейд
Императрица (19)

18.

Каквото и друго да беше Интердиктът, той се оказа чудесно средство за предизвикване на масово безумие, както и идеален човешки щит по време на обратното ни пътуване през Свещения град към Хера. Свещениците, в това число и въоръжените, които изпълняваха ролята на инквизитори, не знаеха какво да правят с нас или на нас, докато го отнасяхме.

Без да обръщаме внимание на виковете, че вършим смъртен грях, и на заплахите от отлъчване, завлякохме отпуснатия стар — много, много стар — мъж на кораба си. После откъснахме буксирните кабели и излетяхме в Космоса.

Тирус активира едно медицинско ботче и започна да кръстосва стаята, в която Интердиктът лежеше в безсъзнание. Сърцето му биеше толкова трескаво, че го виждах през кожата на врата му.

— Това е най-смахнатото нещо, което съм правил в живота си.

Тирус беше прекарал половината си живот, преструвайки се на луд, така че това говореше много.

— Ако не подейства — рекох аз с равен глас, — ще използваме моя план. Ще обърнем кораба и ще го разведем да поразгледа.

Тирус кимна отсечено.

И тогава…

Стенание.

Медицинското ботче го събуждаше.

Забързах към Тирус, за да можем да се представим като обединен фронт в тази безумна тактика. Ортанион седна и замръзна, когато ни видя.

— Сияйни — каза хладно Тирус. — Добре дошли в открития Космос.

Интердиктът скочи на крака, огледа се наоколо и заломоти:

— Какво, в името на… Вие да не сте… Вие да не сте напълно луд? — попита той.

Тирус се усмихна накриво.

— И така са ме наричали.

— Смяташе да отвлечете мен? Това няма да ви донесе исканото! Това е престъпление срещу Живия космос! Всички хелионисти в тази галактика ще обърнат оръжията си срещу вас заради постъпката ви!

— Не и когато вие сте в обсега ни — отвърнах студено аз.

— Освен това няма да имат възможност — потвърди Тирус. Сега под напрежение той показваше само хладно, непоколебимо самообладание, сякаш водехме приятен разговор, а не извършвахме ужасно престъпление. — Не ви отвличаме с намерението да продължим да живеем, както преди. Вие, струва ми се, си мислите, че съм непостоянен и млад, че ако живея още двайсет години, нещо ще се промени. Е, добре, няма да чакам толкова дълго. Ако аз и Немезида не можем да бъдем заедно като човешки същества, тогава… Тогава ще потърсим заедно забвението. Както и вие.

Интердиктът пребледня.

— Какво правите?

— Моята братовчедка е обречена. Аз съм последният Домитриан. А вие… вие може би ще се окажете последният Интердикт. Ще изчезнем заедно. — Тирус вдигна рамене. — Или както искате да го наречете. Какво се случва с хората, хвърлени в черна дупка?

И последните капки цвят се отляха от лицето на Ортанион. Той се обърна със замах и се хвърли напред по-бързо, отколкото бих си помислила, че е способен да се движи. Стигна до прозореца и видя извивката на непрогледната чернота, към която се приближавахме.

Зад гърба му двамата с Тирус си разменихме напрегнат поглед. Надеждата ни беше да го ужасим достатъчно, за да ми даде човешки статут, а следователно и безмълвно съгласие Тирус да овладее скиптъра. Можехме да запишем това негово действие, а после да напуснем тази част на Космоса и да излъчим записа пред цялата галактика. Ако получех статут на човек, свещениците нямаше да имат основания да възразяват Тирус да контролира скиптъра. А когато по-късно някой свещеник излезеше от Свещения град с указа на Интердикта в ръка и заявеше, че Сияйният го е издал под принуда… е, нямаше да бъде трудно да пресечем пътя му и да го задържим. Щяхме да запазим истината в тайна дотогава, докато Тирус не получи контрол над скиптъра, а след това истината нямаше да има значение.

Нищо не можеше да ужаси един хелионист повече от окончателната смърт.

Да влети в черна дупка.

Изпитах задоволство, когато чух задавеното ахване на Ортанион, както и когато видях дивия ужас, изписан на лицето му.

— Обърнете! Трябва да ни обърнете!

