С. Дж. Кинкейд
Императрица (16)

15.

Когато буксирните кабели ни придърпаха към това, което трябваше да е Свещеният град, ми се стори, че сънувам: пред мен се извисяваше масивно, голямо колкото луна образувание от чист диамант, изпъстрено със знаците на преднамерени промени от човешка ръка там, където образуванието беше превърнато в място за живеене. През повърхността от полиран кристал видяхме въртене на различни самостоятелни атмосфери и ограждения за растения и добитък. През естествените пукнатини на диаманта течаха потоци вода и други течности… Някои прозорци бяха матови, а зад други можех да видя силуети, които се движеха срещу светлината.

Пулсарът не спираше да припламва и приемните стълбове на Свещения град поглъщаха енергията. От тях се излъчваха фрагментирани дъги, пулсираха и навлизаха в ореола от звезден прах, който обгръщаше цялата тази система.

Хера се движеше надолу, теглена към блестящ хангар от назъбени скъпоценни камъни с пурпурен цвят. Когато влязохме, зад нас се затвори гранитна врата.

Минутите се нижеха една след друга в агонизиращо напрежение, докато чакахме външният хангар да се херметизира. Извън кораба се разнесе пронизително пиукане — казваше ни, че е безопасно да слезем.

За миг и двамата се поколебахме. За всеки случай си бяхме приготвили космически костюми. Без да казвам на Тирус, се запитах дали ще е по-безопасно да взема оръжие, или това може да се окаже опасна провокация за хора, които бяха далеч по-многобройни от мен, хора, чието доброжелателство исках да спечеля…

След малко обаче изчурулика аларма, която ни предупреждаваше, че някой е проникнал в преддверието отвън. Двамата с Тирус се спогледахме и забързахме по коридора да пресрещнем натрапника.

Из коридора се разнесе весел глас:

— Здравейте, приятели мои!

С Тирус завихме зад един ъгъл и видяхме нисък набит мъж, който с интерес оглеждаше стените. Беше плешив като Излишен.

— Вие ли сте… Интердиктът? — попита Тирус несигурно.

Непознатият се разсмя.

— Не, разбира се! И да, знам, знам какъв е карантинният протокол, но никога досега не съм виждал такъв кораб. Исках само да надникна вътре, обаче… — Той се огледа наоколо, а ние продължихме да го наблюдаваме смаяно. — Май е най-обикновен бригаден кораб — просто е затворен в астероид. Но конструкцията е прекрасна. Много впечатляваща.

Двамата с Тирус се спогледахме.

— До мен стои императорът на вашата галактика — обърнах се аз към мъжа.

Макар и със закъснение, Тирус все пак си спомни да измъкне скиптъра от ножницата на кръста си и го вдигна, за да го види непознатият. После ме стрелна с поглед, който ми каза, че няма нужда да се възмущавам от негово име.

Мъжът се стресна.

— Значи вие сте царстващият Домитриан? О! Извинете ме. Помислих си, че… Тя…

Да, моята външност наистина се отличаваше със симетричността на онези, които се възползват от услугите на ботчета за разкрасяване, за разлика от външността на Тирус.

— Аз съм Тирус фон Домитриан — представи се Тирус. — Нашата лепта чака в товарното отделение.

— Ще я приберем, уверявам ви. Аз съм свещеник, затова мога да ви водя. — Той отново ни огледа от главата до петите. — Е, добре, елате, Ваше величество.

Последвахме го замаяни, като подминахме няколко Благородни, които чакаха отвън.

— Носят лепта — каза свещеникът и посочи към кораба зад гърба си.

Благородните забързаха покрай нас. Тирус ме стисна здраво за ръка, когато стигнахме до един метален кръг, опасващ коридора, който водеше към останалата част от Свещения град. От кръга излезе зелена светлина и започна да ни проверява за патогени.

Свещеникът шаваше, пристъпваше от крак на крак и най-накрая не можа да се сдържи.

— Вижте, сигурен съм, че сте дошли тук по важни дела. Последния път, при идването на Амон… Е, тогава проявих известна тактичност. Но сега просто не мога да устоя.

— Какво? — не разбра Тирус.

Свещеникът се ухили широко.

— Как се справят Пътниците от Ръката на горгоната? Разкажете ми.

Тирус го изгледа смаяно.

— Няма нужда да ми описвате всичко година по година. Така ще ни трябва цяла вечност.

— Кои… Пътниците ли? — повтори Тирус.

Усмивката на свещеника се стопи.

