С. Дж. Кинкейд
Императрица (15)

14.

Всички знаеха откъде произлиза хелионистката религия. Саролвана била пламенна поддръжничка на стара религия и решила да потърси Земята, за да направи поклонение. Повечето от онези, които тръгвали натам, не се завръщали.

Саролвана се върнала, но не била открила Земята.

Вместо това се натъкнала на Транссатурновата система и на място, което не приличало на никое друго — вълшебно царство, изтъкано от звездна светлина. Предаността й към старата вяра изчезнала, когато самият Жив космос й дал нови инструкции по време на уединението й. Тя се върнала в младите колонии, откъдето била дошла — само за да открие, че всички, с които се била разделила някога, отдавна били умрели, а тя била станала вечно млада. Била на над триста години, но изглеждала на не повече от двайсет и пет.

Саролвана започнала да говори за Живия космос и отначало събрала само шепа последователи. Затова се опитала да докаже истинността на думите си и се заклела пред тези последователи, че ще ги напусне и ще се върне тогава, когато много остареят. После отново отишла във владението от звездна светлина. Изминали десетилетия и много от последователите й се обезверили.

Но после тя се върнала, също толкова млада, колкото била при заминаването си… А всички те били стари.

Това не била фалшива младост. Била истинска. Саролвана била благословена от божествения Космос и когато хората видели с очите си, че е станала безсмъртна, броят на последователите й се умножил. Някои от тях обаче задавали въпроси, на които Саролвана не можела да отговори по начин, разбираем за тях, затова тя започнала да им дава различни вещества, за да отвори съзнанието им, да им даде прозрението, с което я било удостоило небесното владение. Повлияното от химическите вещества и от нейния красив плътен глас съзнание можело да бъде просветено.

Съвременниците на този „култ към звездите“ му се присмивали. Твърдели, че това е претекст за младите хора да използват наркотици; съчинили „научни“ обяснения за безсмъртието на Саролвана. Създали закони специално за да ограничат разпространението на този култ, затова Саролвана събрала най-преданите си последователи и ги отвела във владението от звездна светлина. И тогава, благословени с безсмъртие също като нея, тези апостоли се завърнали, все още млади, и заварили правнуците си на същата възраст като тях. Така разпространили вярата още повече.

И все пак имало хора, които се съмнявали. Те били толкова много, че при последното, съдбоносно идване на този говорител за съществуването на Живия космос се събрала разгневена тълпа, която я сграбчила. Хората заявили, че един истински, съзнаващ, чувстващ Космос положително няма да убие свой верен съюзник. И я запратили в една звезда, като очаквали тя да я изгори.

Но въпреки всичко Саролвана не загинала — не и истински. Мъжът, който станал първият Интердикт, преодолял отчаянието си и чул, че тя му говори, защото със смъртта си Саролвана се била сляла с пулса на Живия космос, както трябва да сторят всички праведни хелионисти, и от нейно име Интердиктът се преместил да живее за постоянно в Свещения град, където започнал да обучава все повече и повече свещеници. Изпращал ги във всички краища на галактиката и те разпространявали истинската вяра. Хелионистите разполагали с предимство, каквото нямал никой друг: безсмъртието, способността да съществуват в продължителността на безброй човешки животи, докато другите остарявали и умирали. И така истината на Саролвана се разпространила и сега вярата в звездите властваше над звездите.

Изминали векове, преди този Интердикт на свой ред да се сблъска със звезда, но след него дошла неговата наследница, а след нея — нейният наследник. Сега Интердиктът беше Ортанион, чиято масивна кристална статуя се бе извисила над главата ми в Полусянка, и ако можеше да се вярва на хелионистките учения, той ръководеше хелионистите вече от половин хилядолетие от резиденцията си в Свещения град.

Това просто не беше в границите на човешките възможности.

И все пак… скоро двамата с Тирус щяхме сами да разберем каква е истината. По един или друг начин.

