С. Дж. Кинкейд
Императрица (10)

9.

Фамилията Домитриан имаше два клона, и двата буквално унищожени от Сигна Домитриан в задачата й да осигури трона на любимото си дете.

Гербът с шест звезди принадлежеше на императорския клон на династията Домитриан. Всички те произхождаха от императрица Асиндра фон Домитриан. Другото разклонение на рода, нецарстващите Домитриан, бяха предците на Сигна и техният герб беше черната дупка. Те произхождаха от чичото на Асиндра, император Амон фон Домитриан.

По време на властването си Амон решил, че Сенатът го дразни, и разработил хитра схема да го контролира: сипал на всички сенатори почти неизвестна отрова, наречена Гибелта на бдителните. Само той притежавал противоотровата, която трябвало да се взема редовно, за да държи смъртта на разстояние. Години наред сенаторите гласували и действали така, както искал той, за да си заслужат противоотровата.

Но накрая се случил инцидент, който се оказал фатален за Амон.

Космическият кораб с противоотровата претърпял някаква странна злополука и императорът останал без противоотрова. Сенаторите започнали да умират един след друг. Амон се опитал да избяга, но не успял да се измъкне. Свалили го от власт и изключили всичките му потомци от престолонаследието.

Сега Тирус, потомък и на черната дупка, и на шестте звезди, мислеше за същата тази отрова, която бе причинила падението на Амон.

— Нарича се Гибелта на бдителните. Изобщо не трябваше да знам, че баба ми я притежава, но я наблюдавах толкова внимателно, че нямаше как да не го забележа — обясни той с безстрастен тон, ала аз знаех, че под тази спокойна маска бушува море от болка. Тирус ненавиждаше от дън душа мисълта да убива роднините си, както беше сторила баба му. — По-лесно се намира противоотровата. Ако Пасус не знае, че има нужда от нея, няма да успее да си я набави навреме, ако решим… ако решим, че е време Девини да умре. Дотогава мога да продължа да й давам противоотровата, стига тя да е близо до мен и той да ми съдейства. А после, ако Пасус ни предаде, ако се опита да вдигне бунт от нейно име и да узурпира трона…

Нямаше нужда да казва нищо повече.

Щеше да остави Девини да умре.

— Това е чудесен компромис, Тирус — уверих го и сключих пръсти около ръката му, — както и около отровата. — Не е убийство.

— Напротив, убийство е — възрази той и ме погледна.

— Не, не е! Ти ще я пощадиш дотолкова, доколкото можеш. Сега всичко ще зависи от Пасус и Девини ще плати цената само ако той тръгне срещу теб.

— Ще тръгне срещу мен, Немезида. Знаеш, че е така. Помисли си само: той ми съобщи, че е готов да не ти обявява вендета, само и само да стане съпруг на Първата престолонаследница. Това какво ти говори?

— Че е лъжец и е готов да чака, преди да си отмъсти?

— Или че амбицията му е толкова силна, че заради нея може да прости неща, които иначе в никакъв случай не би простил. И че такава амбиция не може да се задоволи с второто място в тази империя.

— Знам, че Девини ти е роднина — настоях аз, — но все пак става дума само за един живот.

— Само за един живот. А утре ще бъде още един. И още един, и толкова много пъти само по един… Кога тези животи ще станат прекалено много?

— Според мен в деня, в който ще убиеш, без да си задаваш този въпрос — отговорих, взех отровата от ръката му и изчаках той да нареди да доведат братовчедка му при нас.

Смесих отровата с чаша вино и проследих с поглед как изчезва глътка по глътка в устата на Девини Домитриан. Знаех, че рано или късно тази отрова ще бъде причината за смъртта й.

За нашето спасение.

