С. Дж. Кинкейд
Императрица (14)

13.

Единственият звук в хелиосферата идваше от трескавото учестено дишане на Гладик. Не помръдваше, но беше ужасѐн. Когато дойдох, изглеждаше спокоен, но сега, когато течаха последните минути, дишането му стана накъсано, а тялото му видимо се разтрепери. Седях зад него, готова да скоча, ако изпадне в паника, ако побегне. Плъзнах ленив поглед из хелиосферата и прецених всички оръжия, които Гладик можеше да сграбчи и да използва срещу мен. Най-добрата възможност беше този потир с горящо масло.

Каквото и да направеше, щях да го надвия и убия, но очаквах да се бори.

Той обаче не се опита да се съпротивлява.

— Няма ли поне да се опиташ да избягаш? — зачудих се аз. — Или да окажеш съпротива?

— Няма смисъл.

— Разбира се, че няма, но с теб така или иначе е свършено. Аз на твое място щях да се опитам.

От гърдите му се изтръгна треперлива въздишка и аз видях, че в потира догарят последните капки масло.

— Знам, че така се прави. За баща ми открай време съм разочарование. Няма да скърби дълго. Аз… не те обвинявам. Нито теб, нито императора. Не се чувствай виновна.

— Няма — отговорих озадачена.

Пред нас черното полунощно небе изсветля до наситено пурпурно. По хоризонта пропълзя блестяща оранжева ивица. До този миг погледът ми беше прикован в гърба на Гладик, но тази гледка привлече вниманието ми. Тъмното пурпурно избледня и заблестя, а ръбът му се обагри с облаци от неимоверно ярко розово и оранжево, а златистооранжевите сенки над планините запълзяха напред и позлатиха целите им грамади.

Пред очите ми изплува звезда — така, както навярно са я виждали древните хора. Всички дървета между нас и хоризонта, всички тези върхове сякаш засияха, а планините придобиха плътност и форма навсякъде, където ги озареше тази искряща звездна светлина.

Планетите бяха задушни, мръсни и гъмжащи от вируси и микроорганизми; небесата им — безпомощни за всяка истинска заплаха, идваща от космоса, а обитателите им бяха толкова беззащитни, без да го съзнават. Напомних си всичко това и все пак някаква примитивна част от мен, може би нещо човешко, останало неотстранено от генетичния ми код, накара кожата ми да настръхне по вълшебен начин, когато зърнах тази звезда през атмосферата. Това беше гледката, която трябваше да остане в очите на Гладик, докато го убивам. Сега беше мигът да нанеса удара си.

Мускулите ми дори нямаше да помръднат видимо.

Ако Гладик не умреше сега, Тирус щеше да изглежда слаб. Щеше да стане ясно, че блъфира, и отсега нататък всички винаги щяха да смятат, че блъфира, затова беше по-добре да убия Гладик, отколкото да се спра и по-късно да се изправя срещу още противници.

Гладик се беше разтреперил. Знаеше, че всеки момент, всеки момент… Маслото в потира до него беше догоряло.

Той се беше примирил с това, което трябваше да сторя. Такива бяха правилата в нашата вселена, така се действаше. Такава беше нашата империя, системата, редът. Тирус искаше да промени толкова много неща в нея, но основните положения на живота и смъртта щяха да останат същите. Това бяха връзката, която съществуваше между двама влюбени, връзката между родител и дете — могъщи оръжия, които трябваше да се използват в мигове като сегашните. Атън се беше съюзил с Пасус, макар да знаеше, че синът му е в наши ръце. Знаеше, че се отказва от живота на Гладик. Не биваше да му спестяваме тази последица от действията му.

— Всемогъщи звезди, какво чакаш? — попита Гладик и ненадейно избухна в плач и зарови глава в ръцете си.

Безшумно се изправих, зарових ръка в косата му, дръпнах главата му назад и оголих гърлото му. Само един бърз разрез. Бях го правила толкова пъти.