 

 

Тъй като беше възможно това рисковано начинание да се провали с гръм и трясък, двамата с Тирус обмислихме всички възможности. Имаше само един човек, който по никакъв начин не участваше в политиката на Хризантемиума и изпитваше достатъчна враждебност към Пасус на лична основа, за да бъде обективен наблюдател.

— Какво е това? — попита Невени, когато й дадох електронния документ.

— Просто се застраховаме. Ако измине месец и още не сме се върнали — казах й аз, — ще се отключи от само себе си и ще можеш да видиш какво пише вътре — къде сме отишли аз и Тирус, какво сме смятали да направим. Не мога да ти кажа нищо повече.

Невени щеше да види документа само ако нещо ужасно се объркаше и двамата загинехме. В такъв случай луминарите щяха първи да получат това знание и можеха да го употребят в своя полза.

Междувременно останалата част на галактиката изобщо нямаше да страда от факта, че двамата с Тирус ще отсъстваме ден-два, а най-близките му съветници щяха да решат, че си е взел неочаквана почивка и се е усамотил с мен някъде в спокойната пустош на Лумина, без да проявява необходимата загриженост за огнения вихър, който се надигаше в империята.

Той нямаше да бъде първият император Домитриан, склонен към подобна ексцентричност.

— Това е резултатът от системата, в която тронът се предава по наследство, а не по заслуги — казваше понякога Тирус. Ако всичко минеше по план, щяхме да се върнем много преди смъртта на Девини и щяхме да разполагаме с коза, от който се нуждаехме, за да заставим свещениците да ни дадат скиптъра. Тогава нямаше да има значение дали Девини ще умре, а Пасус ще се озове притиснат до стената и ще започне да нанася безумни, отчаяни удари. Тирус щеше да има превъзхождаща сила на своя страна.

Ако нещата не минеха по план, Девини пак щеше да загине. Аз и Тирус щяхме да изчезнем в Транссатурновата система, както бяха изчезнали толкова много поклонници в миналото, и нямаше да остане Домитриан, който да овладее скиптъра. Това щеше да наложи цялостна промяна в самата структура на империята — промяна, която можеше да се окаже или да не се окаже положителна.

И, разбира се, съществуваше и още една, трета, съмнителна възможност: че ние двамата ще се окажем единствените хора освен свещениците, които виждат Свещения град и Интердикта от векове насам.

Тепърва щяхме да видим.

Нямаше да имаме време да се насладим на петте дни в хиперпространството на път към Транссатурновата система. За всеки случай събрахме лепта за Интердикта — ако се окажеше, че Тирус греши и по някакъв начин наистина се озовем в Свещения град. Лептата беше оскъдна — подправки, скъпоценни камъни (някои от които откъртихме направо от стената на Хера), произведения на изкуството и дори някои от книгите на Тирус.

Докато се носехме през хиперпространството, не спирах да обръщам поглед към лицето на Тирус. На него бе изписано онова изражение, което показваше, че се съмнява, съмнява се в себе си, пак и пак.

— Престани! — заповядах му.

Той сбърчи чело.

— Аз нищо не правя.

— Мислиш прекалено усилено — отсякох. — Виждам. Престани! Вече взехме решение. Хайде най-напред да го доведем докрай и после да се тревожим.

— После да се тревожим? Ти искаш невъзможното! — отговори той, но протегна ръце, придърпа ме в скута си и облегна брадичка на рамото ми. — Накарай ме да мисля за нещо друго.

Никога досега не бях говорила заради самото говорене, но сега, докато си мислех за Интердикта, разказах на Тирус за отдавнашните думи на Сидония — че всички ние сме само звезден прах, от който са се оформили същества със съзнание. И веднага щом заговорих за нея, от устата ми се заизлива поток от думи за най-различни случки. Тирус продължи да ме слуша.

— Свещеникът й каза, че у мен няма божествена искрица, но тя, която му вярваше за всичко друго, не му повярва за това. Така и не го прие. Аз й казах, че не съм като нея. Толкова пъти й казах!

