С. Дж. Кинкейд
Императрица (12)

11.

Двете с Невени останахме в тъмната шахта и изчакахме, докато възцарилата се тишина продължи цяла минута, преди да пропълзим обратно по хлъзгавата метална повърхност и да се върнем там, откъдето бяхме тръгнали.

— Ти дали… — започнах и млъкнах.

— Какво?

— Просто… Ти разбираш от такива неща повече от мен. Как мислиш, добре ли мина?

За един дълъг миг Невени не каза нищо.

— Мисля, че ако този брак се осъществи, Тирус трябва да проверява всяка своя хапка за отрова.

— Разбира се.

— Не знам, Немезида! — засмя се тя немощно. — Никога досега не съм си имала работа с галактически политики. Радвам се, че никога няма да ми се наложи. — Подмина изхода.

Завъртях се на обратно и видях как Невени опипва металната шахта. След секунда намери пантата. Металното отделение се изпълни със светлина и Невени надзърна надолу.

— Мисля, че не можем да скочим оттук. Много е високо.

— Не е — отвърнах, хвърлих се надолу и се приземих меко на пода. Протегнах ръце. — Имай ми доверие?

— Ъъъ… Сигурна ли си, че можеш да ме хванеш?

— Да — отговорих и когато тя все пак се поколеба, добавих: — Няма да допусна да си строшиш краката, обещавам. Ти май не разбираш колко съм силна.

— Има само един начин да разбера — измърмори Невени и се пусна, а аз я хванах без усилия и я сложих да стъпи на пода.

За миг двете останахме загледани една в друга, преди тя да попита:

— Гладна ли си?

Кимнах, изненадана от въпроса.

— Ела. Ще те науча да ядеш печена змия. Отвратителна е.

— Защо тогава я ядете?

— Защото е много приятно отвратителна.

Тя се обърна и тръгна, просто предполагайки, че ще я последвам, така както някога в Хризантемиума винаги ходехме заедно по нови места. През тялото ми премина неочаквана тръпка на удоволствие… Затова я последвах.

 

 

Печената змия наистина беше отвратителна. До мига, в който престана да бъде.

Описах ястието на Тирус вечерта, докато ни водеха към стаята, в която щяхме да прекараме нощта.

— Най-напред изяждаш торбичката с отрова — обясних му, когато влизахме вътре. — Опитах се да хапна от змията без нея, само че имаше вкус на гума. Отровата е още по-ужасна, но след като я изядеш, останалата част от змията става съвсем различна.

Тирус беше много придирчив по отношение на храната. В името на дипломатичността опитваше всичко, което му предложеха, но всяка сутрин ядеше абсолютно същата закуска, обядът му като цяло също беше едно от три постоянни ястия. Страдаше от няколко леки неврози, като например потребността винаги да седи с гръб към стената или да пробягва четен брой километри при тренировките. Трябваше да вдига тежести в серии, които се делят на десет, и ако някой го прекъснеше и не успееше, той винаги се връщаше в залата за тренировки просто за да довърши последните повторения, в противен случай щеше „да мисли за това цял ден“. Такива неща.

Описах му змията колкото можех по-добре, макар да знаех, че никога няма да я опита. Той ме слушаше, едновременно отвратен и запленен.

— След отровата змията имаше вкус почти на… на пиле.

Тирус избухна в смях. Минахме през вратата и се сбогувахме с придружителите си. Отвъд прозорците се беше спуснала протонощта на Лумина, както често се случваше, когато на планетата беше зима. Ярката луна все още огряваше небето почти толкова ярко, колкото всяко слънце, но самото слънце не се виждаше.

— Странно, че където и в галактиката да отидеш, ще се сблъскаш с вкуса на пилето — измърмори Тирус. — Това е особеност на… — и той млъкна. Беше се обърнал и оглеждаше стаята.

Имаше само едно легло.

За миг Тирус остана загледан в него. Както и аз.

Разбира се, двамата бяхме официално сгодени. И това беше… това беше нормално.

Под кожата ми пропълзя топлина. Осмелих се да отправя бърз поглед към Тирус и видях, че и той ме стрелва с поглед. До този момент двамата все още не бяхме споделяли едно легло.

— Тук има диван, който ми изглежда много удобен… — започна той.

— Искаш да спя дивана, така ли? — попитах.

— Не. Аз ще спя на него, разбира се.

— Няма никакво „разбира се“, Тирус. Ти си императорът на тази галактика.

— Аз ще спя на него — повтори той.

Отстъпи настрана, но аз го сграбчих за ръката. Бицепсът му се напрегна, а очите му незабавно се стрелнаха към моите. И той беше нервен и когато го разбрах, през сърцето ми премина вълна на топлина.

— Няма нужда.

Той се усмихна колебливо и се изчерви леко. Толкова рядко ми се случваше да го видя да проявява нервността си по този начин, че не можах да потисна усмивката на замаяна, шеметна радост, която напираше на устните ми. Тирус ме целуна пламенно, гърбът ми се блъсна в стената и аз отново се усмихнах като някоя замаяна глупачка. Но и той се усмихваше.