Съдбата й щеше да бъде свързана с нашата и аз никога нямаше да изпитам съжаление или разкаяние, задето сме поели живота й в дланта си. Колкото до съвестта на Тирус… Тя може би щеше да го гризе, но ако успееше да притъпи поне малко тази своя чувствителност, за да е по-готов да нанесе смъртоносен удар на врага си, толкова по-добре.

Между корабите в хиперпространството нямаше никаква комуникация, както и когато се приближаха до лошо пространство. Останахме обгърнати в тишина, докато не се отдалечихме достатъчно от онази лента ужасна светлина, а после съобщенията се изсипаха отгоре ни всички наведнъж.

Първо бяха десетки, а после стотици… Всичките от най-различни хора, които пътуваха на Хера, на Атлас на сенатор Фон Атън или на Александрия, кораба на самия Тирус — всички кораби, които бяха слезли от хиперпространството преди нас. А после нов поток, когато още кораби се отдалечиха от лошото пространство.

Почти всички безсмислени съобщения бяха поздрави, изразяващи надеждата, че пътуването на императора през Космоса е било приятно. Тирус възложи на екип от служители Излишни да сортират съобщенията и да отделят важните. Няколко текущи рапорта от Хризантемиума, няколко доклада за случващото се в Сената.

Корабите от Хризантемиума се съединиха в по-малка версия на самия Хризантемиум, а после Шезар нан Домитриан облече двама ни с Тирус и ни приготви да се появим пред хората. Тигрис се приземи близо до Централния площад.

Тогава видях тълпите.

Когато миналия път дойдох на тази планета, се стъписах колко са многобройни обитателите й. Хората, които живееха в Космоса, обикновено имаха по едно или най-много две деца, както и обширни пространства, из които можеше да бродиш, без да виждаш навсякъде такива вълни от човешка маса. При предишното ни идване на Лумина огромните тълпи ме изненадаха. Този път ме изумиха.

Сега Тирус беше император, а не Първи престолонаследник.

Зави ми се свят от толкова много лица. Всички се отличаваха помежду си, за разлика от лицата в Хризантемиума, които повече или по-малко си приличаха. Онемях, почувствах се почти дезориентирана. Пред себе си виждах хора на всякаква възраст, докато Високопочитаемите държаха младите настрана, освен ако с помощта на ботче не им придадяха подобаващо зрял вид, за да не бият на очи. Високопочитаемите рядко остаряваха, освен ако не бяха по-ексцентрични или не бяха превърнали остаряването в стратегически избор. Толкова много от тези излишни бяха стари!

Моята приятелка Невени Сагнау посрещна Тирус пред погледа на всички зрители. По заповед на покойния император тя беше действащ вицекрал на Лумина, затова сега тържествено отстъпи поста на човека, избран за неин наследник. Той на свой ред представи Тирус на Излишните и оглушителните крясъци и аплодисменти — имаше дори освирквания — сякаш накараха костите ми да завибрират.

Тирус се качи на подиума, издигнат пред този огромен площад, защитен от невидима преграда, и изрече пред луминарите вариация на речта от първия си Съвет. Почти не го слушах — бях прекалено погълната от това да се оглеждам за заплахи. Видях такава в мига, в който сред масите зейна процеп, защото гледката ми се стори толкова странна. А после от средата на хората (обгърнат от защитно силово поле, което беше разделило тълпата) се появи сенатор Фон Пасус, следван от свита слуги, служители и прислужници, без да обръща никакво внимание на унищожителните погледи на Излишните от управляваната от него планета.

Досега бях напрегната; сега всички мускули в тялото ми се превърнаха във възли.

И Тирус го видя. Дори не реагира. Лицето му не трепна. Той продължи речта си, без да се поколебае:

— В знак на своята привързаност към тази прекрасна провинция искам да даря на музеите в Лумина някои имперски артефакти…

Погледът ми се стрелна към лицето на Пасус. Исках да видя как ще реагира на тези „дарове“.

Защото това, което Тирус щеше да даде на луминарите, не бяха артефакти. И всички го знаеха.

