С. Дж. Кинкейд
Императрица (13)

12.

Главата ми се проясни, макар че ми се виеше свят при всяко помръдване. Опитах се да стана, но не можах. Напипах късове гранит, усетих, че нещо смазва крака ми. С яростен вик се извъртях, извих торса си, разбутах тежестта над нас, докато накрая тя се изтърколи настрана, а после се напънах с всички сили и най-накрая ни освободих. Над главите ни видях ивица ярка светлина от прожектори — спасителни дронове, които веднага се насочиха към нас. На небето изгряваше една от луните на Лумина.

Коленичих до Тирус, разтърсих го.

— Тирус!

Но не можех да чуя дори собствения си глас.

Той отвори очи. Отначало погледът му беше нефокусиран, скоро обаче се прикова в мен. Беше жив.

Ушите ми забучаха. Двамата едва успяхме да се хванем за ръце, преди небето да се изпълни с ботчета. Луминарският отряд за спешно реагиране разчисти останалите отломки и оплетените жици и така ни отвори пътека да се измъкнем.

Едно медицинско ботче се понесе към нас и се зае първо с Тирус, а после и с мен… и неистовият тътен в ушите ми заглъхна. После, все още опърпани и зашеметени от избавлението си, се озовахме във въздуха, вдигнати от един от спасителните дронове, който ни остави на сигурно място. Сега небето се беше обагрило в пурпурно.

Аз огледах изпитателно Тирус, а той — мен. Целият беше покрит с прах. На бузата му зееше черен разрез, от който капеше кръв. Сините му очи се мъчеха да се фокусират, успяха и палецът му се плъзна по брадичката ми.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах. Мислех си за Девини.

Или беше мъртва, или се намираше в ръцете на Пасус. И в единия, и в другия случай той съвсем скоро щеше да остане без булка.

— Знам, че не искаше нещата да се развият така — обърнах се към Тирус. — Но трябваше да им я дам. Иначе нямаше да си тръгнат.

Това беше цена, която бях готова да платя. За да спася нашия живот, на драго сърце щях да пожертвам Девини. Нека умре, ако това ще ни спаси!

— Трябва да се опитам да я върна.

— Знам.

Можеше да се опита. Не го спрях, когато той се надигна на крака и леко залитна.

— Не го очаквах — призна ми Тирус с дрезгав глас. — Всъщност не. Очаквах го… но не толкова скоро. Не.

Очевидно едва сега проумя цялата сериозност на случилото се и това го потресе.

— Ще се справим. Хайде, започвай! Направи това, което трябва. Аз съм добре.

Той кимна несигурно. Слугите и служителите на рода Домитриан вече бяха стигнали до нас. Тирус се отдалечи, а аз махнах на онези, които се грижеха за мен и се опитваха да избършат пръстта от лицето и ръцете ми, да се отдалечат. Вдигнах поглед към блестящото пурпурно небе, сега толкова ярко, че ме заболяха очите. Можех ли да го предвидя? Всички преговори, които водеше Пасус, винаги ли са били неискрени, или…

Не бях очаквала, че ще нанесе удар толкова скоро, толкова решително. И това трябваше да го предвидя.

 

 

Тирус разполагаше с малко повече от осемстотин минути, за да си върне Девини. Според луминарите това беше времето, необходимо на един кораб, за да стигне от тяхната планета до точка, от която можеше безопасно да се прехвърли в хиперпространството. Ако искахме да я спасим, трябваше да я отвлечем обратно, преди да е стигнала дотам, в противен случай с нея беше свършено.

Пасус не беше действал сам. Беше събрал предани хелионисти, които му оказаха съдействие. Сенатор Фон Локлейт, която ни бе придружила до Лумина с Желязно сърце, насочи кораба си срещу другите и започна да стреля напосоки срещу всички космически кораби на фамилията Домитриан, които се намираха в орбита, преди да излети далеч от обсега на оръдията им.

А сенатор Фон Атън очевидно беше решил, че може да създаде още деца, защото направи същото… и остави след себе си диря от автоматични мини, които се изстрелваха към всички кораби, опитващи се да го подгонят.

В резултат всички кораби освен здравата могъща астероидна Хера имаха нужда от поправка.

Някой външен наблюдател би си помислил, че Тирус се е натъпкал с нещо успокояващо, докато новините продължаваха да пристигат една след друга. Малко по малко неговата империя се изплъзваше от контрола му, заформяше се фракция около Пасус и бъдещата му съпруга Девини Домитриан. Този наблюдател обаче не можеше да чуе беззвучното цъкане на часовника, отмерващ часовете, които оставаха до края на живота й, готов да унищожи плановете на Пасус за гражданска война още в зародиш.

Не казах на Тирус нито дума за това, което знаех, че трябва да последва.

Една дребна русокоса жена, сенатор Фон Уолстръм, обаче го стори.

— Какво ще правим с момчето на Атън?

— С Гладик ли? — попита Тирус. — Не. Няма да го екзекутираме. Не… още.

Погледнах към гърба на Тирус. Той се надяваше времето да му помогне да разреши проблема. Аз обаче знаех със сигурност: Гладик трябваше да бъде убит, при това сега, веднага, като непосредствен отговор на измяната на баща му. Всичко друго би означавало империята да сметне Тирус за слаб и безобиден. А тогава никой нямаше да се стресне от заплахите му.

Свързах се с Невени.

— Къде държат Гладик?