И все пак за своя изненада отново погледнах навън, защото когато бях обгърната във вечен мрак и звездите изглеждаха толкова далечни, ми беше трудно да проумея всичко… да разбера какви незначителни създания сме всички ние. Обзе ме странна меланхолия, сякаш за секунда бях отстъпила назад, далеч от досегашния си поглед, и бях зърнала нещо, което никога преди не бях забелязвала. Колко кратък бе животът ни! На фона на вселената той изглеждаше съвсем незначителен. Досега смятах, че атмосферата е нещо задушаващо, но сега я зърнах в цялото й богатство. Стори ми се странно как някога съм приемала за даденост, че изгледът от тази гледна точка няма никакво значение.

Единственото, което бях виждала през първите години от живота си, бяха силовото поле около мен и стените на кошарите. Никога не зърнах небето и може би всичко това е било преднамерено. То изостряше фокуса на изчадията като острие, стесняваше възприятията им, докато накрая единственото истинско нещо оставаше биенето на сърцето в гърдите ми, което изискваше да сложа край на биенето на сърцето на противника…

И тук спрях да мисля.

Сега бях нещо повече от това. Не бях ли? Наистина ли беше необходимо да го убия? Наистина ли нямах друг избор?

„Искаш от мен да спра да лъжа“, беше ми казал Тирус. „А аз искам от теб да спреш да ми даваш причини да лъжа.“

Причини да лъже. Като например да намеря Гладик, за да сторя необходимото — от страх, че Тирус може да не иска да го направи. Истината беше, че и аз не исках. Не и това безобидно момче, което нямах причина да мразя. Тирус не беше глупак. Ако се наложеше, щеше да се предпази. Знаех го. Откакто загубих Дония, ме движеше единствено ужасът, че може отново да изпитам тази болка. Това ме направи сляпа за истината: Тирус беше оцелял години наред преди мен, освен това беше убивал, за да се защити.

Нямаше нужда да се превръщам в негово острие, а не желаех да бъда негово изчадие.

Вместо това щях да бъда императрица.

Пуснах тъмната коса на Гладик и погалих с палец скалпа, който допреди секунда дърпах — друго успокоение не можех да му предложа.

— Няма да те убия. Махай се оттук!

Гладик вдигна към мен големите си зелени очи.

— Махай се! — повторих аз.

Той отвори и затвори уста и пристъпи колебливо, сякаш чакаше да си променя мнението, да разкрия, че си правя някаква жестока шега. А после загуби смелост и хукна. Стъпките му затрополиха по стъпалата и ми се стори, че се препъва от бързане.

Само след секунди по стъпалата затрополиха нови стъпки, само че нагоре. Невени надникна в хелиосферата и аз срещнах объркания й поглед.

— Ъъъ, само проверявах. Помислих си…

Той беше излязъл от хелиосферата, а аз не бях. На устните ми трепна усмивка.

— Помисли си, че Гладик Атън може би ме е надвил?

— Да. Колко глупаво!

— Дония беше толкова нежна и мила. Никога не е наранила и муха, но дори и тя щеше да се справи с Гладик с лекота. Заведи го на някое място, на което може да служи като човешки щит за тази планета. На мен не ми трябва.

— Разбира се.

Тя се обърна и тръгна към вратата. В този миг осъзнах, че Невени действително е решила да провери дали съм добре.

Както би постъпила една истинска приятелка.

— И още нещо! — провикнах се след нея.

Тя се обърна и езикът ми сякаш натежа в устата.

— Благодаря, че дойде да провериш.

Невени изглеждаше озадачена, но просто се усмихна. Ако знаеше какво имам предвид, щеше да помисли, че е глупаво да му придавам такава важност. Аз обаче знаех, че тя има много приятели. Аз нямах.

 

 

Излязох от хелиосферата и отново усетих онази миризма на цветя и този път я познах. Жасмин. Любимият аромат на Сидония. Той все още витаеше във въздуха, когато ме съпроводиха при Тирус; императорът припряно беше повикал онези от придружаващите го сенатори, които не ни бяха изменили.

Бяха стояли будни цяла нощ, направлявайки опита да си върнем Девини.

Безуспешно.