Тирус се наведе и притисна устни към голото ми рамо.

— Била е изключителен човек.

Очите ми се насълзиха. В гърлото ми заседна буца. Сидония наистина беше такава.

— Мисля, че ще поискам от свещениците нещо повече, а не само скиптъра — реши Тирус. — Искам да те признаят за човек.

Дъхът ми секна. Вперих удивен поглед в него.

— Нима е възможно?

— Това е юридически и духовен статут. Аз съм законът, така че трябва само да уредим духовната част. Аз не се съмнявам, че си човек, Сидония също не се е съмнявала, а ти самата със сигурност знаеш каква си. — Той протегна ръка и нежно приглади назад падналата над очите ми коса. — Или поне би трябвало да го знаеш. Ще го направим!

Струваше ми се невъзможно. Невъзможно!

Да, но доскоро всичко, което се случи с нас, изглеждаше невъзможно, винаги е било невъзможно… Кой можеше да каже какво още ни предстои?

 

 

Когато излязохме от хиперпространството, Тирус застана до прозореца в командното помещение на Хера. И тогава го зърнахме в далечината — грамадна маса от чиста, ослепителна светлина: звезди, струпани толкова нагъсто, сякаш ги свързваше нещо по-могъщо дори от звезда супергигант.

Космосът около нас се промени и вместо към тъмнина започнахме да се приближаваме към ярка блестяща светлина, разляна в потоци, които наподобяваха бушуващи реки, течащи през Космоса. Спокойното поклащане на Хера се превърна в силно отривисто друсане, когато се озовахме в лапите на гравитацията.

Тирус се втурна към навигационното табло. Хера беше проектиран да се направлява сам, но гравитацията тук… Не беше нормална.

— Какви са тези тънки ивици светлина? — попитах аз.

— Нямам… нямам представа. Хайде да спрем за малко тук.

Кимнах, но той вече беше подал команда за спиране…

Хера продължи напред и се разтресе още по-силно. Тирус подаде команда да се дръпне назад… но корабът не спря. Тирус скочи на крака, пристъпи към прозореца, потърка брадичката си и бързо започна да мисли, загледан в тези блестящи ленти от светлина.

И замръзна.

— Да ме порази супернова дано! — прошепна едва чуто той. — Звезди. Немезида, това са звезди!

— Какво? Звезди?!…

— Нещо ги е разкъсало. Това са горящи потоци водород. Това представлява тази гравитация. Гравитацията… А ние ще влезем право в нея. Трябва да обърнем!

Той се хвърли обратно към навигационната конзола. Никога не го бях виждала да се движи толкова бързо, дори когато спринтираше с всички сили. Сърцето ми заблъска диво, докато Тирус удряше по конзолата и нареждаше на Хера да ни оттласне назад с цялата си мощ.

Космическият кораб обаче не отговаряше така, както би трябвало. Друсането продължи и накрая можех да го чуя, чувах напрежението на камък, готов да се разцепи.

В стомаха ми се сви ледена топка.

„Ако се опитаме да се изтръгнем от такава сила, ще загинем“ — прокънтя в главата ми студен, ужасен глас.

Сега Тирус беше поел контрол над навигацията на кораба. А аз се мъчех да запазя равновесие, вперила поглед в гърба му, приведен над конзолата. Корабът не беше изпълнил нареждането му автоматично, затова Тирус се опитваше да заобиколи автоматичния контрол… Тези команди, вкарани в компютъра далеч преди да се родят много от предшествениците му, от хора, които са знаели за Космоса, технологиите и науките повече, отколкото всеки днес.

Тирус беше невероятно умен и изобретателен и може би точно в това бе слабостта му — защото понякога вярваше прекалено много в собствените си способности. Например сега. И в хаоса, който дрънчеше и се опъваше до скъсване около нас, докато корабът фучеше напред, а той се мъчеше да го обърне назад, аз разбрах, че всеки момент ще загинем. Тирус не можеше да ни измъкне от поле с такава сила, но този кораб беше машина, замислена с неподражаем ум. Трябваше да му се доверим.