Тя се поколеба, преди да ми отговори:

— Тук, при мен, Немезида. Аз… — Тя хвърли поглед през рамо. Гладик навярно беше в къщата с нея. Невени понижи глас и заговори шепнешком: — Мисля, че разбира ситуацията. Знае какво трябва да последва. — По лицето й премина гняв. — Баща му просто го остави в ръцете на смъртта.

Да, така изглеждаше.

Но на мен се падаше да се погрижа наистина да стане така.

Докато Тирус надзираваше отдалеч преследването на кораба Колос на сенатор Фон Пасус, аз тихо се измъкнах от надзора на луминарите, прикрепени към мен.

На тази планета почти нямаше хелионисти, затова единствената хелиосфера се намираше близо до столичния град, но извън него. Представляваше малка, жалка сграда, вдигната на подпори, та изгледът от нея поне малко да наподобява необятните простори, които човек можеше да зърне от някоя хелиосфера в Космоса. Лунната орбита се движеше бързо и вече беше залязла… и не бяха изгрели нито слънцето, нито следващата луна. Наистина беше нощ.

Невени лежеше просната на стъпалата, които водеха към хелиосферата.

Бързо се огледах наоколо.

— Невени, само ти ли го пазиш?

— Това е Гладик — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. Почувствах тежестта на погледа й в мрака. — Значи наистина ще го направиш. Наистина чисто и просто ще го убиеш.

— Имаше още дузина заложници и те не са роднини на Високопочитаеми, които току-що са ни предали. Можете да минете с един по-малко.

— Знам, просто… Ти познаваш Гладик. — Момичето, което познаваше само маската ми, което едва започваше да вижда каква съм всъщност, ме гледаше умолително.

Извадих кама — достатъчно остра, за да направи смъртта му бърза.

— Трябва да покажем, че сме сериозни. Баща му ни предаде и премина на страната на Пасус. Той избра тази участ за сина си, не аз.

За миг Невени не отговори. Във въздуха се разнасяше някакъв мирис — нещо сладко и благоуханно, което усетих въпреки зловонието на улиците на Лумина.

— Странно колко лесно забравям, че ти не си момичето, което познавах някога — прошепна Невени. — Мисля, че точно затова ти се ядосах толкова. Защото не забелязах това, което е било пред очите ми. Точно аз, повече от всички други, трябваше да забележа.

Този аромат, този сладък аромат, някакво цвете… Не можех да спра да мисля за него.

— Аз не съм жестока, Невени. И няма да изпитам удоволствие, докато го правя. Ако не го убием, не само че Тирус ще изглежда като слабак, неспособен да изпълни собствените си заплахи, а и твоите хора ще загубят всяко предимство, което им носи присъствието на заложниците, защото всички ще се усъмнят и във вас. Трябва да ми благодариш. Не да ме осъждаш.

— Не те осъждам — каза тя с беззвучен глас. — Знам какво се случи днес. Пасус открито нападна императора. Той е предател. Всичките му владения са конфискувани. Включително Лумина.

Кимнах. Включително Лумина.

— Която Тирус ще освободи.

— Сигурна съм, че вече я е освободил. Той няма да ви бъде враг. Но това не означава, че други хора, които разполагат с власт, няма да започнат да кроят заговори срещу вашата планета. Ще се борят да не получите независимост. — Вдигнах камата. — Ето как ще я получите.

Невени ме погледна в очите.

— Тогава би ли предпочела да го убия аз?

Думите ме изненадаха, но когато я погледнах изпитателно, се почувствах сигурна, че ако я помоля, ще го направи. За Лумина тя беше готова да извърши убийство. Поклатих глава.

— Аз съм много добра.

Заизкачвах се по стъпалата с нож в ръка. Когато стигнах до най-горното стъпало, заварих Гладик Атън седнал на пода в най-далечния край на тъмната стъклена стая. Беше запалил потир с масло, за да изтръгне от него трепкащо пламъче златиста светлина. Не помръдна, макар че със сигурност ме беше чул да влизам. Косата му почти се бе освободила от обичайните златни ленти и той изглеждаше невероятно нежен на фона на гледката, която се разкриваше пред него: претъпканите луминарски сгради, а отвъд тях, голата земя, която се разстилаше нататък и все по-нататък, преди да се издигне в черни хълмове.

Не, не хълмове. Хълмовете бяха малки.

Планини.

— Знам защо си дошла — промълви Гладик с треперещ глас. — Моля те, може ли… Ако нямаш нищо против, може ли да изчакаме двайсет минути?

— Защо двайсет минути?

Той рязко се обърна, изненадан, че чува моя глас.

— Сидо… Немезида?

Кимнах. Навремето Гладик се беше увлякъл по мен, защото ме смяташе за Сидония. Тогава се опитах да се престоря, че се интересувам от него, докато се преструвах на нея. Но после видях какъв хленчещ слабак е и го отблъснах. Той не беше достоен за нея.

Сега тръгнах към него и той прикова поглед в изкривения ми нос, сякаш ръстът ми не беше достатъчен да издаде коя съм. Малко родени по естествен път жени бяха високи колкото мен. Гладик отправи бърз поглед към острието в ръката ми, преглътна с усилие и отклони очите си.

— След двайсет минути слънцето ще започне да изгрява. Атмосферата тук е прекалено плътна и звездите не се виждат, дори нощем. Но мога да се взирам в една звезда, когато ти… когато загина.

— Ще почакам.

Седнах зад Гладик с острие в ръка и зачаках да минат двайсетте минути, преди да го убия.