Тя беше в ръцете на Пасус и скоро щеше да загине.

— Ако са тръгнали към Хризантемиума, имат преднина — измърмори Тирус, загледан в карта на всички територии на империята. Забелязах, че образуват плитка буква U от звезди от едната страна. Картата се завъртя и на няколко места в Космоса щръкнаха няколко пункта с неправилна форма, предимно от централната фокусна точка на това U. — И така ние ще се разположим тук. Ще използваме техническите ботчета и ще поправим корабите един по един. Лумина е наш верен съюзник, както и могъща планета с добри защити. Ако излезем в коридорите към шестзвездната система, ще е лесно да ни устроят засада. И искам да изпратим съобщение до нашите съюзници в Хризантемиума: ако някои други хелионисти или дори опортюнисти искат да преминат на страната на враговете ни, да ги оставят.

В залата се надигна неодобрително мърморене.

— Да ги оставят! — повтори Тирус, облегна се на прозореца и се загледа в обагрената в пурпурно повърхност на Лумина. — Искам да видя кой ще премине към Пасус. Как се казваше? „Нека всички отрови, които се таят в тинята, изплуват!“^[1] Нека ги оставим да изплуват! Още сега!

Съветниците му се спогледаха несигурно. Може би се питаха дали все пак не са подкрепили един луд.

Погледът на Тирус не пропускаше нищо. Той се обърна към тях:

— В момента не съм свободен да ви обясня откъде идва тази моя… увереност, но съм сигурен, че този разрив ще бъде краткотраен. И когато настъпи краят му, всички вие ще получите значителни награди.

Възможността за подкуп ги накара да се усмихнат, доволни от перспективата. В края на краищата само по себе си доверието струваше твърде малко.

Тирус изчака да излязат, преди да впери замислен поглед в тази плитка U-образна група от звезди. На Лумина се намирахме по-близо до точката, която стърчеше от центъра на това U, и Тирус го увеличи, за да разгледа системите, разположени най-близо до нас. Големи сиви точки показваха зони с лошо пространство, а онези огромни отрязъци от Космоса, в които просто не можеше да се пътува поради гравитация, радиация и отломки, бяха осветени в пурпурно. Коридорът от годно за обитаване пространство между тези зони беше съвсем тесен.

Откъснах поглед от картата и погледнах Тирус.

— Трябва да поспиш — предложих му аз.

Той беше притиснал пръсти до устните си.

— Още не.

Помръдна ръката си и намали мащаба. По картата преминаха още от тези пурпурни зони, а после още повече, докато накрая U-то се стопи от погледа ми, невидимо сред огромна въртяща се спирала звезден прах.

Веднъж Тирус ми беше казал, че терминът „галактическа империя“ е малко преувеличен. Сега стомахът ми се сви. Загледах се шокирана, онемяла от смайване, защото… Това ли беше тя? Това необятно, привидно безкрайно космическо пространство под контрола на Тирус се побираше в този мъничък сектор на картата, като тънка нишка сред тези ивици наситена радиация, горещина и опасност?

Ненадейно тази толкова велика империя ми се стори съвсем мъничка… И тогава осъзнах колко безкрайно уязвима е позицията ни.

— Докато умре, ще минат седмици, ако не и повече, но дори тогава…

— Но дори тогава разривът ще си остане. Да, знам — увери ме Тирус и преплете пръстите си, загледан във въртенето на тази галактика. — Точно затова не предприемам действия. Веднага щом повдигна пръст, за да си отмъстя, ще предизвикам истинска враждебност. Вендети. Най-добрият курс, който мога да предприема, е да запазя самообладание, сякаш сме напълно неуязвими — и ако останем тук, наистина ще сме такива, — а после да предложа на съюзниците му възможност да заслужат прошката ми… Не искам след смъртта й някой от тях да сметне, че се е вкарал в безнадеждна ситуация. Ще поискам подкупи, за да забравя това — а звездите виждат, че държавната съкровищница наистина се нуждае от тези средства.

— Ами Пасус?

— Той е изключението. Всички те ще го знаят.