— От астросблъсъка. Не ми казвайте, че вече няма отбор от Ръката на горгоната?

Тирус изломоти нещо неразбрано и млъкна.

— Значи няма отбор от Ръката на горгоната?

— Изобщо няма лига — отговори Тирус. — Няма Лига на астросблъсъка, откакто Ганекс нареди след всеки мач да екзекутират отбора, който е загубил. Свещенико, от триста години нямаме никаква спортна лига от такъв мащаб.

Лицето на свещеника помръкна и изведнъж стана сериозно, сякаш току-що му бяхме съобщили, че родният му свят е бил унищожен.

— Много… много съм разочарован да го чуя. С нетърпение очаквах някога да разбера как вървят нещата.

Проверката приключи, вратите се отвориха и вече можехме да влезем на цялостната територия на Свещения град.

— Тръгвайте — каза свещеникът.

Докосна някакъв бутон и подът под нас се надигна. Един панел се отдели и ни понесе във въздуха. Двамата с Тирус се хванахме един за друг, докато се носехме по коридори, които блестяха и трептяха от светлината на пулсара отвън.

— Немезида — каза тихо Тирус, — този човек е на над триста години.

— Как е възможно? — удивих се аз.

Нищо у него не издаваше фалшива младост. Дори с цялостна подмяна и нов растеж на органите никой не можеше да живее толкова дълго. В един момент човешките организми просто се изчерпваха.

Тирус поклати глава. Сега погледът му беше прикован в панела под нас, напрегнат и внимателен, защото бяхме толкова високо и се движехме толкова бързо, че ако по някаква причина паднехме, и двамата можехме да си счупим врата.

Вместо това панелът кацна пред една врата и Тирус слезе с треперещи крака, макар че посегна назад да ми помогне да запазя равновесие. Аз бях по-стабилна, но му позволих да направи този жест. Освен това се погрижих да мина през вратата преди него, просто в случай че ни дебне някаква опасност. Озовахме се в зрителска ложа, която гледаше към огромно помещение от кристал и диаманти, подобно на куполовидна бална зала.

Гравитацията в ложата беше идеална, но когато протегнах ръка навън, за да проверя какво ще стане, пръстите ми ми се сториха съвсем леки, сякаш се носеха нагоре. Бързо прибрах ръката си.

— Гравитацията е нулева.

— Не сме дошли за развлечения — каза Тирус и се огледа наоколо.

Въздухът се изпълни с тихо жужене и в ложата ни плавно влетя дълго, плоско обслужващо ботче с форма на диск.

— Моля, съобщете какво предпочитате за освежаване.

— Искаме да говорим с Интердикта — каза Тирус.

— Не разбирам това искане. Моля, съобщете какво предпочитате за освежаване.

— Вода! — тросна се Тирус.

— Виж колко много постигнахме — обърнах се аз съм него. — Нищо няма да ни стане, ако изтърпим едно представление.

Той въздъхна. Кимна. Тръшна се на едната седалка.

Докато заемах другата, забелязах, че в позата му няма нищо непринудено. Ботчето се върна с вода и учудващо скромен избор от плодове — поне така предположих, докато Тирус не захапа ябълката си и не отдръпна глава.

— В нея има нещо. Наркотик, който ми е непознат — каза той.

Протегнах ръка. Нямаше да е учтиво да хвърли ябълката, но знаех, че иска мисълта му да е ясна. Ябълката щеше да премине през моя организъм, без да ми окаже никакво въздействие. Тирус ми се усмихна с обич и ми позволи да я взема. Затова я изядох аз. И докато я дъвчех, една от насрещните ложи грейна в ярка светлина, като екран от звездна светлина, зад който се очертаваше силуетът на един-единствен мъж.

Не можех да видя никакви подробности от външността му, но почувствах, че ни наблюдава.

— Това сигурно е той — прошепна Тирус.

Не обърнахме внимание на другите обслужващи ботчета, които влязоха в ложата и ни предложиха различни вещества, изискани ястия и още плодове с наркотици, защото вече не желаехме да се доверим на нито едно от тях.

Тирус погледна към Интердикта. Знаех, че Интердиктът също ни гледа. На сцената на куполовидната зала се появиха изпълнителите, окичени с ултравиолетови пера. Светлините наоколо угаснаха, за да гледаме единствено сиянието на сцената. Мъжете и жените с пера се впуснаха в танц с тема класическа басня, чието действие се развиваше на старата Земя.

— Това свещеници ли са? Благородни? — попитах аз шепнешком.

