С. Дж. Кинкейд
Императрица (18)

17.

— Двайсет години! — повтори Тирус зашеметен.

Ортанион обаче не изглеждаше ни най-малко засрамен от нелепото, невъзможно условие, което ни беше поставил.

— След двайсет години ще изпълня тази молба.

Тирус погледна надолу към пода и една вена запулсира на слепоочието му.

— Защо просто не кажете „не“?

— Защото не ви отказвам — отговори Интердиктът така, сякаш наистина го вярваше, колкото и абсурдно да бе условието му. — Когато се върнете при мен двайсет години по-възрастен, ще знам, че това искане идва от император с опит. Тогава ще постъпя както иска от мен този император Тирус. Ще знам, че той напълно разбира последиците от искането си. Ще знам също така и че любовта помежду ви е достатъчно дълга и трайна, за да мога да направя правилния избор и за двама ви.

Тирус кимна кратко и отсечено.

— В такъв случай трябва да се върна към въпроса за…

— За скиптъра. Да. Който моите свещеници основателно отказват да ви дадат. Използвайте това време, за да насочите енергията си към спечелване на благоразположението им, и може да си променят мнението. Или пък можете да изчакате, но двайсет години…

Тирус се засмя невярващо.

— Един момент! Значи, пак след двайсет години ще ми дадете власт над скиптъра, просто в случай че дотогава не съм спечелил свещениците на своя страна? Сияйни, давате ли си сметка в каква опасност поставяте тази империя? Ако трябва да мобилизирам хиляди кораби за евакуация или за възстановителна работа при бедствия, няма да съм в състояние да го направя. Без ремонтни ботчета Хризантемиумът ще започне да се поврежда кораб по кораб, а без ботчета по сигурността…

— Това наистина е голямо предизвикателство. Такъв е животът на императорите. Знам го много добре.

— Наистина ли?

— Аз не стоя със скръстени ръце. От всички учени, които ще срещнете някога, аз навярно съм най-начетеният. Изразявам позиция в резултат на информирано мнение.

— Как е възможно? — не се съгласи Тирус. — Вие сте съвсем откъснат от останалата част от тази империя. Във всеки възможен смисъл.

— Точно тази позиция ми дава обективност, каквато вие не притежавате. Яснота на мисълта, каквато вие дори не осъзнавате, че нямате. Уверявам ви, двайсет години са съвсем кратък срок за чакане. На вас две десетилетия ви се струват безкрайни, защото сте много млад. Толкова млад, че дори не осъзнавате колко сте млад, и твърде неопитен, за да ми отправите такова дръзко искане. Кажете ми — посочи той с глава на една страна. — Какво виждате през този прозорец?

Тирус не погледна. На бузата му заигра един мускул.

— Черната дупка. Защо?

— Трябва да погледате доста по-дълго — каза Ортанион. — Това, което се намира там, не е само черната дупка. От време на време изпуска поток от енергия — квазар. Пулсарът е звезда, разкъсана от черната дупка, но квазарът — квазарът е това, което излиза от нея. Гледката е зашеметяваща. Знам, че е там, защото прекарвам много време в съзерцание на черната дупка, затова съм виждал ослепителното сияние на квазара… Но е необходимо време — време и внимание, и тогава може би ще го зърнете. По подобен начин моят опит ми дава проникновение, каквото вие нямате по простата причина, че сте млад. Аз просто съм живял по-дълго и съм видял повече от вас.

— Точно това е проблемът за всички ни в даден момент — възрази Тирус с остър тон. — Начинът да преодолееш своята неопитност е да се учиш, да четеш, да обсъждаш. Кажете ми какво си мислите, че пропускам, и ми дайте възможност да ви приведа своите доводи за това, дали го пропускам или не.

Интердиктът замислено сви устни.

— Много добре. Основното ми възражение е, че ме молите да дам човешки статут на едно създание. Цялата тази империя беше основана на вярата в чистотата на човешкия род, такъв, какъвто го е създала природата. Вие сте императорът, но ме молите за нещо, което подкопава тази фундаментална ценност, залегнала в основата на съществуването ни. Знаете ли защо в този момент се намираме много далеч от Земята?

— Нашите предци са я напуснали в търсене на по-чисти простори. Земята е била разрушена.

— Аха! Значи пропагандата е станала толкова ефективна, че дори и императорът й вярва — каза Ортанион с известно задоволство в гласа.

Тирус само се втренчи в него, също толкова объркан, колкото и аз.

— Ето каква е истинската история, онази, която Интердиктът, моят предшественик, вярваше, че трябва да остане скрита: Земята е напълно обитаема. Родната ни планета е цяла-целеничка и на нея все още живеят човешки същества. Или по-скоро може би живеят, ако не са решили да отидат някъде другаде.

Опитах се да проумея чутото и усетих как ме залива вълна на шок. А Тирус отвори и затвори уста. После попита:

— Те… всички те още съществуват? Някъде там, живи… значи живеят там?

— Да, първоначалните видове никога не са напускали Земята. Ние сме се откъснали. Причината, поради която сме се отделили и сега се намираме много далеч от Земята, е, че онези, които сме изоставили, са отблъснали светостта на човешкия род.

Олюлявайки се, Тирус направи крачка назад, и понеже не разполагаше със стол, се отпусна на перваза на прозореца.

— Значи съществуват две съвсем отделни човешки цивилизации — промълви той.

— О, най-малко две — потвърди Интердиктът. — Сигурно и повече. Аз обаче не бих ги нарекъл „човешки“. Вече не.