От Тигрис изваждаха носещ се във въздуха контейнер с части от техника, хелиографни копия, схеми и разглобени машини, предназначени за луминарите. Тирус им даваше технологии и научни знания — всичко, което можеше да намери. Това беше светотатство, което би оскърбило всеки истински хелионист.

Сенатор Фон Империан предприе подобно действие и това доведе до гибелта му.

Тирус се държеше толкова спокойно, така нехайно, че всички разбраха инструкцията как точно трябва да приемат този дар.

Всички я последваха — освен Пасус.

Сенаторът беше вперил втренчен поглед в Тирус и на устните му играеше невярваща усмивка, сякаш не можеше да си представи какво се опитва да направи императорът. Все пак Лумина беше негова територия и той беше хелионист. Можеше просто да отнеме от луминарите тези технологии.

Потиснах усмивката, която напираше на устните ми. Знаех какво ще последва.

— Освен това — продължи Тирус — бих искал някои от моите приятели Високопочитаеми да погостуват за по-дълго време на тази прекрасна планета. Знам, че и те, и вие ще се радвате на взаимната си компания и ще насърчите връзките между луминарите и Високопочитаемите.

Усмивката на Пасус застина.

Смаяният му поглед се плъзна по лицата на Високопочитаемите, които в този момент слизаха от корабите с придружители, с почести и церемонии, сякаш наистина бяха гости, дошли на почивка. Всъщност всички до един бяха хелионисти — затворниците, които Тирус беше взел в плен на коронацията си. Щеше да ги остави тук, в ръцете на луминарите, за да служат като човешки щитове, в случай че Пасус наистина се опиташе да отнеме от жителите на Лумина новите технологии.

Един от заложниците ми беше познат, с тези негови златни ленти в косата и големи зелени очи: Гладик Атън, синът на най-близкия съюзник на Пасус, сенатор Фон Атън. Дори да бяхме оставили тук само него, без дузината други, които го придружаваха, това щеше да бъде достатъчно, за да предотврати всяко нападение.

Отново плъзнах поглед към Пасус. Видях как проумява истината и лицето му става студено и строго. Леката развеселеност, изписана на него допреди малко, се стопи и той измери Тирус с ледения поглед на изкусен стрелец, който гледа към разположен надалеч враг. Най-накрая проумя, че си няма работа с объркано момче, лесно за манипулиране.

Двамата с Тирус бяхме обсъдили как трябва да се държи и се бяхме спрели на това решение. Той не можеше да се преструва пред Пасус на по-слаб, отколкото беше, освен ако не възнамеряваше да продължи с преструвката за постоянно. Макар че хищническият инстинкт, който подтикваше Пасус да се нахвърля върху слабите, може би щеше да го подведе да прояви непредпазливост, и двамата се съгласихме, че демонстрацията на сила ще го стресне повече.

Помислих си всичко това, докато гледах надолу към сенатора. Пасус вдигна очи и погледите ни се засякоха. Всичко у мен сякаш застина. Наблюдавах го мълчаливо, наблюдаваше ме и той… Аз бях убила дъщеря му, а сега щях да се омъжа за неговия император, да вляза в същото семейство, към което той драпаше със зъби и нокти да се присъедини.

В името на истината не съжалявах за това, което бях сторила с Елантра. Тя заслужаваше всеки миг от болката и страха, които я бях накарала да изпита, преди да изтръгна сърцето от гърдите й. Тя ми отне Сидония и ако имах възможност да убия и баща й, вече щях да съм го направила.

Двамата продължихме да се гледаме и аз разбрах, че и той изпитва към мен същата студена враждебност.

Тирус приключи с речта си и Пасус събра ръце и изръкопляска, без да откъсва поглед от мен. В този миг разбрах със сигурност истината в сърцето си: или ние щяхме да унищожим него, или той нас.

А аз нямаше да допусна да бъдем унищожени.