Изчуруликване. Съобщения. Винаги нещо го призоваваше. Пуснах го, оставих го да се отдалечи и го проследих с поглед. Не можех да откъсна очи от стойката му, от небрежната грациозност, доведена до съвършенство от същата самодисциплина, която го караше сам да извайва мускулите си. Той нареди да донесат аудиоизточник, а аз се извърнах настрана и влязох в помещението за миене.

В тялото ми запърха някаква странна, трептяща нервност и започна да нараства. Щях да се притесня и да предположа, че в печената змия от по-рано е имало отрова, ако в усещането нямаше нещо завладяващо. Дори ръцете ми сякаш щипеха от особен, приятен страх.

Срещнах погледа си в огледалото. Черните в момента ириси, които гледаха към мен, блестяха с такава сила, че се стреснах. Прокарах пръст по изкривения си нос. Така и не го оправих, защото на Дония й харесваше… На мен също. За мен този нос беше като напомняне, от което имах нужда дори сега, дори в този ден: „Тук съм. И още съм аз.“

Измих се и когато се върнах в спалнята, чух, че Тирус също се мие в другото помещение. Не можех да си намеря място, затова започнах да кръстосвам напред-назад, прокарвайки пръсти по тоалетката. Когато той спря водата, дъхът ми секна. Погледнах надолу с надеждата, че изглеждам съвсем спокойна, застанала пред огледалото.

Тирус се появи зад мен и аз почувствах погледа му като пламенно докосване, което ме изгори цялата… премина по голата кожа на гърба ми, по ръцете ми, по краката, оголени от късата нощница, която бях избрала.

Той се приближи. Стори ми се странно да видя отражението му плътно зад мен, защото сега си дадох сметка, че е по-висок, отколкото си мислех някога, че раменете му са широки, а ръцете — издути от мускули. Толкова често единственото, което можех да видя, беше колко по-лесно ще се прекърши той в сравнение с мен.

Прокара пръст по врата ми. Сърцето ми заби трескаво. Силните му мускулести ръце ме придърпаха назад, до топлото му тяло, а устните му се плъзнаха по чувствителната кожа на врата ми.

— Толкова си красива!

— Знам — съгласих се аз.

Той се усмихна до кожата ми и устните му я докоснаха с целувка, която беше неизказано нежна. Бутна с пръст настрана презрамката на нощницата ми и пламенните му целувки запълзяха нагоре по врата ми. Нещо в тях ме накара да усетя приятно изтръпване, а от устните ми се изтръгна някакъв звук. Звук, който нямах намерение да издавам.

Погледнах към отражението му. На устните му играеше потайна усмивка, сякаш беше доволен, че е открил нещо. После се обърнах, обвих ръце около шията му и се покорих на нуждата да го усетя близо до себе си. Устните му срещнаха моите, езикът му ги раздели, опита вкуса ми и двамата се запрепъвахме през спалнята.

Кракът ми докосна леглото и сърцето ми се сви от уплаха.

— И така сега ли ще започнем със секса? — попитах аз.

За съжаление този въпрос сякаш развали магията, защото Тирус избухна в смях. Аз се намръщих. И вече нямах желание да започвам със секса.

Той запуши устата си с ръка. Бузите му бяха зачервени.

— Никога не съм чувал някой да се изразява по този начин. Мисля, че трябва… да започнем със секса тогава, когато ни се стори правилно.

— А не сега?

— Не сега.

Всеки сантиметър от мен, от пръстите на краката ми до корените на косата ми, сякаш беше оживял от допира му. Отпуснах се на леглото. Погледът ми се задържа по гърба му, докато той събличаше ризата си, сгъваше я спретнато, а после разкопчаваше колана си с ножницата, в която се намираше скиптърът. Остави я на масата и тя издрънча. После събу панталона си и сгъна и него много внимателно.

Лицето му беше прекалено грубовато, за да се нарече хубаво или красиво, а косата — постоянно разрошена повече или по-малко, било от ръката му или нещо друго, но всеки сантиметър от тялото му беше гъвкав, стегнат, дисциплиниран. Той се просна на леглото до мен и започна да ме оглежда, а аз — да оглеждам него.

— Забелязах, че не ме попита как мина днес. Успя ли да подслушаш разговора ми с Пасус?

Инстинктивно понечих да отрека, но на устните му трепна закачлива усмивка и аз не можах да сдържа своята.

— Да. Двете с Невени пропълзяхме на тавана. Мисля, че може пак да сме станали приятелки.

— Чудесно! Тя какво каза?

— Искаш да разбереш, така ли?

— Не държа да отговаряш на въпросите ми — рече той небрежно, — но наистина се интересувам. Невени ти е приятелка. Не се случва постоянно да ми говориш за приятелите си.

— Защото нямам други — напомних му аз, притиснах буза до рамото му и ръката му ме привлече още по-близо, докато накрая се отпуснах на гърдите му.