После отново увеличи мащаба на позицията ни на картата, сбърчи чело и започна да обръща образа, сякаш изучаваше Космоса около нас от всички страни. С усукване на ръцете премести образа към една бяла зона, която ми приличаше на грозд от стотици звезди, съединени една с друга. Те оформяха най-близката граница от мъртво пространство, отделящо империята от каквото друго съществуваше в безкрая.

— Винаги ми се е струвало интересно — измърмори Тирус, — че Лумина, която най-упорито от всички планети държи на какви ли не стари вярвания, се намира най-близо до Транссатурновата система, светилището на хелионистите.

Звездната система на Свещения град. Там, където живееше Интердиктът.

— Мислиш ли, че наистина съществува? — попита Тирус. — Имам предвид Интердикта.

Не отговорих. Само по инстинкт. Това беше нещо, което никой не изричаше на глас. Нещо, в което никой не се съмняваше.

— Първото, което направих, след като се възкачих на трона — каза ми Тирус, — беше да погледна в класифицираните ни данни. Исках да знам дали Интердиктът е истински. И дали наистина съществуват извънземни същества, надарени с разум, разбира се. Нали все се носят такива слухове.

— Не може да съществуват — възразих аз. Имаше много растителни и животински форми на живот, които така и не се бяха развили на Земята, имаше и много по-прости. — Не може да съществува нищо, подобно на нас.

— Установих, че обитаемата зона на тази галактика, в която се намираме, буквално е обкръжена от места, които ще изпържат корабите ни и ще ни убият веднага щом я напуснем. Ако там навън съществува нещо друго, ние сме откъснати от него. — Той се усмихна унило, сякаш се чувстваше глупаво дори да говори за това. — Но Амон и децата му са били пленени и затворени в Свещения град и когато тези деца се върнали, заявили, че Интердиктът наистина съществува. Да, но… Да, но ако просто са повторили стария мит? Ако е истински, защо не го виждаме? На всеки няколко десетилетия един свещеник се появява от нищото със заповед или с искане за една или друга лепта. Свещениците искат да повярваме, че същият Интердикт, Ортанион, все още живее там, в Свещения град. Да, но е невъзможно който и да било да съществува толкова дълго време. Дори с медицински ботчета. Защо е тази липса на показност? Защо не идва лично?

— Звучиш така, сякаш имаш теория.

— Мисля, че децата на Амон са живеели в ужас, че може да ги сполети съдбата на баща им, и затова са излъгали. Мисля, че свещениците са измислили този човек и са принудили хората да вярват в него, като са белязали всички, които са се съмнявали, с епитета „богохулници“.

— Не бих го изключила.

Неочаквано Тирус изключи образа.

— Немезида, мисля, че трябва да отидем там.

Изгледах го смаяна. Повторих:

— Да отидем там ли? В… в Транссатурновата система?

— Да — потвърди Тирус и ми се усмихна дръзко. — Само на няколко дни път през хиперпространството сме. Все още разполагаме с най-мощния космически кораб в арсенала си — Хера — и той е в идеална форма за пътуване.

— Толкова много поклонници се опитват да стигнат дотам и никога не се връщат!

— Има две възможности — отсъди Тирус. — Първата: намерили са Интердикта и са останали там. Втората: не са намерили Интердикта и някой не е искал да се върнат тук и да го признаят.

Тази втора възможност… Беше наистина зловеща. Но, о, колко логична беше!

— Хера не е някакъв слаб кораб, който лесно могат да унищожат от засада — продължи Тирус с пламнали очи. — А ако някой се опита… Само ще ни даде още доказателства, които после можем да използваме. Ако, както подозирам, Интердиктът е измислица на тези свещеници, тогава заплахата да ги разобличим ще ги направи много сговорчиви и покорни на желанията ни, не мислиш ли?

Застанах зад него, сложих ръце на раменете му и се загледах в тази проекция на галактиката. Пътуването щеше да ни отнеме не повече от няколко дни и да… да, това посещение щеше да ни донесе неизмерими ползи.

— Кога тръгваме?