— Няма — отсече Тирус, без да се трогва. И той като мен положително беше забелязал, че Хера се тресе около нас все по-силно и по-силно. Знаехме, че има една точка, отвъд която няма връщане назад — точката, след която дори светлината не можеше да се измъкне на свобода.

Надявахме се да ужасим Интердикта достатъчно много преди тази точка.

— Трябва да призная, че съм любопитен какво ще се случи, когато я достигнем — обърна се разговорливо Тирус към мен.

— Ще бъде много интересно — съгласих се аз.

— ГЛУПАЦИ ТАКИВА! — изкрещя Интердиктът и се втурна към нас. — Не знаете какво правите!

— Много добре знам какво правя! — изрева Тирус. — Няма да чакам двайсет години! За вас това време е съвсем кратко, но ние, останалите, не живеем по пет века!

— Нима си мислите… нима си мислите, че съм толкова стар? — изломоти Ортанион, местейки невярващ поглед от мен към Тирус и обратно. — Аз съм само на деветдесет и една!

— Глупости! — опровергах го аз. — Има ваша статуя — ваше абсолютно точно изображение — и тя носи вашето име. Тя е на половин век. И двамата сме я виждали в Хризантемиума.

— Да — изръмжа той, — наистина позирах за нея. Преди петстотин години — за вас. За мен са изминали само няколко десетилетия.

Погледнах към Тирус и се опитах да видя дали това му звучи логично. Той ме гледаше и правеше същото.

Ортанион се хвърли към прозореца с изглед към зловещата черна извивка и активира увеличителите, уголеми гледката веднъж, и още веднъж, и пак.

— Вижте! Просто погледнете тук. Виждате ли го? Виждате ли нещо там?

— Не — отговорих остро аз, защото се радвах на отлично зрение.

— Какъв късмет! — изхриптя Интердиктът. — Защото когато се приближим още до тази черна дупка, ще видите нещо: гробницата на император Амон фон Домитриан.

Тирус издаде някакъв невярващ звук.

— Не е възможно! — извиках аз. — От отлъчването му са минали векове!

— Да. За вас са минали векове. — Интердиктът прикова поглед в лицето на Тирус. — Но за Амон, който се намира толкова близо до това странно нещо? За него са минали само минути. Ако след хиляда години някой наблюдател зърне как Амон пада в черната дупка, за Амон ще е изминала само още една секунда. Времето не е константа. Разбирате ли? Гравитацията изкривява времето! Колкото повече се доближаваме до черната дупка, толкова по-бавно пълзим през съществуванието!

Лицето на Тирус стана мъртвешки бледо. Всички парченца се подредиха в главата му, както и в моята. Свещениците без възраст, безкрайно старият Интердикт, самата отдалеченост на Свещения град от всички нас, останалите…

Те буквално съществуваха в по-бавна времева рамка.

А сега и ние се намирахме в нея.

— О, всемогъщи звезди, не! — прошепна едва чуто Тирус и се хвърли към навигационното табло. Хера се обърна и се раздруса цялата, но аз не можех да намеря в чутото нито капка логика.

— Той си измисля всичко това — казах несигурно на Тирус. — Времето си е време. То не… Не може просто да се промени. Няма никаква логика.

Интердиктът ме изгледа смаяно.

— Да не би просто да си измисляте? — обърна се Тирус с надежда към Интердикта. — Кажете ми честно! Ще ни върна обратно при всички положения, заклевам се…

— Аз не измислям теорията на относителността! — изрева Интердиктът. — Аз не съм Алберт Айнщайн! Нима искате да ми кажете, че вие, Тирус — императорът, — не знаете основните закони на физиката?

— Откъде да ги знам? — извика Тирус. — Вие превърнахте изучаването на тези неща в светотатство! Откъде бих могъл да ги науча?

— Моите реформи не бяха предназначени за такива като вас! И изобщо не целяха да унищожат разбирането на най-основни науки! Исках да елиминирам само онези разрушителни технологии, които…

Интердиктът ненадейно млъкна и лицето му пребледня като на мъртвец.

„Не си е давал сметка — осъзнах аз. — Той никога не е искал да станем толкова невежи.“

Странно.

Преди, когато си мислех, че Интердиктът е искал да промени галактиката, да направи всички толкова необразовани, това ми се струваше вбесяващо.

Но да осъзная, че е бил също толкова недалновиден и несръчен като всички нас…

Това ми се стори далеч по-ужасяващо.