— Набожните хелионисти посвещават целия си живот на този танц — отговори Тирус, очевидно разпознал първите акорди на музиката. — Това е „Кралското жертвоприношение“.

Спомних си името. Това беше спектакъл, който навремето показваха на коронацията на всеки император. Тирус го забрани въпреки възраженията на баба си. Поуката на този балет беше колко е важно да се подчиняваш на властниците, защото главните герои бяха птички, които научиха, че кралят ще устройва пиршество, и полетяха към замъка му, за да се предложат сами за пая.

Всички освен една — бунтовна, сръдлива птичка, която се измъква. Разбира се, поантата се състои в това, че кралят остава толкова трогнат от жертвоготовността на птичките, че вместо да ги убие, ги възнаграждава с трохи от своята трапеза.

Бунтовната птичка, от друга страна, е преследвана от хищници в гората и накрая тези хищници я убиват — истинско жертвоприношение, при което танцьорът, играещ жертвата, бива заклан за удоволствие на императора. Понякога затворници, осъдени на смърт, играеха ролята на Жертвата — закачаха на ръцете и краката им автоматизирани гравитационни пръстени, за да направляват движенията им в танца. Често обаче се случваше някой особено набожен хелионист доброволно да изпълни ролята на Жертвата след години на подготовка.

— Имах причина да забраня да се играе този балет. Няма да седя и да го гледам — каза тихо Тирус и прикова поглед в екрана от слънчева светлина, зад който беше седнал самият Интердикт. — Дали да не отидем да се представим?

Той стана и когато разбрах какво мисли да прави, аз последвах примера му. Покатерихме се на ръба на нашата ложа и се хвърлихме напред. Усетих как гравитацията изчезва и ми се стори, че всяка клетка в тялото ми става безтегловна. Прелетяхме право покрай удивените танцьори.

Музиката спря, а танцьорите така се смаяха, че спряха да подскачат. Това беше последният ми поглед към тях, преди двамата с Тирус да се блъснем право в екрана от топла слънчева светлина, да продължим нататък и да се озовем в стая с обикновена гравитация, в която се стоварихме на пода.

Един мъж вече се беше изправил на крака — свещеник, ако се съдеше по рефлектиращите му одежди. Погледнах го в очите и разбрах, че пред мен стои Интердиктът.

Интердиктът — същият човек, когото изобразяваше кристалната статуя.

Застинах от шок. Тирус се съвзе първи, дръпна ме надолу и двамата паднахме на колене.

— Сияйни Интердикте — промълви той, без да спира да поглежда нагоре към Интердикта, макар че трябваше да гледа към пода, защото очевидно и той я беше забелязал. Приликата.

Свещеникът отпреди малко трябваше да е на над триста години.

Но този човек? Това беше Ортанион. Беше на над петстотин. Над… петстотин… години.

Как бе възможно? Клонинг ли беше? Или може би холограма?

За един дълъг миг Интердиктът Ортанион остана загледан надолу към нас. Можех да се закълна, че е развеселен.

После проговори с иронично-шеговит остър глас:

— Виж ти, император Тирус! Вие наистина умеете да правите впечатление. Толкова ли скучно ви се стори представлението, че не можахте да го изтърпите?

— Н-не — заекна Тирус. Заекна! Никога досега не бях го чувала да заеква. — Аз просто… Вие сте…

Вратата на ложата се отвори и вътре се втурнаха група възмутени свещеници, но Ортанион им махна да се отдръпнат с нехайната лекота на човек, който отдавна упражнява абсолютна власт във владението си.

— В абсолютна безопасност съм — каза Ортанион. — Младият император нямаше търпение да се запознае с мен. Свободни сте.

Тирус ги проследи с поглед как излизат.

— Простете ми за дързостта, Сияйни — каза той след това, наведе бързо глава и притисна протегнатата ръка на Интердикта първо към едната, а после и към другата си буза. Облиза устните си. — Но аз… Аз вече съм гледал „Кралското жертвоприношение“ и не бих желал да има жертвоприношение в моя чест.

— Аха. Разбирам. — Интердиктът хвана Тирус за брадичката и повдигна главата му. Усмихна се. — Дете мое, не се притеснявай заради това жертвоприношение. То дори не е в твоя чест, а в моя. — Той махна небрежно с ръка. — Довършете го.

Танцьорите в куполовидната зала връхлетяха Жертвата, камите им описаха дъга надолу и във въздуха се разлетяха огромни мехури кръв като разцъфнала роза.