— Какво са направили? — попита тихо Тирус, запленен против волята си. — Какво чак толкова ужасно?

— Правили са това, което ние правим с разкрасителни ботчета. Това, което правим с ученето, с всички дейности, извършвани с цел самоподобряване: усъвършенствали са се. Не чрез генетични манипулации, както с вашата Немезида, защото, колкото и да е странно, за тях генното инженерство на хора винаги е било забранено. Не, те прибягнали до една много по-крайна форма на самоусъвършенстване — хибридизирали се с помощта на машини.

— Хибридизирали са се? Какво?… Не раз… — започна Тирус.

Интердиктът посочи към слепоочието си.

— Започнали да инсталират компютри в мозъка си, за да станат по-умни. После отишли още по-далеч. Бионични очи, крайници, мънички машини, които да подсилват имунната им система. Приели изкуственото. И нямам предвид по начина, по който ние бихме използвали медицинско ботче или ботче за разкрасяване. Това, което направили те, било еквивалентно на това, да имплантират под кожата си разкрасяващо ботче, да сложат медицинско ботче вместо ръка. Отстранили естественото и вкарали неестественото. Кажете ми, ако замените един неврон — една-единствена клетка в мозъка си — с нейно механизирано копие, все ще ли ще си бъдете вие?

Тирус не отговори.

Вместо това проговорих аз:

— Разбира се, че да.

— А! Ами ако замените пет? — попита Интердиктът. — Десет? Или сто? Хиляда? Един милион? Ако извадите всяко късче от мозъка си и му създадете копие по електронен път, а после замените самия себе си с това копие… Кажете ми, в кой момент вие преставате да бъдете вие? В кой момент се превръщате в нещо изцяло друго?

Нито Тирус, нито аз отговорихме. Такъв въпрос не можеше да има отговор.

Интердиктът разпери ръце.

— Ето това е причината ние да сме тук, а протохората — както бихме могли да ги наречем — все още са на Земята. Защото са се превърнали в нещо, което вече няма нищо общо с човешкото. В началото нашите предци били само двайсет хиляди души и са решили да сложат край на тези неестествени подобрения. Предприели смелото и опасно начинание да напуснат Земята и да дойдат тук и се отдали на задачата да се върнат към естественото си състояние. Наистина, без тези машинни мозъци, някои неща определено станали по-трудни. Буквално невъзможно е да копираш или да разбереш технология като тази тук — посочи той към помещението около нас — със стандартния човешки ум. За създаването на такива неща са необходими машинни хора.

За миг Тирус не помръдна, вперил изумен поглед в него. После рече със спокоен глас:

— Искате да кажете, че нито едно от тези неща не е създадено от нас.

— Всички те били създадени или още преди нашите предци да напуснат Земята, или от първото поколение, което се установило тук. Проектирани са много умно. Това, което виждате, са древни машини, които са се поправяли и поддържали една друга в продължение на хиляди години. Първото поколение знаело, че неговите потомци няма да притежават неговите интелектуални способности. Човешката интелигентност в естествено състояние си има граници.

Лицето на Тирус помръкна. Той сякаш се загледа вътре в себе си и аз разбрах какво се е сетил току-що. Толкова много от плановете му за бъдещето, свързани с поправянето на лошото пространство и възстановяването на науките зависеше от предположението, че можем отново да научим онова, което са знаели предците ни!

Интердиктът току-що бе заявил, че не е така.

— Нашите предци знаели, че се отказват от тези смайващи умове — продължи Ортанион, — и го сторили доброволно — за да спасят душите си. Затова трябва да уважаваме завета на тези двайсет хиляди основатели и да действаме така, както те биха желали. Тялото на империята е във ваши ръце, но душата му е в моите. Днес аз ще я защитя. След двайсет години, ако се върнете и ми отправите същото искане, ще му се подчиня. Сега тръгвайте и се възползвайте от гравитационния си прозорец. Вашият е съвсем кратък.

Тирус онемя. Бяхме подготвени за най-различни отговори, но не и за този.

Интердиктът обаче вече се отдалечаваше и аз не знаех какво да правя. Знаех само, че не мога да допусна това да се случи, не можех да го допусна…

Затова стоварих юмрука си върху тила на Интердикта и го повалих в безсъзнание, преди да може да излезе.

— Немезида! — възкликна Тирус, а Интердиктът рухна.

— Какво? — попитах аз. — Той отказа да ни съдейства. Помисли малко: толкова време е живял тук, в това прекрасно място, откъснат от всичко. Хайде да го качим на Хера и да го накараме да види в какво състояние е галактиката.

Тирус отвори и затвори уста на няколко пъти. Аз вече бях повалила Интердикта; Тирус не можеше да върне времето назад и да промени това.

— Може и да не сме машинни хора — каза той почти като на себе си, — но можем да опитаме. Няма да му позволим да ни попречи да се опитаме да си възвърнем загубеното.

Той погледна към прозореца и очите му се изпълниха с пакостлив блясък.

— Ще го качим на Хера, но… Сещам се за една друга дестинация. Тя ще проговори на нашия Сияен Интердикт по начин, който няма да забрави никога.

После се приближи към мен и ме привлече към себе си в сурова, безмилостна целувка. Ухилихме се дивашки един на друг и аз останах електризирана от всички възможности, които се разкриваха пред мен.

А после двамата заедно отвлякохме най-светия човек в цялата империя.