— Можеш да я поканиш да се върне с нас. Може да ни идва на гости, стига да иска. Сигурен съм, че ще й бъде много приятно да види Хера.

— Не мисля, че Невени ще се заинтересува от такива неща. Истината е, че тя…

Тогава дочух бръмчене. Странно бръмчене. Сложих пръст на устните на Тирус, защото той още не го беше доловил. То се засили и сега и той го чу. Стаята около нас започна първо да вибрира, а после да дрънчи.

За миг и двамата останахме замръзнали на леглото. След това Тирус скочи на крака и се втурна тичешком към прозореца.

— Нещо ще се случи! — изкрещя ми той, като надвика шума. — Мисля, че е горе!

През ума ми премина някаква неясна мисъл за странни явления, които се случваха на такива планети — урагани, цунами и земетресения… Но аз не вярвах в съвпаденията. Мисълта ми полетя към изходите, които бях забелязала, и към разположението на сградата. Намирахме се на последния, трети етаж. Бръмченето се превърна в трещене, чието ехо усетих в самите си кости. Познах звука: космически кораб.

Хвърлих се към Тирус, сграбчих го и го повлякох към бюрото от тежък месинг. Бутнах го отдолу в последната секунда, точно преди покривът над нас да се разцепи от ослепителна светлина.

В стаята нахлу вихър от изгаряща горещина. Над главите ни се извиси космически кораб, закрил звездите, но двамата с Тирус вече се движехме през спалнята, която сега приличаше на планина от горящи отломки и пепел. Настоях Тирус да тръгне с мен. В случай че се опиташе да се възпротиви, разчитах на това, че съм по-силна от него. Но той не се възпротиви. Запрепъва се мъчително, като се опитваше да не изостава от мен. Втори взрив обаче така и не последва. Очите ми пареха, ала успях да видя как долната врата на космическия кораб се отваря и в горящата сграда се изсипват хора с газови маски и гумени костюми…

Имаха фенерчета и скенери и аз разбрах, че търсят нещо.

Някого.

Знаех кого.

Пасус беше проявил голяма находчивост, избирайки този метод за нападение. Дори да искаше, не би могъл да вкара въоръжени хора в тази сграда, предназначена да неутрализира всяко оръжие. Вместо това беше докарал кораб направо от Космоса, за да разцепи покрива и екипажът му да вземе това, което искаше сенаторът. Приведохме се ниско и се запрепъвахме по горящия коридор. Тирус ме дръпна за ръката и двамата завихме и влязохме в една разрушена стая.

Тогава я видях: Първата престолонаследница на империята, свита на земята с ръце около главата, крещеше от ужас, без да разбира нищо.

С Тирус се спогледахме. Той понечи да я сграбчи, но аз го бутнах настрана и я хванах вместо него. Бях по-силна. Можех да се движа по-бързо. Сграбчих Девини и я изправих на крака. От нас тримата тя беше единствената, която Пасус нямаше да убие. Колкото по-близо я държахме до себе си, толкова по-добре.

Във въздуха се издигнаха задушливи черни пламъци. Тирус ме хвана за рамото, за да не се загубим един друг, докато си проправяхме път напред. От пушека изникна мъж с газова маска и с меч в ръка. Замахна към мен и аз бутнах Девини на пътя му. Той отклони удара си. Само след секунда вече бях забила юмрук в лицето му.

Тирус хвана Девини, преди да падне, но наблизо изригнаха още пламъци и към нас се стрелнаха силуети: още от хората на Пасус.

Така нямаше да успеем. Трябваше да се измъкнем.

Искаха Девини, така ли?

Тя беше изпила Гибелта на бдителните. Нека я вземат!

Нарочно я ритнах настрана от нас, там, където те можеха да я видят как пада, сграбчих Тирус и хукнах.

Съпротивата му продължи само секунда, преди инстинктът за оцеляване да надделее над угризенията му, че я изоставя.

Успяхме да излезем от сградата точно в мига, в който огромната черна сянка на космическия кораб се издигна над покрива. После даде залп, за да унищожи докрай дипломатическия корпус.

Шумът се надигна, невъзможно висок. Усетих го като чук, който се стовари върху костите ми, докато се хвърлях върху Тирус. Не можах да чуя собствения си вик на болка, когато през ушите ми премина пронизваща агония и разтърси черепа ми с такава сила, та си помислих, че ще се разцепи.

В нас се блъсна гореща невидима стена. Земята изчезна. Всичко пред очите ми потъмня от праха и отломките, които нахлуха в дробовете ми и започнаха да ме задушават. Кожата ми пареше, пронизана от миниатюрни парченца строшено стъкло. После се стоварихме на земята и телата ни се удариха едно в друго, а сградата рухна отгоре ни. Прикрих Тирус колкото можех по-добре, стиснах очи и усетих как дробовете ми пламват, пълни със зловонен въздух.

Бяхме в капан от всички страни, от всички страни.

А Тирус не помръдваше.