Затова не се замислих повече. Не започнах да се обяснявам.

Хвърлих се напред, сграбчих Тирус и го откъснах от конзолата, като го съборих по гръб. Стоварих ръка върху автоматичната навигация, завъртях се със замах и му препречих пътя, когато той пак се стрелна към таблото. Корабът се разтресе и ние и двамата се озовахме на пода. Не можех да чуя какво ми крещи, но го задържах прикован на пода там, в тази светлина, която се надигаше и спускаше на бурни тласъци и чезнеше…

Отвъд прозореца към нас фучеше блестяща връв от пламтяща светлина, но точно преди да ни удари, Тирус изведнъж спря да се бори и се претърколи върху мен… Оглушителният тътен около нас се стопи, а тресенето се превърна във вибриране. Сините очи на Тирус се отвориха и се приковаха в моите.

„Разбираш ли?“ — помислих си аз, вдигнах ръка и го погалих по бузата. На челото му бяха избили капки пот.

Единственото, което можехме да направим, беше да се доверим на съдбата и технологиите. Нямаше време да обяснявам, а Тирус щеше да отхвърли всяко предложение да направи подобно нещо… да остане на заден план. И тогава щеше да убие и двама ни.

За известно време останахме на пода, вкопчени един в друг. Чакахме мига, в който щяхме да разберем, че решението ми се е оказало ужасна грешка. Но Хера се приспособи към движението в посоката, в която ни тласнаха потоците гравитация, и започна да подбира пътя си между ивиците унищожени звезди. Нито за миг обаче не се насочи право към сърцето на огромните облаци горящ водород, които се точеха от системата на конци като извадени черва.

— Сигурно се случва точно това — прошепна Тирус. — Ето защо толкова много хора никога не се завръщат. Един по-слаб кораб от този, командван от някого, който не е така решителен като теб…

Такъв кораб щеше вече да е на парчета. На мястото на Хера Тигрис, с цялата си красота и разкош, сега щеше да се рее из тази система на отломки.

— Как се сети за това? — попита ме Тирус.

— Когато поемаш удар, не напрягаш мускулите си — отговорих аз. — Завърташ се с инерцията му.

Помежду ни се надигна някакво странно чувство. Корабът дрънчеше наоколо ни, а ние бяхме вперили очи един в друг. Бях проумяла някои неща за Тирус, без да се замислям съзнателно за тях, и едно от тях беше следното: той изпитваше потребност да знае, че контролира всяка ситуация. Знаех, че това може да се определи като невроза — нещо съвсем естествено за човек, който имаше склонност да става маниак на тема контрол, прикован в капана на живот, в който самото му оцеляване зависеше от способността му да се нагажда към прищевките на опасните си роднини.

Тирус просто беше такъв.

Физически аз бях много по-силна от него, освен това можех да вземам решения вместо него, когато пожелая… Това ставаше очевидно само когато се намирахме в опасност, а тогава обикновено не разполагахме с момент на спокойствие непосредствено след преминаването й. Сега обаче току-що бял взела това решение вместо него и мигът беше отминал. Той се надигна и стисна облегалката на един стол.

— Нямаше време да ти обясня — промълвих аз. — Съжалявам.

— Ти спаси и твоя, и моя живот, Немезида. Имаш чудесна преценка.

И всеки полъх на нещо странно просто се стопи. Насочихме вниманието си към прозореца и останахме загледани в Космоса часове наред, докато се носехме през водородните потоци. Най-накрая Хера ни прекара отвъд потоците светлина. Тогава видяхме какво предизвиква тези свирепи гравитационни потоци в Транссатурновата система: крива от непрогледен мрак. Цялата светлина наоколо се състоеше от звезди или от останки от звезди и всички те бяха изменени в безкраен мрак.

В душата ми се надигна дълбока тръпка. Знаех какво виждат очите ми.

— Това е черна дупка — промълви Тирус.

По гръбнака ми пробяга студена тръпка. Черните дупки се отличаваха с толкова силна гравитация, че светлината дори не можеше да се измъкне от отвора й. Затова всички тези звезди се намираха толкова близо една до друга. Черната дупка ги притегляше.

Тирус разпери пръсти и притисна длан към прозореца. Кръглата непробиваема чернота ставаше все по-голяма и по-голяма.

— Тирус, тя притегля ли ни към себе си?

— Изобщо не сме близо до отвора й. Струва ми се, че навлизаме в някаква широка орбита. — За секунда погледът му се стрелна към мен. — Тук е умрял Амон.

Погледнах към профила му.

— След отлъчването му?

Тирус кимна.

— Това е наказанието. Изстрелват те жив в черна дупка, за да те разкъса.

След смъртта на вярващите хелионисти ги изстрелваха в някоя звезда. Така мъртвите се сливаха с пулса на Живия космос и щяха да приемат нова форма — такава, каквото пожелае Космосът. Черната дупка обаче беше нещо съвсем друго.

Тирус забарабани по прозореца с пръсти — пръст след пръст, пръст след пръст.

— Щом Амон е бил изстрелян в тази черна дупка, значи е трябвало някой да извърши това изстрелване. Интердиктът. Мисля, че намерихме отговора, който търсим. Свещеният град наистина съществува.

Някакъв проблясък привлече погледа ни. В горната част на полезрението ни запулсира някаква ярка светлина, изчезна, пак се появи и пак изчезна. Тирус се облегна на прозореца и я погледна с известно удивление, докато тя осветяваше светлите му мигли и тъмночервената коса, а после се наклони назад, за да мога и аз да видя.

— Мисля… мисля, че това се нарича пулсар? Излъчва се от някоя от звездите, привлечени в черната дупка… — и той млъкна.

Защото светлината на пулсара докосна един астероид, който на свой ред заизлъчва светлини около себе си като мрежа и колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно виждахме, че тази светлина оформя огромна лента в пространството — изкуствена лента. А астероидите не бяха чисти астероиди, а късчета от блестящи диаманти и на тях бяха кацнали машини като скорпиони, готови да ужилят.

Тялото ми се стегна, а Тирус рязко си пое въздух… Но никакви оръжия не изстреляха залпове към нас.

— Сигурно сме близо — едва успя да изрече той, докато се движехме между толкова много оръдия, далеч повече от тези в Хризантемиума. Тази лента от светлина не спираше да припламва между тях… „Енергиен източник“ — осъзнах аз.

Ненадейно корабът се разтресе силно.

Сърцето ми започна да бие трескаво, но Тирус ме погали по ръката и погледна нагоре.

— Буксирни кабели?

Заслушах се, чух познатия им тътен и се усмихнах на Тирус.

— Да.

В очите му просветнаха въодушевление и ужас. Той ме стисна за раменете, без да издава звук — само ме гледаше, сякаш искаше да каже: „Успяхме!“ А аз посегнах нагоре и стиснах ръцете му. Въодушевлението направи хватката ми толкова силна, че той потръпна и аз я разхлабих.

— Значи няма да можем да изнудим свещениците.

— Не. Но можем да направим нещо още по-добро — отговори Тирус и съсредоточи поглед, изпълнен с очакване. — Можем да ги заобиколим и да се обърнем към самия Интердикт.

Аз му се ухилих в отговор.

И в този миг разбрах, че сме на път сами да изковем съдбата си. Тирус ме вдигна и ме привлече към себе си за изгаряща целувка, като мъж, който едва се е спасил от удавяне и сега вдишва в дробовете си самия живот. Аз отвърнах на целувката му със същата лудешка енергия, защото в този момент бях сигурна: за нас нямаше нищо невъзможно.